То

умрем от развалена храна или задружно да се обесим в килиите.

— Еди, това е лудост! Това е…

— Тъй ли? — запита той. — Не забравяй, че сме в Дери.

— Но сега сме възрастни! Да не мислиш, че… Нали той е нахълтал тук през нощта… нападнал те е…

— С кха-а-кво? — обади се Бил. — Къде е н-н-ножът?

Тя се озърна, не го откри и коленичи да надникне под леглото.

— Не си прави труда — каза Еди със същия немощен, свистящ глас. — Когато опита да ме намушка, затръшнах вратата върху ръката му. Той изтърва ножа и аз го ритнах под телевизора. Сега е изчезнал. Вече проверих.

— Б-бе-ххе-евърли, п-повикай другите — каза Бил. — Ми-ххи-исля, че ще мога да ш-ш-шинирам ръката на Е-е-еди.

Тя дълго го гледа, после пак сведе очи към трупа на пода. Помисли си, че и най-тъпият полицай би разбрал тутакси какво е ставало тук. В стаята царуваше безпорядък. Ръката на Еди беше счупена. На килима лежеше мъртвец. Очевиден случай на самозащита при нощно нападение. После тя си спомни как преди двадесет и седем години мистър Рос стана, погледна я, спокойно сгъна вестника и се прибра.

Щом излезем навън… щом в играта се включи градът…

Този спомен породи друг — как пребледнялото, изтощено и почти обезумяло момче Бил изрича: Дери е То. Разбирате ли ме?… Където и да отидем… когато То ни докопа, хората няма да виждат, няма да чуват, няма да знаят. Не разбирате ли какво става? Остава ни само да се помъчим да сложим край преди да е почнало.

Застанала над трупа на Хенри, Бевърли си помисли: И двамата казват, че пак сме се превърнали в призраци. Миналото започва да се повтаря. Изцяло. Като хлапе можех да приема това, защото хлапетата са почти призраци. Но…

— Сигурен ли си? — отчаяно запита тя. — Бил, сигурен ли си?

Бил седеше на леглото до Еди и внимателно опипваше ръката му.

— А т-т-ти не си ли? — запита той. — След вси-ххи-ичко, к-което се случи д-д-днес?

Да. Всичко, което се бе случило. Злокобният, отвратителен край на срещата в ресторанта. Красивата старица, която се бе превърнала в дърта вещица,

(не ме е родила майната, ами тейко ми)

разказите в библиотеката тази вечер и фантастичните събития след това. Всичко това. И все пак… съзнанието й отчаяно крещеше, че трябва веднага да спре, да се вслуша в разума, защото ако не го стори, още тази нощ ще слязат в Пущинака, ще открият там една помпена станция и…

— Не знам — каза тя. — Просто… не знам. Дори след всичко, което се случи, мисля, че можем да повикаме полицията, Бил. Може би.

— П-п-повикай дру-хху-угите — повтори той. — Ще ги ч-ч-чуем кха-а-кво мислят.

— Добре.

Първо позвъни на Ричи, после на Бен. И двамата обещаха да дойдат незабавно. Не питаха какво се е случило. Откри в указателя телефона на Майк и набра номера. Никой не отговори. След като сигналът прозвуча десетина пъти, тя остави слушалката.

— О-ххо-питай б-б-библиотеката — предложи Бил. Той беше свалил от по-малкия прозорец релсите на завесите и ги пристягаше около ръката на Еди с пояса от халата и шнура от долнището на пижамата му.

Преди Бевърли да открие номера, на вратата се почука. Бен и Ричи пристигаха заедно — Бен по джинси, с разпасана риза, а Ричи по елегантен сив панталон и горнище от пижама. Очите му боязливо огледаха стаята иззад дебелите стъкла на очилата.

— За Бога, Еди, какво се е случило с…

— Господи! — възкликна Бен. Беше видял мъртвия Хенри.

— Т-т-тихо! — нареди Бил. — И з-затворете вра-хха-атата.

Бен направи три крачки към трупа, после спря, сякаш се боеше, че Хенри може да скочи насреща му. Озърна се безпомощно към Бил.

— Ра-ххаз-правяй т-ти — каза Бил на Еди. — Про-ххо-клетото з-з-заекване с-се вло-ххо-шава н-н- непрекъснато.

Докато Еди разказваше накратко какво се е случило, Бевърли откри номера на Общинската библиотека и го набра. Предполагаше, че Майк може да е заспал там — навярно имаше кушетка в кабинета си. Но не бе очаквала онова, което се случи — отсреща вдигнаха слушалката още след втория сигнал и непознат мъжки глас изрече:

— Ало.

— Ало — отвърна тя, като се озърташе към другите и енергично размахваше показалец пред устните си. — Там ли е мистър Хенлън?

— Кой се обажда? — запита гласът.

Тя облиза устни. Бил я гледаше втренчено. Бен и Ричи също бяха извърнали глави към нея. В гърдите й се разля първият хлад на истинска тревога.

— А вие кой сте? — запита тя. — Не сте мистър Хенлън.

— Аз съм началникът на местната полиция Андрю Радмейкър — отвърна гласът. — В момента мистър Хенлън се намира в Общинската болница. Преди малко е бил нападнат и тежко ранен. А сега моля да ми кажете коя сте. Искам да знам името ви.

Но тя почти не чу последните думи. Вълните на потресението я разтърсваха, люшкаха я шеметно нейде навън и обратно в тялото й. Мускулите на корема, бедрата и слабините й изведнъж станаха някак чужди и отпуснати. През главата й прелетя безстрастна мисъл: Сигурно така става, когато човек е готов от страх да напълни гащите. Ясна работа. Просто губиш контрол над тия мускули…

— В какво състояние е мистър Хенлън? — чу тя собствения си глас да шушне като смачкана хартия.

После Бил се озова до нея, с ръка на рамото й, а заедно с него бяха Бен и Ричи, и тя изпита огромна благодарност към тях. Протегна свободната си ръка и Бил я стисна. Ричи положи длан върху китката на Бил, Бен прибави и своята. Еди се бе приближил и притисна най-отгоре здравата си ръка.

— Моля да ми кажете името си — рязко изрече Радмейкър и за миг от дъното на душата й треперещата страхливка, отгледана от тревогите на Ал Марш и Том Рогън, бе готова да отговори: Името ми е Бевърли Марш и се намирам в хотел „Градски дом“. Моля ви, изпратете тук мистър Нел. В стаята лежи мъртъв мъж, който всъщност е наполовина момче и всички ужасно се страхуваме.

— Аз… не мога да ви кажа — измънка тя. — Засега.

— Какво знаете за произшествието?

— Нищо — смаяно отвърна тя. — Откъде накъде смятате, че знам нещо? Боже Господи!

— Значи просто имате навик да се обаждате в библиотеката всяка сутрин около три и половина, така ли? — сряза я Радмейкър. — Стига глупости, госпожице. Тук е имало опит за убийство, а ако съдя по вида на мистър Хенлън, до изгрев слънце може вече да си е чисто убийство. Пак ви питам: коя сте и какво знаете за произшествието?

Тя затвори очи, впи пръсти в ръката на Бил и отново запита:

— Може ли да умре? Не ми ли го казвате само за да ме сплашите? Наистина ли може да умре? Моля ви, кажете ми.

— Ранен е много тежко. И ако това не ви плаши, госпожице, трябва сериозно да се замислите. А сега искам да знам коя сте и защо…

Тя видя като насън как ръката й бавно заплува из въздуха и пусна телефонната слушалка върху вилката. Погледна към Хенри и гледката я разтърси като студена плесница. Едното му око се бе затворило. Другото, разкъсаното, продължаваше да изтича навън.

Хенри сякаш й намигаше.

4.

Ричи се обади в болницата. Бил отведе Бевърли до леглото и тя седна край Еди, зареяла поглед в