То

жегна за миг, когато помисли, че там може да е господарят на гласа… та нали То живееше нейде под Дери! Сетне чу дрезгавото скърцане на зацапаните панти и разбра всичко. Не бяха видели къщичка по дърветата, защото тя изобщо не беше там.

— Бога ми, стояли сме право връз нея — изръмжа Бълвоча и се приготви да хукне в атака, когато от квадрата сред поляната изникнаха главата и раменете на Бен. Хенри го сграбчи и дръпна надолу.

— Няма ли да ги спипаме, Хенри? — запита Виктор, докато Бен с пухтене се измъкваше навън.

— Ще ги спипаме — отвърна Хенри, без да изпуска от поглед омразния шишко. И тоя си падаше ритнитопковец. Така ще ти сритам топките, че да си ги носиш за обици, педераст шишкав. Чакай само да видиш какво ти се пише. — Не се тревожи.

Дебелакът помагаше на курвата да се измъкне от ямата. Тя се озърна тревожно и за миг Хенри се изплаши, че гледа право срещу него. После очите й плъзнаха настрани. Двамата си казаха нещо, сетне хлътнаха в гъстите храсти и изчезнаха.

— Хайде — каза Хенри, когато шумът на листа и строшени клонки заглъхна в далечината. — Ще ги проследим. Обаче отдалече и тихичко. Искам ги всички в кюпа.

Озъртайки се наоколо с широко разтворени очи, тримата се приведоха и изтичаха през поляната като военен патрул. Бълвоча поспря да надникне в къщичката и поклати глава от почуда и възхищение.

— Ами че аз съм седял право над главите им.

Хенри нетърпеливо му махна с ръка.

Тръгнаха по пътеката, за да не вдигат шум. Бяха минали половината път до Канзас стрийт, когато отсреща изникнаха шишкото и курвето, хванати ръка за ръка (колко са милички! — помисли Хенри във върховен изблик на блажена ненавист).

За щастие двамата бяха с гръб към преследвачите и не поглеждаха назад. Хенри, Виктор и Бълвоча застинаха на място, после се оттеглиха в сянката край пътеката. Скоро Бен и Бевърли се превърнаха в две подскачащи светли петна сред гъстата плетеница от клони и храсти. Тримата продължиха преследването… но вече по-предпазливо. Хенри пак извади ножа и

9.

Хенри си намира превоз / 02:30 ч.

натисна хромираното бутонче върху дръжката. Острието изхвръкна навън. Той го огледа унесено под лунните лъчи. Звездните проблясъци по острието бяха прекрасни. Нямаше представа колко е часът. От време на време потъваше и отново изплуваше в реалността.

В съзнанието му нахлу далечен звук, който бавно се засилваше. Автомобилен двигател. Идваше насам. Очите на Хенри се разшириха сред мрака. Той стисна ножа и зачака колата да отмине.

Но колата не отмина. Отби до тротоара край живия плет на Семинарията и спря без да изключва двигателя. Хапейки устни (коремът му се вцепеняваше; беше се втвърдил като дъска и кръвта между пръстите му лепнеше като кленов сок, когато го източваш от стъблото в края на март или началото на април), Хенри се надигна на колене и разгърна жилавите вейки. Зърна фарове и тъмния силует на автомобил. Ченгета? Пръстите му стискаха и отпускаха дръжката на ножа, стискаха и отпускаха, стискаха и отпускаха.

Пратих ти превоз, Хенри, прошепна гласът. Един вид такси, чат ли си? Нали трябва час по-скоро да те докараме до „Градски дом“. Нощта отминава.

Гласът се изкиска тъничко и зловещо, после млъкна. Сега в тишината се чуваха само песните на щурците и равномерното боботене на мощния двигател. Звучи като далечни гърмежи на увеселителни бомбички, разсеяно помисли Хенри.

Тромаво се изправи на крака и закуцука към алеята пред Семинарията. Надникна иззад живия плет. Не беше полицейска кола — нямаше буркани отгоре, а и формата му се стори някак необичайна. Стори му се… стара.

Отново чу онова тихо кискане… или може би само песента на вятъра.

Хенри се измъкна от сянката на живия плет, пролази под веригата, пак се изправи и тръгна към спрялата кола, застинала сред черно-бял фотографски свят от сребърен лунен блясък и непроницаеми сенки. Самият той изглеждаше ужасно: ризата му беше почерняла от кръв, лепкавото петно бе стигнало почти до коленете на джинсите. Лицето му се белееше призрачно в мрака под късата болнична прическа.

Стигна до тротоара и пак се вгледа в колата, опитвайки да различи какво представлява масивният силует зад волана. Но най-напред разпозна колата — баща му винаги се кълнеше, че някой ден ще има точно такава: Плимут Фюри модел 1958. Каросерията беше червено-бяла и Хенри знаеше (колко ли пъти го бе повтарял баща му?), че под капака боботи двигател V-8 327. Мощност 255 конски сили, развива 120 километра за девет секунди. Ще си купя тая кола и когато умра, ще ме погребат с нея, обичаше да казва Бъч… но разбира се, той не успя да купи колата и бе погребан на държавни разноски след като обезумелият Хенри попадна в лудницата, крещейки за подземия и чудовища.

Ако вътре е той, май няма да го понеса, каза си Хенри, докато се люшкаше замаяно напред назад и стискаше ножа, гледайки тъмната фигура зад волана.

После дясната вратичка на Плимута се отвори, лампичката над нея светна и шофьорът завъртя глава към него. Беше Бълвоча Хъгинс. Раздраното му лице висеше на парчета. Едното око беше изчезнало и през прогнилата дупка върху съсухрената буза прозираха почернелите зъби. На главата му стърчеше бейзболното каскетче, което бе носил преди да умре. По обърнатата назад козирка се стичаше сивозеленикава слуз.

— Бълвоч! — провикна се Хенри и болката раздра корема му. Изкрещя отново, този път без думи.

Сиво-белезникавите мъртвешки устни на Бълвоча се разтегнаха в обезкървена, сбръчкана усмивка. Той протегна обезобразената си ръка към отворената врата в подканващ жест.

Хенри се поколеба, после изкуцука край предницата на Плимута, плъзгайки за миг пръсти по V-образната емблема, както правеше в детството си всеки път, когато баща му го водеше в бангорската изложбена зала да огледат мечтаната кола. Докато се добере до дясната страна, над света плъзна мека сива пелена и трябваше да се вкопчи в отворената врата, за да не падне на асфалта. Постоя с клюмнала глава, дишайки безсилно и прекъслечно. Най-сетне светът се завърна — поне отчасти — и той намери сили да се провре през вратата и да рухне на седалката. Болката отново го захапа отвътре и по ръката му плъзна прясна кървава струя. Напомняше топло желе. Скърцайки със зъби, той отметна глава назад и жилите по шията му се изпънаха. Най-сетне болката поотслабна.

Вратата се затръшна сама. Лампичката изгасна. Хенри видя как прогнилата ръка на Бълвоча се вкопчи в скоростния лост и го тласна напред. През разложената плът на пръстите прозираха кости и белезникави топчести стави.

Плимутът потегли по Канзас стрийт към Горната миля.

— Как си, Бълвоч? — чу Хенри собствения си глас.

Глупав въпрос, разбира се — нямаше начин Бълвоча да е тук, мъртвите не могат да карат коли — но в момента не му хрумваше нищо друго.

Бълвоча не отговори. Единственото му хлътнало око се взираше в пътя. През дупката в бузата му ужасните зъби надничаха към Хенри. Хенри смътно усети, че откъм някогашния му приятел долита непоносима смрад. Вонеше на кош прогнили, разкашкани домати.

Капачето на жабката отхвръкна напред и чукна Хенри по коляното. В светлината на малката крушка отвътре той различи бутилка вино „Тексаски шофьор“. Взе я, развинти капачката и отпи дълбока глътка. Алкохолът плъзна надолу с прохладна, копринена ласка и избухна в стомаха му като вулканично изригване. Хенри потрепера цял, изстена… сетне се почувствува малко по-добре, малко по-свързан със света.

— Благодаря — каза той.

Бълвоча завъртя глава към него. Хенри чу как се раздвижват сухожилията в шията му; скърцаха като ръждиви панти. Няколко секунди Бълвоча го гледа с мъртвешки, едноок поглед и едва сега Хенри осъзна, че почти целият му нос е изчезнал. Май нещо беше ръфало старото приятелче. Може би куче. Или плъхове. По-скоро плъхове. Когато гонеха скапаните хлапета, тунелите бяха пълни с тия гадинки.

Все тъй бавно Бълвоча завъртя глава напред. Хенри тихо въздъхна от облекчение. Ставаше му някак