води, а още по-малко с канализационни отпадъци. Така тази част от канализацията (а заедно с нея и труповете на Виктор и Бълвоча) бе оставена изцяло във властта на мухъла. Също като Загубените момчета на Питър Пан, Бълвоча и Виктор не бяха пораснали. Сега тук се въргаляха скелетите на две момчета, обвити в парцаливи, полуизтлели останки от ризи и панталони. Ребрата на Виктор стърчаха като изкорубен ксилофон; мъх бе израсъл по тях и по катарамата на войнишкия му колан.
— Някакво чудовище ги уби — каза Бен. — Помните ли? Чухме как стана.
— Одра е м-мъртва. — Гласът на Бил звучеше безжизнено. — Знам.
— Не знаеш
— Н-не би-ххи-иваше да й к-к-казвам кхъ-ъ-де отивам — промърмори Бил. — Защо го направих? Защо…
Ръцете й се стрелнаха напред и го сграбчиха за яката. Смаяният Ричи видя как Бевърли жестоко разтърсва Бил.
— Стига вече! Знаеш за какво сме дошли. Заклехме се
Той дълго мълча и я гледа.
Бил ги огледа един по един, после кимна.
— Е-е-еди?
— Тук съм, Бил.
— П-по-ххо-омниш ли още по к-коя тръ-ххъ-ъба?
Еди посочи покрай Виктор.
— По тази. Доста тясна изглежда, нали?
Бил кимна отново.
— Ще можеш ли? Със счу-хху-упена ръка?
— Щом е за теб, ще мога, Бил.
Бил се усмихна. Ричи не бе виждал никога през живота си толкова уморена и страшна усмивка.
— О-ххо-тведи ни там, Е-еди. Д-да свъ-ххъ-ършваме.
5.
В Тунелите / 04:55 ч.
Докато пълзеше, Бил си спомни за предишното падане, но въпреки това краят на тръбата го свари неподготвен. Както плъзгаше длани по лепкавото дъно на стария канал, изведнъж ръцете му увиснаха в пустотата. Рухна навън, инстинктивно се претъркаля и нещо в рамото му болезнено изхрущя.
— Вни-ххи-мавайте! — чу той собствения си вик. — Тук е про-ххо-падането! Е-е-еди?
— Тук! — размаханата ръка на Еди се плъзна по рамото му. — Ще ми помогнеш ли да се измъкна?
Бил прегърна Еди и го издърпа в новата тръба, като гледаше да опази счупената му ръка. След него изпълзя Бен, после Бев и Ричи.
— Имаш ли кхи-и-брит, Р-ричи?
— Аз имам — каза Бевърли. Бил усети как нечия ръка го докосна в мрака и пъхна между пръстите му блокче кибрит. — Останали са само осем клечки, но у Бен има още. От стаята.
— Под ми-ххи-ишница ли ги д-държа, Б-бев? — запита Бил.
— Този път не — каза тя и го прегърна в тъмнината. Той се вкопчи в нея с всички сили, опитвайки да приеме утехата, която тя тъй отчаяно копнееше да му даде.
После бавно я отпусна и драсна клечка кибрит. Силата на спомена накара всички едновременно да погледнат надясно. Останките на Патрик Хокстетър още лежаха там сред няколко безформени мухлясали буци, може би някогашни учебници. Сега човешкото в тая купчина личеше само по дъгата от щръкнали зъби, между тях два пломбирани.
И още нещо. В трептящата светлина на пламъчето край Патрик едва проблесна лъскаво кръгче.
Бил изтърва клечката и веднага драсна нова. Вдигна находката.
— Халката на Одра — изрече той с глух, безизразен глас.
Клечката изгасна в пръстите му.
Сред мрака той надяна халката.
— Бил? — колебливо се обади Ричи. Имаш ли представа
6.
В Тунелите / 14:20 ч.
колко дълго бяха бродили из тунелите под Дери откакто напуснаха мястото, където лежеше трупът на Патрик Хокстетър, но Бил беше сигурен, че вече няма да намери обратния път. Непрекъснато си спомняше какво бе казал баща му:
Но Еди изобщо не изглеждаше разтревожен. От време на време молеше Бил да драсне нова клечка от намаляващите им запаси, после пак поемаше напред и сякаш напосоки завиваше ту наляво, ту надясно. Понякога тръбите ставаха толкова широки, че колкото и да се протягаше, Бил не успяваше да докосне тавана. Друг път се налагаше да лазят на четири крака, а веднъж цели пет ужасни минути (които им се сториха като пет часа) трябваше да пълзят по корем подир Еди, опряли лицата си в подметките на предния.
Бил беше напълно сигурен само в едно — че са достигнали някаква изоставена част от канализационната система на Дери. Действуващите тръби бяха останали далече назад и нагоре. Грохотът на потоците вода бе стихнал до едва доловим тътен. Тия тръби бяха по-стари — не от гледжосана керамика, а от трошлива глина, през която тук-там се процеждаха струйки зловонна течност. Миризмата на изпражнения — оная плътна, тежка, задушаваща миризма — бе отслабнала, но сега на нейно място идваше друг мирис: отвратителен, древен и още по-страшен.
Бен мислеше, че усеща мириса на мумията. За Еди това беше вонята на прокажения. Ричи помисли, че вони като прогнило и мухлясало вълнено яке — огромно дърварско яке, може би точно по мярка за гигант като Пол Бъниън. За Бевърли беше като миризмата на бащините й чорапи. У Стан Юрис тази воня разбуждаше страховит спомен от най-ранното му детство — удивително еврейски спомен за момче, което почти нямаше представа какво е да си евреин. Вонеше на глина замесена с мазнина и го караше да си мисли за демон без очи и уста, наречен Голем — глинен великан, създаден през средновековието от еврейски чернокнижници, за да ги защити от християните, които ги ограбвали, изнасилвали жените им и после ги пропъждали на улицата. Майк мислеше за сухия мирис на пера в мъртво гнездо.
Когато най-сетне достигнаха края на тясната тръба, те се изплъзнаха като змиорки върху хлътналото дъно на нов, по-широк канал, който пресичаше досегашния под ъгъл. Сега можеха да се изправят. Бил преброи главичките на кибритените клечки. Четири. Прехапа устни и реши да не казва на другите колко малко ги дели от пълния мрак… освен ако се наложеше да им каже.
— Къ-къ-как сте, м-м-момчета?
Те промърмориха нещо в отговор и той кимна сред мрака. Нямаше паника, никой не бе плакал след оная история със Стан. Добре. Бил протегна ръце, откри техните и всички дълго стояха в тъмното, давайки и същевременно получавайки толкова много от този допир. Това го изпълваше с буйно ликуване — сигурен признак, че по някакъв незнаен начин сборът им е създал нещо повече от седем обикновени личности; сливаха се в едно по-могъщо цяло.
