настрани и тласна острието нагоре. Не улучи и птичата лапа го блъсна по китката с такава сила, че цялата му ръка изтръпна — по-късно щеше да посинее чак до лакътя. Ножчето отлетя в мрака.
С победоносен грак птицата се хвърли в нова атака. Майк се преметна върху Еди и зачака края.
Докато птицата се завръщаше, Стан пристъпи към двете сгушени момчета. Стоеше дребен и някак чист въпреки всичката кал, набита в дланите, ръцете, панталоните и ризата му. Изведнъж той вдигна ръце в странен жест — с длани напред и палци надолу. Птицата пак изграчи и се стрелна само на сантиметри от Стан. Вихърът от чудовищните криле развя косата му. Той се завъртя, за да посрещне новото нападение.
— Вярвам в птицата кардинал, макар че никога не съм я виждал — изрече Стан с ясен, звънък глас. Птицата изпищя и отскочи като улучена от куршум. — Вярвам в лешояда, в скалната лястовица от Нова Гвинея и в бразилското фламинго. — Птицата пищеше, кръжеше и изведнъж се стрелна с грак високо под свода. —
Той замълча и настана плътна тишина.
Бил, Бен и Бевърли се приближиха до Майк и Еди; помогнаха на Еди да се изправи и Бил огледа раните.
— Н-не са дъ-дъ-дълбоки — каза той. — Ама б-бас дъ-ххъ-ържа, ч-че адски б-боли.
— То ми разкъса ризата, Шеф Бил. — Еди отново хъхреше и по бузите му лъщяха сълзи. Дивият варварски рев вече беше само невероятен спомен. — Какво ще кажа на мама?
Бил се усмихна.
— Д-дай да о-ххо-тложим въ-ъ-проса д-докато излезем о-ххот-тук. Ла-хха-апай п-пръскалката, Е- еди.
Еди послушно си пръсна лекарство и пак захъхри.
— Страхотен си, мой човек — обърна се Ричи към Стан. — Мама му стара, направо си велик!
Стан трепереше от глава до пети.
— Ами, просто на света няма такава птица. Никога не е имало и няма да има.
—
—
Хенри отвърна с глух, нечленоразделен рев. От мрака долетяха провлачени стъпки и във внезапен изблик на вдъхновение Бил осъзна истинската роля на Хенри: той беше реално, смъртно същество и не можеше да бъде спрян с инхалатор или природолюбителски наръчник. Магията нямаше да го засегне. Беше прекалено глупав за това.
— Хъ-хъ-хайде. Не б-б-бива да ни до-ххо-огони.
Продължиха напред, хванати ръка за ръка. Парцаливата риза се развяваше зад гърба на Еди. Светлината се засилваше, тунелът ставаше все по-грамаден. С всяка крачка напред сводът излиташе нагоре, докато почти се изгуби от поглед. Сега сякаш не крачеха по тунел, а бавно напредваха из титаничен подземен двор, преддверие на някакъв великански замък. Сега от стените се лееха буйни жълтозелени пламъци. Мирисът ставаше още по-силен и децата усетиха вибрация, без да знаят дали е истинска или съществува само в главите ми. Тя тръпнеше упорито и ритмично.
Като удари на сърце.
— Тунелът свършва! — извика Бевърли. — Гледайте! Сляпа стена!
Но когато се приближиха, дребни като мравчици сред този необятен мръсен под от плочи колкото Баси парк, те видяха, че стената не е сляпа. Сред нея тъмнееше самотна вратичка от яки дъбови дъски, скрепени с две кръстосани железни ленти. И макар че стената се извисяваше на стотици метри, вратичката беше съвсем малка. Висока бе не повече от метър — такива вратички рисуват илюстраторите в книжки с приказки. От пръв поглед личеше, че е създадена само за деца.
В главата на Бен призрачно прозвуча гласът на библиотекарката:
Върху вратичката тъмнееше белег, а отстрани имаше камара кости. Малки кости. Костите на един Господ знае колко деца.
Бяха стигнали до леговището на То.
А белегът на вратата? Какво означаваше?
Бил го изтълкува като книжно корабче.
Стан го видя като излитаща към небето птица — може би феникс.
Майкъл видя забулено лице — ако можеше да го разбули, навярно щеше да се окаже лицето на смахнатия Бъч Бауърс.
Ричи видя очи зад очила.
Бевърли видя здраво стиснат юмрук.
Еди помисли, че вижда лицето на прокажения с хлътнали очи и сбръчкана беззъба уста — всички недъзи, всички болести на света бяха изсечени върху това лице.
Бен Ханском видя куп парцаливи превръзки и сякаш вдъхна мириса на отдавна изтлели подправки.
По-късно Хенри Бауърс щеше да стигне до същата врата и докато в главата му още кънтяха писъците на Бълвоча, щеше да разпознае знака на луната — кръгла, натежала… и черна.
— Страх ме е, Бил — прошепна Бен с треперещ глас. — Трябва ли да влезем?
Бил побутна с крак изтлелите прашни кости и изведнъж стовари върху камарата жесток ритник. Боеше се не по-малко от другите… но не биваше да забравя Джордж. То бе откъснало ръката на Джордж. Дали нейде тук се валяха и неговите малки, крехки кости? Да, разбира се.
Бяха тук заради собствениците на тия кости, заради Джордж и всички други — заради вече отвлечените, заради ония, които просто бяха зарязани да гният из каналите… и заради ония, които тепърва щяха да бъдат отвлечени.
— Трябва — каза Бил.
— Ами ако е заключено? — тъничко запита Бевърли.
— Н-не е за-хха-ключено — отвърна Бил и добави с дълбока увереност, идваща нейде отвътре: — Т- такива м-места ни-ххи-икога не се з-з-заключват.
Той положи върху вратата пръстите на дясната си ръка и тласна напред. Отвътре бликна поток зловеща жълтозелена светлина. Отново ги лъхна онзи зверски мирис — невероятно, убийствено могъщ.
Един по един пропълзяха през приказната вратичка и навлязоха в леговището на То. Бил
7.
В Тунелите / 04:59 ч.
спря толкова внезапно, че другите се сблъскаха един в друг като товарни вагони, когато локомотивът рязко удари спирачки.
— Тъ-тъ-тук б-беше. О-ххо-кото. П-п-помните ли?
— Спомням си — каза Ричи. — Еди го прогони с инхалатора. Уж че било киселина. И разправяше нещо за танци. Голям майтапизъм, обаче не помня точно какво беше.
— Н-няма зна-хха-чение. Щом ве-ххе-днъж се е п-п-провалило, няма да го в-в-видим вече — каза Бил. Той драсна клечка кибрит и се озърна към другите. В светлината на пламъчето лицата им изглеждаха лъчезарни, мистични… и безкрайно млади. — К-к-как сте, м-момчета?
— Добре сме, Шеф Бил — отвърна Еди, макар че лицето му се кривеше от болка. Импровизираната шина се разпадаше. — Ами ти как си?
— О-ххо-кей — каза Бил и побърза да духне клечката преди да разчетат по лицето му, че съвсем не е
