Хенри гледаше, усещайки как сърцето му болезнено подскача в гърлото… сетне сякаш чу нещо да се размърдва на задната седалка. Припряно отвори вратата и изскочи навън, при което едва не се просна на асфалта. Двигателят на Плимута продължаваше да боботи като далечни гърмежи на увеселителни бомбички (в щата Мейн продажбата на подобни опасни играчки бе забранена през 1962 година) и Хенри го заобиколи отдалече.
Да върви беше истинско мъчение; всяка крачка опъваше и раздираше корема му. Все пак Хенри се добра до тротоара и спря там, оглеждайки осеметажната тухлена сграда — заедно с библиотеката, кино „Аладин“ и Семинарията тя бе един от малкото му ясни спомени за някогашния Дери. Почти всички прозорци по горните етажи бяха тъмни, но матовите стъклени глобуси край входа светеха меко в мъгливата нощ, обгърнати от влажни ореоли.
Хенри мъчително се затътри напред, мина между лампите и блъсна с рамо тежката врата.
Във фоайето царуваше сънлива тишина. Подът беше покрит с излинял ориенталски килим. Целият таван беше покрит с огромни правоъгълни стенописи, изобразяващи сцени от дърводобивната епоха на Дери. Край стените се пъчеха тумбести канапета, а върху решетката на студената мрачна камина белееха няколко брезови цепеници — истински цепеници, а не газови горелки; грамадната камина в „Градски дом“ не беше някаква евтина хотелска декорация. От широките саксии провисваха декоративни растения. Двойната стъклена врата към бара и ресторанта беше затворена. От някаква вътрешна стаичка долиташе приглушеният звук на телевизор.
Омазан в кръв от глава до пети, Хенри се заклатушка през фоайето. Кръвта бе пропила гънките на дланите му; кървави ивици и петна тъмнееха по лицето му като индиански бойни шарки. Очите му бяха изхвръкнали от орбитите. Ако някой го видеше сега, би побягнал с писъци. Но фоайето беше пусто.
Щом натисна копчето за повикване, вратата на асансьора веднага се отвори. Той огледа листа в ръката си, после се втренчи в бутоните. След кратко колебание натисна шестия и вратата се затвори. Раздаде се бръмчене и кабината пое нагоре.
Той притвори очи и се облегна на стената. Равномерният шум на асансьора го успокояваше. Напомняше тихото бучене на дренажни помпи. Отново си спомни за онзи ден. Тогава всичко изглеждаше едва ли не предопределено, сякаш всички играеха отдавна написани роли. Виктор и Бълвоча бяха… почти като хипнотизирани. Спомни си…
Кабината спря и от лекото тръсване из стомаха му пак бликна разкъсваща болка. Вратата се плъзна настрани. Хенри излезе в безмълвния коридор (и тук растения, повивни, паешки растения, не искаше да докосва тия лепкави, зелени пипала, прекалено му напомняха за ония неща, които провисваха долу в мрака). Отново погледна списъка. Каспбрак беше в стая 609. Хенри закрачи нататък, като се подпираше на стената и оставяше по тапетите тънка кървава следа (а, обаче минаваше настрани, щом наближеше някое от провисналите паешки растения; не искаше да си има работа
Ето вратата. Хенри измъкна автоматичния нож, облиза пресъхналите си устни и почука. Тишина. Почука още веднъж, този път по-силно.
— Кой там?
Сънлив глас. Добре. Сигурно идваше насам замаян, по пижама. А когато отвореше вратата, Хенри щеше да забие ножа право в ямката отстрани на шията — уязвимата ямка точно под адамовата ябълка.
— Дежурният, сър — каза Хенри. — Известие от съпругата ви.
Имаше ли съпруга Каспбрак? Дали не беше допуснал глупост с тия думи? Хенри зачака, изтръпнал от напрежение. Чу мекото шумолене на чехли.
— От Майра ли?
Гласът звучеше тревожно. Добре. След малко щеше да се разтревожи още повече. Върху дясното слепоочие на Хенри равномерно туптеше изпъкнала веничка.
— Предполагам, сър. Няма име. Пише само, че е от съпругата ви.
Настана тишина, после се раздаде металическо дрънчене — Каспбрак откачаше веригата. Ухилен, Хенри натисна бутончето на ножа. Щрак. Той вдигна острието край бузата си и се приготви за удар. Резето изскърца. Само след миг щеше да забие ножа в гърлото на гадния кльощав хлапак. Зачака. Вратата се отвори и Еди
10.
Неудачниците в пълен състав / 13:20 ч.
видя Стан и Ричи да излизат от супера на Костело авеню, ближейки с наслада грамадни шоколадови сладоледи на клечка.
— Хей! — извика той. — Хей, почакайте!
Те се обърнаха и Стан му махна с ръка. Еди хукна към тях с цялата бързина, на която бе способен, тоест не особено бързо. Едната му ръка беше в гипс, а с другата крепеше под мишница кутия „Не се сърди човече“.
— Кажи ба, Еди. Кажи ба, мойто м’че — изтътна Ричи с величествения Глас на Южняка джентълмен (който звучеше горе-долу като гласа на Храброто петле от анимационните филми на „Уорнър Брадърс“). — Е па глей го ’начи… глей го ’начи… хчупило си ръката, горкото м’че! Ръката си хчупило, ба Стан! Айде сега да го пожалиш и да му поносиш сърдитото чивече.
— Мога и сам да си го нося — отвърна леко задъханият Еди. — Дай да близна малко.
— Майка ти не би одобрила подобно нещо — печално каза Ричи и енергично заръфа сладоледа. Тъкмо беше стигнал до любимия си шоколадов пълнеж. —
— Поемам риска — заяви Еди.
Ричи неохотно поднесе сладоледа към устата му… и побърза да го дръпне след две съвсем скромни близвания.
— Ако искаш, вземи моя — каза Стан. — И без това съм преял.
— Евреите ядат много малко — поучително съобщи Ричи. — Така им предписва религията.
Тримата крачеха весело към Канзас стрийт и Пущинака. Градът изглеждаше унесен в тежка следобедна дрямка. Почти във всички къщи щорите бяха спуснати. По дворовете се търкаляха изоставени играчки, сякаш техните собственици бяха повикани спешно да си лягат. Отвъд западния хоризонт тътнеха гръмотевици.
— Наистина ли? — обърна се Еди към Стан.
— Не бе, Ричи просто те будалка — отвърна Стан. — Евреите ядат като всички нормални хора. — Той посочи Ричи. — Като него.
— Знаеш ли, Ричи, много е кофти дето се ебаваш така със Стан — каза Еди. — Какво ще речеш, ако някой вземе да дрънка разни тъпотии за тебе само защото си католик?
— А, католиците са голяма работа — възкликна Ричи. — Веднъж татко ми каза, че Хитлер бил католик, а пък той е изтрепал милиарди евреи. Нали, Стан?
— Да, сигурно — смутено потвърди Стан.
— Майка ми
— И аз тъй мисля — тихо каза Стан. — У дома не сме особено религиозни. Спокойно си ядем шунка и бекон. Право да ви кажа, дори не знам точно какво е да си евреин. Роден съм в Дери, понякога отскачам с нашите до синагогата в Бангор за празници като Йом Кипур и тем подобни, но…
Той замълча и сви рамене.
— Шунка? Бекон? — озадачено повтори Еди. Той и майка му бяха методисти.
— Ортодоксалните евреи не ядат такива неща — обясни Стан. — Някъде в религиозните книги е писано, че не бива да ядем твари, които пълзят в калта или ходят по дъното на океана. Не знам защо е така. Обаче свинското се смята за забранено. Омарите също. Ама у нас всички ядем омари.
— Шантава работа — изкиска се Еди. — Не бях чувал за религия, която да ти казва какво не бива да
