— Нейната ч-ч-чанта. Нейните в-вещи.
— Божичко, Бил — промърмори Ричи. — Знаеш, че това не може да бъ…
Бил бе открил портфейла от крокодилска кожа. Отвори го и вдигна ръка нагоре. Ричи драсна нова клечка и зърна лицето, което бе виждал в пет-шест филма. Макар и не чак толкова интересна, снимката в шофьорската книжка беше напълно убедителна.
— Но Хъ-хъ-хенри е мъртъв, Виктор и Бълвоча също… кой я е хванал тогава? — Бил се изправи и ги огледа с трескави очи. —
Бен положи ръка на рамото му.
— Май ще е най-добре да слезем и да разберем, а?
Бил се озърна, сякаш се чудеше кой точно говори, после очите му се избистриха.
— Д-да — кимна той. — Е-е-еди?
— Бил, съжалявам…
— Мо-ххо-ожеш ли д-да ме яхнеш?
— Едно време можех.
Бил се приведе и Еди преметна дясната си ръка около шията му. Бен и Ричи го повдигнаха, за да се прихване с крака. Когато Бил тромаво прекрачи ръба на цилиндъра, Бен видя, че Еди е затворил очи… и за миг му се стори, че чува как най-грозната кавалерия на света препуска в атака през храстите. Озърна се, очаквайки да види как тримата изскачат от мъглата и къпинаците, ала не чу нищо освен тихия пукот на далечния бамбук под напора на засилващия се вятър. Старите врагове бяха мъртви.
Бил вкопчи пръсти в грубия бетонен ръб и започна да слиза предпазливо, стъпка по стъпка и скоба по скоба. Ръката на Еди го стискаше през гърлото като менгеме и той едва дишаше. Нейната чанта, мили Боже, как е попаднала нейната чанта тук? Няма значение. Но ако Те има, Боже, и ако приемаш заявки, нека тя да е жива и здрава, нека не страда заради онова, което извършихме с Бевърли тази нощ или заради онова, което извърших едно лято, когато бях още момче… а дали не е бил клоунът? Дали не я е хванал Боб Грей? Ако е бил той, не знам дали сам Господ може да й помогне.
— Страх ме е, Бил — тъничко прошепна Еди.
Краката на Бил потънаха в студена, застояла вода. Той стъпи сред нея и си спомни хладния допир, влажната воня, потискащия страх, който му вдъхваше този тесен бетонен затвор… а между другото, какво бе станало после? Как бяха преминали надолу по тия тръби и тунели? Къде бяха отишли и как бяха излезли на воля? Все още не си спомняше; сега можеше да мисли само за Одра.
— И м-м-мене.
Приклекна да свали Еди и се намръщи, когато нахлулата в панталона студена струя докосна тестисите му. После двамата се изправиха във вода до прасците и зачакаха другите да слязат по скобите.
Двадесет и първа глава
Под града
1.
То / август 1958
Случило се бе нещо ново.
Нещо ново — за пръв път от началото на вечността.
Преди вселената съществуваха само две неща. Едното бе То, другото — Костенурката. Костенурката беше глупава дърта твар, която изобщо не излизаше от черупката си. То подозираше, че може да е умряла преди един-два милиарда години. А дори да беше жива, Костенурката си оставаше глупава дърта твар и нейната глупост не намаляваше ни на йота от факта, че някога бе избълвала цялата вселена.
Много след като Костенурката се оттегли в черупката си, То пристигна тук, на Земята, и откри дълбини на въображението, които изглеждаха почти нови, почти съществени. Това богатство на въображението правеше храната невероятно вкусна. И То разкъсваше със зъби плът, набъбнала от екзотични страхове и сладострастни ужаси — тукашните същества сънуваха нощни зверове и мрачни тресавища; въпреки волята си надвесваха очи над страховити бездни.
С тази изобилна храна То поддържаше своя простичък жизнен цикъл: бодърствуваше за да яде и спеше за да сънува. Бе създало място по свой образ и подобие и съзерцаваше благосклонно това място през мъртвешките светлини, които му служеха за очи. Дери бе негова скотобойна, хората в Дери — негово стадо. Така вървяха нещата.
После… тия деца.
Нещо ново.
За пръв път от началото на вечността.
В мига, когато То бе нахълтало в къщата на Нийбълт стрийт с намерението да ги избие всички, макар и леко смутено, че досега не е успяло да го стори (и този смут несъмнено бе първата новост), в онзи миг се бе случило нещо съвсем неочаквано, нещо абсолютно немислимо, а после бе изпитало болка, болка, огромна разкъсваща болка из цялата телесна форма, която бе приело, и в онзи кратък миг бе дошъл и страхът, защото единствената му обща черта с глупавата дърта Костенурка и космологията на макровселената извън запъртъка на тукашната вселена беше споделянето на простичката истина: всяка жива твар трябва да живее по законите на тялото, което обитава. За пръв път То осъзна, че способността да сменя формите си може да се окаже не само предимство, но и пагубен недостатък. Никога преди не бе изпитвало болка, никога преди не бе изпитвало страх и за миг То си помисли, че може да умре — о, главата му се изпълни с огромна сребристобяла болка и То зарева, зави, закрещя, ала децата някак успяха да избягат.
Но сега те идваха. Бяха навлезли в неговите владения под града — седем глупави дечица, бродещи слепешком из мрака без светлина и оръжие. Сега вече непременно щеше да ги убие.
То бе направило важно откритие за самото себе си: не желаеше нито промени, нито изненади. Вече не искаше нищо ново. Искаше само да яде, да спи, да сънува и пак да яде.
След болката и онзи кратък изблик на непоносим страх То бе изпитало още едно ново чувство (всички истински чувства бяха нови за него, макар че открай време умело ги имитираше) — гняв. Щеше да убие децата, защото по някаква изумителна случайност го бяха наранили. Ала първо щеше да ги накара да страдат, защото след онзи кратък миг То се боеше от тях.
И все пак досадната мисъл го мъчеше упорито въпреки всичките му старания да я прогони. Мисълта беше проста: ако всички неща се свеждаха до него (а очевидно беше така, откакто Костенурката избълва света и се затвори в черупката си), то как би могло което и да било същество от този или някой друг свят да го измами, да му причини болка, та макар и нищожна, мимолетна? Как тъй?
И тогава То откри последното ново нещо — вече не чувство, а хладно предположение: ами ако не беше само, както вярваше открай време?
Ами ако имаше Друг?
И ако децата бяха пратеници на Другия?
Ако… ако… ако…
То се разтрепера.
Омразата беше нова. Болката беше нова. Осуетяването на плановете му беше ново. Но най-страшната новост беше този страх. Не страхът от децата, с него се бе справило, а страхът, че не е само.
Не. Нямаше никой друг. Може би като деца те бяха надарени с някаква първична сила на на въображението и то за момент я бе подценило. Но сега щеше да ги изчака. Те щяха да дойдат и тогава То щеше да ги запокити едно подир друго в макровселената… в мъртвешките светлини на своите очи.
Да.
Когато дойдеха, То щеше да ги запокити пищящи и обезумели в мъртвешките светлини.
2.
В Тунелите / 14:15 ч.
