То

— Стаята не отговаря.

— Браво, Шерлок, страхотен извод — пошегува се Одра, макар че сега беше още по-объркана и изплашена. — Сигурен ли сте, че ме свързахте с неговата стая?

— Ми да — каза дежурният. — Има-няма преди пет минути някой от хотела се обади на мистър Денброу. Знам, че отговори, защото лампичката на пулта изгасна чак след една-две минути. Сигурно са го повикали в друга стая.

— От коя стая се обаждаха?

— Не помня. Мисля, че беше на шестия етаж. Но…

Тя остави слушалката. Изпълваше я странна, отчайваща увереност. Жена. Беше му се обадила някаква жена… и той беше отишъл при нея. Ами сега, Одра? Как ще се оправяме с тая история?

Усети, че е готова да се разплаче. Сълзите пареха в очите и носа й, първото ридание бе заседнало на гърлото й като горчива буца. Нямаше гняв, поне засега… само мъчително чувство на загуба и безпомощност.

Одра, овладей се. Прибързваш с изводите. Сега е никое време, сънувала си кошмар и бързаш да си въобразиш, че Бил е хукнал по жени. Може да има и друго обяснение. Сега вземи да седнеш спокойно — не си лягай, и без това няма да заспиш. Светни лампите и довърши книжката, която започна в самолета. Помниш ли какво казваше Бил? Най-доброто приспивателно. Книго-хапче. Край на всякакви щуротии. Край на сърцетупа и гласовете. Кримките са голяма работа. Ще изкараш спокойно до сутринта. И после…

Изведнъж лампата в банята светна — видя блясъка в процепа под вратата. После бравата изщрака и вратата се открехна. Одра се втренчи натам с разширени очи и неволно кръстоса отново ръце пред гърдите си. Сърцето й заподскача под ребрата; в устата й нахлу киселият вкус на адреналин.

Глухият, провлачен глас изрече:

— Тук долу всички се реем, Одра.

Последната дума се разтегли в дълъг, глух, чезнещ писък — Одрааааа — който пак завърши с гнусен, задавен, бълбукащ звук, поразително напомнящ кикот.

— Кой е там? — извика тя и отскочи назад.

Това вече не си го въобразявам, няма начин, не ме убеждавай, че…

Телевизорът щракна. Тя се завъртя и видя по екрана да подскача клоун в сребрист костюм с грамадни оранжеви копчета. Вместо очи на лицето му зееха черни дупки, а когато фалшивите му устни се разтеглиха в още по-широка усмивка, иззад тях надникнаха зъби като бръсначи. В едната си ръка държеше кървава отсечена глава. Изцъклените очи гледаха нагоре, челюстта бе провиснала, но все пак личеше, че е главата на Фреди Файърстоун. Клоунът се кискаше и танцуваше. Размаха главата и по вътрешната страна на екрана полепнаха капки кръв. Одра ги чу как цвърчат от горещината.

Тя се помъчи да изпищи, но от устата й излетя само задавен хленч. Слепешком грабна от стола роклята и чантичката си. Задъхана, пребледняла като платно, тя изхвръкна в коридора и затръшна вратата. Пусна чантичката между краката си и взе да навлича роклята презглава.

— Реем се — весело избълбука гласът зад нея и тя усети как по босата й пета плъзва студен пръст.

Одра отново нададе тъничък, почти беззвучен писък и заподскача по-надалеч от вратата. В процепа отдолу пъплеха бледи мъртвешки пръсти с пурпурно-белезникави безкръвни рани на мястото на олющените нокти. Грубият килим в коридора тихо шушнеше под допира им.

Одра сграбчи ремъчето на чантата и хукна боса към вратата в края на коридора. В сляпата си паника можеше да мисли само за едно — да открие „Градски дом“ и Бил. Нямаше значение дали ще го завари с чужда жена — нека да е в леглото с цял харем, все едно. А щом стигнеше при него, щеше да го накара да я отведе нейде далеч от незнайната страховита твар, обладала това градче.

Изскочи навън и хукна към паркинга, като се озърташе отчаяно за колата. Умът й се бе вцепенил и за миг тя дори не успя да си спомни с каква кола бе дошла. После се сети: Датсун, тютюневокафяв. Видя я, затънала до средата на колелата в ниската къдрава мъгла, и изтича натам. Не можеше да открие ключовете в чантичката си. С нарастваща паника ровеше из хаоса от книжни кърпички, козметика, дребни монети, слънчеви очила и дъвки. Не забеляза нито вехтата камионетка ЛТД, паркирана точно срещу нейната кола, нито мъжа зад волана. Не забеляза кога вратата се отвори и мъжът излезе; мъчеше се да прогони растящата увереност, че е забравила ключовете от Датсуна в стаята. Не можеше да се върне там; не можеше.

Пръстите й докоснаха твърд метален предмет под кутийка ментови бонбони и тя го стисна с тихичък победен вик. За миг помисли с ужас, че това може да е ключът от нейния Ровър, паркиран сега на една лондонска гара, от която я деляха пет хиляди километра. После напипа пластмасовия ключодържател с адреса на агенцията. Дишайки на пресекулки, тя протегна трепереща ръка, налучка ключалката и превъртя ключа. Точно тогава върху рамото й падна тежка ръка и тя изпищя… този път с все сила. Отнякъде й отвърна кучешки лай и пак настана тишина.

Жестоките пръсти се впиха като клещи и я заставиха да се обърне. Над нея се извисяваше подпухнало, изранено лице. Очите блестяха. Когато подутите устни се разтегнаха в нелепа усмивка, тя забеляза, че предните зъби са изкъртени. Нащърбените им остатъци стърчаха свирепо и зловещо.

Тя се опита да каже нещо, но не успя. Ръката стисна още по-силно, пръстите потънаха в рамото й.

— Не съм ли те гледал по филмите? — прошепна Том Рогън.

3.

Стаята на Еди

Без да разменят нито дума, Бил и Бевърли се облякоха набързо и изтичаха навън. Докато отиваха към асансьора, чуха как някъде зад тях звъни телефон — глух, неопределен звук.

— Бил, не е ли твоят?

— Мъ-мъ-може би — отвърна той и натисна бутона на асансьора. — С-с-сигурно се о-ххо-бажда някой от д-д-другите.

Еди ги посрещна с пребледняло, сгърчено от болка лице. Лявата му ръка висеше накриво и нелепата й чупка поразително напомняше старите времена.

— Нищо ми няма — каза той. — Пих два Дарвона. Болката вече не е много лоша.

Но явно не беше и много добра. Пламналите от шока устни бяха стиснати толкова плътно, че почти се губеха.

Бил погледна край него и видя тялото на пода. Един поглед му стигаше, за да се убеди в две неща: че наистина е Хенри Бауърс и наистина е мъртъв. Мина край Еди и коленичи до трупа. Строшена бутилка от минерална вода бе хлътнала в корема на Хенри заедно с парцали от ризата. Полузатворените му очи бяха изцъклени. В озъбената му уста тъмнееха буци съсирена кръв. Пръстите му бяха изкривени като зверски нокти.

Нечия сянка падна до Бил и той се огледа. Беше Бевърли. Тя гледаше Хенри със спокойно, безизразно лице.

— Колко пъти ни е г-г-гонил — каза Бил.

Бевърли кимна.

— Не изглежда остарял. Забелязваш ли, Бил? Изобщо не изглежда остарял. — Изведнъж тя се озърна към Еди, който бе седнал на леглото. Еди изглеждаше остарял; остарял и измъчен. Безполезната ръка лежеше в скута му. — Трябва да повикаме лекар за Еди.

— Не — изрекоха едновременно Бил и Еди.

— Но той е ранен! Ръката му…

— Всичко е к-к-както миналия п-п-път — каза Бил. Той се изправи, хвана я за ръце и се вгледа в лицето й. — Щом и-ххи-злезем навън… щом в и-ххи-грата се включи г-г-градът…

— Ще ме арестуват за убийство — глухо добави Еди. — Или ще арестуват всички ни. Или ще ни поставят под стража. Или нещо друго. После ще има нещастен случай. Един от ония особени нещастни случаи, които стават само в Дери. Може би ще ни пъхнат в затвора и някой обезумял полицай ще ни застреля. Може да