Бил гръмогласно заповяда:
— К-когато сти-ххи-игне д-долу, хва-а-ащаме здраво. Смъ-ххъ-ъкваме го и бъ-бъ-бух п-под водата. Чъ- чъ-чат ли сте?
— Тъй вярно, губернаторе — отвърна Ричи и козирува с трепереща длан.
— Разбрано — каза Бен.
Стан намигна на Еди, който не разбираше абсолютно нищо, освен очевидната истина, че Ричи е полудял. Нямаше друго обяснение за смеха му, когато смахнатият Хенри Бауърс —
— Всички сме готови да го посрещнем, Бил! — викна Стан.
Хенри замръзна на третото стъпало. Озърна се през рамо към Неудачниците. За пръв път през този ден по лицето му трепна съмнение.
Изведнъж Еди разбра. Ако ония искаха да ги нападнат, трябваше да слизат един по един. Не можеха да скочат от толкова високо, пък и щяха да паднат върху помпата. А долу ги чакаха седмина противници в плътен кръг.
— Хъ-хъ-хайде, Х-хенри — кротко подкани Бил. — Кха-а-кво ч-ч-чакаш?
— Тъй де — звънко се обади Ричи. — Нали много обичаш да биеш по-малките? Давай, Хенри.
— Чакаме те, Хенри — нежно изчурулика Бев. — Тук долу може и да не ти хареса, ама опитай все пак.
— Ако не те е хванало шубето — добави Бен. — Какво се свиваш като мокра кокошка?
И той закудкудяка. Ричи побърза да се присъедини и след малко всички кудкудякаха в хор. Бълбукащият звук подскачаше между мокрите лепкави стени. Стиснал ножа в лявата си ръка, Хенри ги гледаше и лицето му бе потъмняло като стара тухла. Колеба се около половин минута, после бавно пое нагоре. Неудачниците го изпроводиха с невъобразими сквернословия.
— До-о-бре — каза Бил и добави с по-тих глас: — Т-т-трябва да влезем в кха-а-нала. Б-б-бързо.
— Защо? — запита Бевърли, но Бил не си направи труда да отговори.
Хенри отново се появи на ръба на шахтата и запокити надолу камък колкото футболна топка. Бевърли изпищя. С дрезгав вик Стан дръпна Еди към кръглата стена. Камъкът се стовари върху ръждивия корпус на помпата и издрънча мелодично:
— Бъ-бъ-бързо! — отново викна Бил и всички се струпаха около отвора на тръбата. Тя беше широка около метър и половина. Бил ги изпрати навътре един по един (като догарящ метеор през главата му прелетя смътен спомен от цирка — от малко автомобилче се изнизва цяла тълпа клоуни; след години щеше да включи тази картина в своята книга „Черните бързеи“) и накрая се вмъкна сам, отскачайки от следващия камък. Сетне камъните се посипаха като град, някои улучваха помпата и рикошираха на всички страни.
Когато обстрелът престана, Бил надникна навън и видя Хенри да се спуска по скобите с цялата бързина, на която бе способен.
—
Ричи, Бен и Майк изскочиха след него. Ричи подскочи и сграбчи врага за глезена. Хенри изпсува и тръсна крак, като че опитваше да се отърве от дребно куче с остри зъби — териер или пекинез. Ричи се вкопчи в най-близката скоба, пролази нагоре и наистина впи зъби в глезена му. Хенри изпищя и стремглаво отстъпи нагоре. Едната му гуменка цопна във водата и потъна безследно.
— Ухапа ме! — пищеше Хенри. — Ухапа ме! Тоя дупедавец ме ухапа.
— Да, добре че тая пролет ми биха инжекция против тетанус! — подвикна Ричи подир него.
— Смачкайте ги! — беснееше горе Хенри. — Избийте ги, бомбардирайте ги, изравнете ги със земята, пръснете им мозъците!
Отново заваляха камъни. Момчетата бързо се отдръпнаха в канала. Един по-дребен камък улучи Майк по ръката и той здраво стисна удареното място докато болката поотслабна.
— Работата се закучи — промърмори Бен. — Те не могат да влязат, ние не можем да излезем.
— От нас не се о-ххо-чаква да излезем — тихо каза Бил, — и вси-ххи-ички го знаете. О-ххо-съдени сме д-да з-загинем тъ-тъ-тук.
Шест чифта измъчени, стреснати очи се впиха в него. Никой не каза нито дума.
Отгоре долетя гласът на Хенри — пресилено весел, за да прикрие безпомощната ярост:
— Ей, момчета, можем да чакаме до утре!
Бевърли се бе обърнала и оглеждаше дълбините на канала. Навътре светлината чезнеше и тя не видя нищо особено. Бетонен тунел, пълен до една трета с течаща вода. Спомни си, че когато влязоха, нивото беше по-ниско — навярно защото помпата не работеше и само част от водата се изливаше в Кендъскиг. Усети как страхът от тясното пространство се вкопчва в гърлото й. Кожата й настръхна като груб вълнен плат. Ако водата стигнеше до тавана, щяха да се удавят.
— Бил, наистина ли трябва?
Той сви рамене. Думите бяха излишни. Да, трябваше; какво друго им оставаше? Да бъдат убити в Пущинака от Хенри, Виктор и Бълвоча? Или да станат жертва на нещо друго — може би още по-страшно — в града? Раменете му не заекваха и Бевърли го разбра отлично. По-добре сами да тръгнат срещу То. Да си разчистят сметките, както става в каубойските филми. Тъй ще е по-чисто. По-смело.
Ричи се обади:
— Какъв беше онзи ритуал, Шеф Бил? Дето си го чел в библиотеката.
—
—
— Т-т-тъй.
— После си разправяте смешки.
Бил кимна.
— Чудна работа — промърмори Ричи, надзъртайки в мрачната тръба. — Нито една смешка не ми идва на ум.
— И на мене — каза Бен. Натегналият в гърдите му страх го задушаваше. Усещаше, че е готов да седне във водата и да се разреве като бебе — или да полудее — и само едно го удържа от това: спокойното, уверено присъствие на Бил… и Бевърли. Би предпочел по-скоро да умре, отколкото да й покаже, че се страхува.
— Знаеш ли накъде отива тръбата? — запита Стан.
Бил поклати глава.
— Знаеш ли как да откриеш То?
Бил отново поклати глава.
— Когато го наближим, ще разберем — изведнъж се намеси Ричи. После въздъхна пресекливо. — Щом трябва, дайте да тръгваме.
Бил кимна.
— Аз ще съм п-п-пръв. П-после Е-еди. Б-б-бен. Бев. Мъ-ххъ-жагата Стъ-тан. М-м-майк. Ти си п-п- последен, Ри-ричи. Все-ххе-еки да се д-д-държи з-за рамото на п-п-предния. Въ-ххъ-ътре е т-т-тъмно.
— Излизате ли? — изрева отгоре Хенри.
— Все ще излезем някъде — промърмори Ричи. — Надявам се.
Подредиха се като върволица от слепци. Бил се озърна да провери дали всеки държи рамото на предния. После, леко приведен срещу напора на течението, Бил Денброу поведе приятелите си към мрака, където преди по-малко от година бе изчезнало корабчето, което направи за брат си.
Двадесета глава
Кръгът се затваря
1.
Том
