То

Ричи спря край него. Излязоха, пристъпиха до парапета — същият стар парапет — и се вгледаха надолу.

Същият стар Пущинак.

Отминалите двадесет и седем години сякаш не го бяха докоснали; единствената новост — надлезът на магистралата — изглеждаше за Бил нереална и ефемерна като комбиниран филмов кадър. Хилави дръвчета и шубраци лъщяха сред ниската мъгла и той си помисли: Навярно точно това или нещо подобно имаме предвид, когато говорим за постоянство на паметта, нещо, което виждаш в подходящ момент и от подходяща точка — образ, който бълва вълнение като ракетна дюза. Виждаш го толкова ясно, че всичко станало после просто изчезва. Ако копнежът е онова, което затваря кръга между свят и желание, то сега кръгът е затворен.

— Хъ-хъ-хайде — каза той и прескочи парапета.

Другите го последваха надолу по сипея сред малка каменна лавина. Когато стигнаха долу, Бил неволно потърси с поглед Силвър под моста и веднага се разсмя. Силвър беше подпрян в гаража на Майк. Навярно за него нямаше роля в предстоящите събития, макар че това би било странно след вчерашната му поява.

— О-ххо-тведи ни т-там — обърна се той към Бен.

Бен го погледна и в очите му се четеше ясната мисъл: Не се занасяй, Бил, двадесет и седем години са минали. После той кимна и навлезе в храсталака.

Пътеката — тяхната пътека — бе изчезнала отдавна и трябваше да се провират през гъсти трънаци, къпини и диви хортензии, разпръскващи тежък, едва ли не задушлив аромат. Наоколо приспивно пееха щурци, тук-там из мрака подскачаха светулки — подранили предвестници на лятното великолепие. Бил помисли, че навярно и днес тук играят деца, ала те сигурно си имаха собствени тайни проходи и пътеки.

Стигнаха до полянката, където някога бяха изградили къщичката, но сега нямаше никаква поляна. Всичко беше обрасло с храсти и ниски борчета.

— Гледайте — прошепна Бен и прекоси поляната (в паметта им тя все още бе тук, просто полузакрита от още един комбиниран кадър). Наведе се и дръпна нещо. Беше махагоновата врата, която някога домъкнаха от сметището, за да довършат покрива на къщичката. Сега лежеше захвърлена в храсталака и изглеждаше недокосната поне от десетина години. По мръсната й повърхност се бяха вкопчили повивни растения.

— Остави я, Камара — промърмори Ричи. — Минали работи.

— О-ххо-тведи ни т-там, Б-бен — повтори изотзад Бил.

И водени от Бен те заслизаха към Кендъскиг, наляво от една поляна, която вече не съществуваше. Ромонът на вода постепенно се засилваше, но все пак едва не паднаха в реката, преди да я забележат — по ръба на стръмния бряг шубраците се сливаха в плътна стена. Почвата се срути под каубойските ботуши на Бен и Бил го удържа за яката.

— Благодаря — каза Бен.

— Няма защо. На-хха-времето щеше да ме п-п-повлечеш след с-с-себе си. С-сега на-хха-татък ли?

Бен кимна и ги поведе по обраслия бряг, водейки отчаяна борба с къпинаците. Мислеше си колко лесно е с едно небрежно привеждане да се провреш под храстите (истинските и въображаемите), когато си висок само метър и двайсет. Е, всичко се променя. Днес, скъпи момченца и момиченца, ще учим, че колкото повече се променят нещата, толкова повече се променят. Онзи, дето казал, че колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите, явно е бил малоумен. Защото…

Кракът му закачи нещо, той шумно се просна по корем и едва не перна глава в бетонния цилиндър на помпената станция. Шахтата тънеше сред гъсто вълмо от къпинови стъбла. Докато се изправяше, откри, че лицето и ръцете му са изподрани поне на двадесетина места.

— От мен да мине, нека да са тридесет — промърмори той, усещайки как по бузите му се стичат тънки струйки кръв.

— Какво? — запита Еди.

— Нищо.

Той се наведе да види какво го бе препънало. Вероятно клон.

Но не беше клон, а масивен железен капак. Някой го бе съборил.

Разбира се, помисли Бен. Ние го съборихме. Преди двадесет и седем години.

Но още преди да забележи лъскавите драскотини по ръждивото желязо, той осъзна, че мисълта е нелепа. Тогава помпата не работеше. Рано или късно някой трябва да бе дошъл да я поправи и после да върне капака на място.

Той се изправи и петимата надзърнаха в цилиндъра. Чуваха тихия плисък на капеща вода. Нищо повече. Ричи бе събрал всички кибрити от стаята на Еди. Запали цяло блокче и го метна вътре. За миг зърнаха влажните вътрешни стени и безмълвния масивен силует на помпата. Нищо повече.

— Може да е свален отдавна — тревожно каза Ричи. — Нищо не доказва, че е станало дн…

— Било е съвсем наскоро — прекъсна го Бен. — Не преди последния дъжд.

Той взе ново кибритче от Ричи, драсна една клечка и им показа пресните драскотини по капака.

— Има н-нещо о-ххот-долу — каза Бил след като клечката догоря.

— Какво? — запита Бен.

— Не в-видях т-т-точно. При-ххи-личаше на р-ремък. П-п-помогнете ми с Р-ричи д-да го о-ххо- бърна.

Подхванаха капака и го преметнаха като грамадна монета. Този път Бевърли драсна кибрита и Бен предпазливо вдигна чантата, която бе лежала под желязото. Държеше я за ремъка. Бевърли се накани да духне клечката и в този момент видя лицето на Бил. Застина неподвижно и чак когато пламъчето опари пръстите й, тя го изтърва с тих стон.

— Бил? Какво има? Какво е станало?

Очите на Бил сякаш се бяха вцепенили. Не можеха да се откъснат от ожулената кожена чанта с дълъг ремък. Изведнъж си спомни каква песен свиреше радиото в магазина за кожени изделия, докато купуваше тази чанта. „Летни нощи в Сосалито“. Това бе последната капка в чашата на безумието. В устата му не бе останала и капчица слюнка; езикът и небцето бяха станали гладки и сухи като хромирана автомобилна броня. Чуваше щурците, виждаше светулките, усещаше мириса на буйна зеленина наоколо и си мислеше: Това е нов трик, нова илюзия, тя е в Англия и всичко това е просто евтин номер, защото То се страхува, о, да, може би вече не е толкова самоуверено, колкото преди месеци, когато ни повика, тъй че дай да не се вдетиняваме, Бил, бъди сериозен — според теб колко ожулени кожени чанти с дълги ремъци има на тоя свят? Милион? Десет милиона?

Навярно повече. Но имаше само една такава. Беше я купил за Одра от едно магазинче за кожени изделия в Бърбанк и докато я разглеждаше, по радиото свиреха „Летни нощи в Сосалито“.

 — Бил?

Ръката на Бевърли разтърсваше рамото му. Отдалече. Двадесет и седем левги под водата. Как се казваше групата, която пееше „Летни нощи в Сосалито“? Ричи сигурно знаеше.

— Аз знам — изрече Бил право в разширените от страх очи на Ричи и се усмихна. — Казваше се „Дизел“. Страхотна памет имам, нали?

— Бил, какво ти става? — прошепна Ричи.

Бил изкрещя. Грабна кибрита от Бевърли, драсна клечка и изтръгна чантата от ръцете на Бен.

— За Бога, Бил, какво…

Той дръпна ципа и преобърна чантата. Отвътре се изсипаха толкова типични за Одра дреболии, че налетялото малодушие го накара да изкрещи отново. Сред кърпички, дъвки и грим видя кутийка ментови бонбони… и златната запалка, подарък от Фреди Файърстоун по случай подписването на договора за „Таванската стая“.

— Жъ-жъ-жена ми е долу — каза той, после падна на колене и се зае да тъпче всичко обратно в чантата. Дори не усети, че отмята с длан от очите си отдавна изчезнали кичури.

— Жена ти? Одра? — В огромните очи на Бевърли блестеше изненада и страх.