Изведнъж настана хаос, сред който всички се мъчеха да станат на крака. Бил здраво прегърна Еди, като гледаше да опази счупената му ръка.
— О, Господи, мислех, че ще потъна — изстена Ричи. — Така се окъпахме… леле братко, това е върха, лайняна баня, трябва някой път да ни организират училищна екскурзия по тия места, Бил, сигурно мисис Карсън ще се навие да води групата…
— А после мисис Джимисън ще ни изнесе здравна беседа — добави Бен с разтреперан глас и всички избухнаха в писклив смях. Докато смехът заглъхваше, Стан изведнъж се разрида.
— Недей, мой човек — промърмори Ричи и пипнешком го прегърна през лепкавите рамене. — Недей, че всички ще се разплачем.
— Нищо ми няма — високо изрече Стан, продължавайки да хлипа. — Мога да изтърпя страха, обаче ненавиждам тая мръсотия, ненавиждам да не знам къде съм…
— Ми-ххи-ислиш ли, ч-че ти е о-ххо-станал с-сух к-к-кибрит? — обърна се Бил към Ричи.
— Не знам, дадох го на Бев.
Бил усети как нечия ръка го докосна в мрака и пъхна между пръстите му блокче кибрит. На допир изглеждаше сухо.
— Държах го под мишница — каза Бевърли. — Може да свърши работа. Опитай във всеки случай.
Бил откъсна една клечка и я драсна. В мрака избухна пламъче и той надигна ръка. Приятелите му се бяха скупчили един до друг и примижаваха от светлината. Мокри, облепени с мръсотия, те изглеждаха съвсем малки и безкрайно изплашени. Зад тях Бил различи тръбата, по която бяха дошли. Новата тръба беше още по-тясна. Тя пресичаше предишната под прав ъгъл и се отдалечаваше без завои в двете посоки. По дъното лепнеха слоеве гъста утайка. И…
Той изсъска през зъби и изтърва догорялата клечка. Ослуша се и чу плисъка на бързо течение, ромона на капки, пресекливия бълбукащ рев на клапаните, отпращащи нови порции отходни води към Кендъскиг, който бе останал Бог знае колко далече назад. Хенри и приятелите му не се чуваха… засега.
Бил тихо каза:
— Отдя-хха-асно има т-т-труп. На о-ххо-коло т-т-три метра от нъ-нъ-нас. Мисля, ч-ч-че може да е Пъ- пъ-пъ…
— Патрик? — запита Бевърли и гласът й трепереше на ръба на истерията. — Патрик Хокстетър ли е?
— Д-д-да. Да драсна ли о-ххо-още една к-к-клечка?
— Налага се, Бил — каза Еди. — Ако не видя накъде отива тръбата, няма да знам коя посока да изберем.
Бил драсна клечката. В неясната светлина видяха зеленикавите, подути останки на Патрик Хокстетър. Трупът им се хилеше в сумрака с ужасяваща дружелюбност, но имаше само половин лице; плъховете бяха изгризали останалото. Наоколо бяха разпилени учебници за лятната занималня, подпухнали от влагата до размерите на енциклопедии.
— Божичко — дрезгаво промърмори Майк и разширените му очи се белнаха в тъмното.
— Пак ги чувам — каза Бевърли. — Хенри и другите.
Ехото навярно бе отнесло гласа й до враговете; Хенри изрева откъм тръбата и за момент им се стори, че е застанал досами тях.
—
— Хайде де! — изкрещя Ричи. Очите му трескаво се въртяха насам-натам. — Откога те чакаме! Ега ти скиора! Тука е като плувния басейн в младежкия клуб! Хайде, ид…
После от тръбата долетя тъй безумен вопъл на страх и болка, че клечката падна от разтрепераните пръсти на Бил и изгасна. Ръката на Еди го сграбчи през кръста и Бил отвърна на прегръдката, усещайки как мършавото телце трепери като струна, докато Стан Юрис се притискаше към тях от другата страна. Писъкът ставаше все по-остър, все по-отчаян… а после се раздаде гнусно, влажно пращене и гласът секна рязко.
— Нещо е спипало един от тях — едва изпъшка в тъмното Майк, задавен от ужас. — Нещо… някакво чудовище… Бил, трябва да се измъкнем оттук… моля те…
Бил чу как някой — с тая акустика не можеше да се разбере дали са оцелели двама или само един — шляпа и се препъва по канала към тях.
— Нъ-накъде, Е-е-еди? — тревожно запита той. — Знъ-знъ-знаеш ли?
— Към Канала ли? — запита Еди, продължавайки да трепери в прегръдката му.
— Да!
— Надясно. Покрай Патрик… или през него. — Изведнъж гласът на Еди стана по-твърд. — Не ми пука за него. Той беше там, когато ми счупиха ръката. И ме заплю в лицето.
— Да в-вървим — каза Бил и се озърна към тръбата, която бяха напуснали преди малко. — В к-к-колона по е-ххе-дин. Всеки да д-д-държи предния за ра-хха-амото, к-както досега.
И той тръгна пипнешком, докосвайки с дясното си рамо слузестата керамична стена на тръбата. Стискаше зъби и се молеше да не стъпи върху Патрик… или в него.
Така се промъкваха все по-навътре из мрака, докато край тях се лееха потоци вода, а навън бурята бушуваше и обгръщаше Дери с подранил здрач — здрач, който пищеше с гласа на вятъра, заекваше с трясъка на мълниите и беснееше с пукота на рухнали дървета, напомнящ предсмъртен рев на праисторически зверове.
3.
То / май 1985
Сега те идваха пак и макар че всичко бе станало точно според предвижданията му, завръщаше се и нещо, което То не бе предвиждало — онзи мъчителен, подлудяващ страх… онова чувство, че има Друг. То мразеше страха, ако имаше как, би се нахвърлило върху него, за да го изяде… ала страхът танцуваше подигравателно извън неговия обсег и за да го убие, трябваше първо да убие тях.
Навярно не биваше да се страхува; те бяха остаряли и броят им бе намалял от седем на пет. Петицата беше могъщо число, но не можеше да се сравнява с мистичната магическа сила на седмицата. Вярно, покорното му куче не бе успяло да убие библиотекаря, но той щеше да умре в болницата. По-късно, малко преди зората да се разлее из небето, То щеше да прати един пристрастен към хапчетата санитар да довърши библиотекаря веднъж завинаги.
Жената на писателя вече беше тук — жива и в същото време мъртва, защото умът й бе рухнал още от първия поглед към неговата истинска същност, без маски и дребни илюзийки — а разбира се, всички илюзийки бяха само лъжовни огледала, връщащи към ужасения зрител най-страшните образи от собствения му ум; То ги отпращаше обратно с пагубна сила, както слънчев отблясък може да улучи неподозиращо око и да го порази с вечна слепота.
Сега То бе прибрало разума на писателската съпруга при себе си и в себе си; в мрака отвъд Костенурката; в незнайната страна отвъд границите на битието.
Тя беше в неговото око; беше в неговия ум.
Беше в мъртвешките светлини.
О, но илюзийките понякога бяха забавни. Както с Хенлън например. Той за нищо на света не би успял да си спомни, но майка му можеше да разкаже откъде е дошла птицата в стоманолеярната. Когато беше само на шест месеца, тя го остави да спи в кошчето край къщата и мина в задния двор да закачи изпраните пелени. Щом чу писъците му, захвърли всичко и изтича обратно. Грамаден гарван бе кацнал на ръба на кошчето и кълвеше невръстния Майк като чудовище от зловеща приказка. Бебето пищеше от болка и ужас, безсилно да пропъди гарвана, който бе надушил лесната плячка. Майката удари с юмрук черната птица и след като я прогони, видя, че ръчичките на детето са окървавени на две-три места. Веднага го отнесе при доктор Стилвейгън за инжекция против тетанус. Тази картина се запечата завинаги в подсъзнанието на Майк — мъничко бебе, огромна птица — и когато То се яви пред него, Майк отново видя великанската птица.
Но когато другото псе, съпругът на някогашното момиче, доведе писателската жена, То не надяна маска — у дома не си правеше труда да се облича. Кучето-съпруг погледна само веднъж и рухна мъртво, с
