То

желатиновата роговица. Обляха го струи гореща течност. Той издърпа крак, почти без да усети, че е останал без обувка.

— МАРШ ОТТУК, ПЕДЕРАСТ ГАДЕН! ЧУПКАТА! ОБИРАЙ СИ КРУШИТЕ! ИЗЧЕЗВАЙ! БЯГАЙ ДА СЕ ШИБАШ!

Усети как пипалата го докосват, но колебливо, неуверено. Отново дръпна спусъка, обливайки Окото с лекарство и пак чу (или усети) онова мяукане… само че вече изпълнено с болка и изненада.

— Бийте го! — изрева Еди към другите. — Ами че То е някакво си скапано Око! Бийте го! Чувате ли? Ритай го, Бил! Бой до посиране, мамка му гадна! Абе, путки заспали, не видите ли, че танцувам по него, на пестил ще го направя, НИЩО ЧЕ СЪМ СЪС СЧУПЕНА РЪКА!

Бил усети как силите му се завръщат. Той изтръгна мократа си ръка от Окото… и замахна с юмрук. След миг Бен се озова до него. Шишкото налетя върху Окото, изпъшка от изненада и погнуса, после започна да бъхти с юмруци треперещата лигава преграда.

— Пусни я! — изрева той. — Чуваш ли? Пусни я! Марш оттук! Марш!

— Някакво си Око! Някакво си скапано Око! — крещеше Еди, обезумял от възторг. Той изстреля нова струя лекарство и усети как Окото отстъпва. Пипалата престанаха да го опипват. — Ричи! Ричи! Бий го! Това е само някакво си Око!

Ричи се запрепъва напред. Сам не можеше да повярва, че прави това, че наистина пристъпва към най- страшното, най-ужасното чудовище на света. И все пак го правеше.

Замахна безсилно и щом усети как юмрукът му потъва в Окото — то беше лепкаво, влажно и някак мъхесто — неудържим гърч изхвърли навън цялото съдържание на стомаха му. Издаде задавен звук — глурт! — и мисълта, че се е издрайфал върху Окото, мигом предизвика повторен спазъм. Не успя да замахне отново, но навярно и първият удар стигаше, след като чудовището бе породено от неговото съзнание. Изведнъж пипалата изчезнаха. Чуха как То се оттегля… а сетне в мрака се чуваше само пъхтенето на Еди и тихият плач на Бевърли, притиснала с длан окървавеното си ухо.

Бил драсна една от трите последни клечки и седмината се спогледаха с потресени, зашеметени лица. Лявата ръка на Бил беше облепена с мътна, лепкава слуз, напомняща смес от сополи и полусъсирен белтък. По шията на Бевърли бавно се стичаше кръв, върху бузата на Бен тъмнееше нова драскотина. Ричи бавно побутна очилата си нагоре.

— До-ххо-обре ли сте вси-всички? — дрезгаво запита Бил.

— Ами ти, Бил? — запита Ричи.

— Д-добре съм. — Той се обърна към Еди и прегърна дребното момче със свирепа нежност. — Т-ти ми спа-хха-аси ж-живота, ч-ч-човече.

— Изяло ти е обувката — обади се Бевърли и избухна в лудешки смях. — И това ако не е беля…

— Само да се измъкнем оттук, ще ти купя нови кецове — обеща Ричи и тупна Еди по рамото сред мрака. — Как го направи, Еди?

— Застрелях го с инхалатора. Уж че е киселина. Такъв вкус има, когато ми се случи тежък ден, нали разбираш? Страхотна работа свърши.

— Танцувам по него, на пестил ще го направя, НИЩО ЧЕ СЪМ СЪС СЧУПЕНА РЪКА — повтори Ричи и се разкиска неудържимо. — Хич не беше зле, Едс. Голям майтапизъм, между нас казано.

— Мразя да ме наричаш Едс.

— Знам — каза Ричи и го прегърна с всичка сила, — обаче нали все някой трябва да те закалява, Едс. Когато пораснеш и се разделиш с уютното детско битие, тогаз да ти каем ’начи… ’начи… тогаз мое да ти просветне, че животът хич не бил толкоз лек, момко!

Еди се задъха от смях.

— По-скапан Глас не бях чувал от теб, Ричи.

— Добре де, дръж инхалатора в готовност — обади се Бевърли. — Може пак да потрябва.

— Не го ли видя някъде, Бил? — запита Майк. — Когато драсна клечката.

— О-ххо-тиде с-си — каза Бил. — Но вече наближаваме. Т-тук някъде е н-неговата бъ-ххъ-ърлога. И м- мисля, ч-ч-че този п-път на-хха-истина го з-заболя.

— Хенри пак идва — съобщи Стан с глух, дрезгав глас. — Чувам го някъде зад нас.

— Да вървим тогава — каза Бен.

Тръгнаха. Тунелът равномерно слизаше надолу и мирисът — плътната зверска воня — ставаше все по- силен. Понякога изотзад долитаха виковете на Хенри, но сега те изглеждаха далечни и маловажни. Всички изпитваха някакво странно чувство, напомнящо чувството за разпокъсано, изкривено пространство, което бяха усетили в къщата на Нийбълт стрийт — чувството, че са прекрачили отвъд границите на света в някаква злокобна пустош. Бил усещаше (макар да му липсваха думи за изразяване на тази увереност), че наближават мрачното и прогнило сърце на Дери.

Майк Хенлън сякаш долавяше болнавия неритмичен пулс на това сърце. Бевърли усещаше как някаква тлетворна сила се сгъстява около нея, мъчи се да я обгърне, да я откъсне от другите и да я остави в пълна самота. Тя нервно посегна и стисна ръцете на Бил и Бен. Стори й се, че двамата са прекалено далече и тя тревожно извика:

— Хванете се за ръце! Ще се загубим!

Стан пръв осъзна, че отново могат да виждат. Из въздуха се разливаше странно бледо сияние. Отначало различи само ръцете си, хванали Бен от едната страна и Майк от другата. После разбра, че вижда копчетата по калната риза на Ричи и пръстена на Среднощния капитан — евтино приложение към кутиите с пшеничена каша — върху малкия пръст на Еди.

— Виждате ли, момчета? — запита Стан и спря на място.

Другите също спряха. Бил се огледа и първо откри, че наистина вижда — поне мъничко — а после осъзна, че тунелът се е разширил неимоверно. Сега се намираха в сводест проход, просторен като Съмнъровия тунел в Бостън. Даже по-голям, поправи се той и продължи да върти очи усещайки как в гърдите му нахлува боязливо смайване.

Извиха глави да огледат свода, който сега се издигаше на петнадесет метра над тях, поддържан от извити като ребра каменни колони. Надолу провисваха дълги развлачени паяжини. Подът беше покрит с плочки, но го разбираха едва сега, защото дебелият слой стара мръсотия заглушаваше стъпките им. От едната извита стена до другата имаше поне тридесет метра разстояние.

— Ония от канализацията май съвсем са откачили — каза Ричи и смутено се разсмя.

— Прилича ми на катедрала — прошепна Бевърли.

— Откъде идва светлината? — заинтересува се Бен.

— М-май ч-че на-хха-право от с-с-стените — каза Бил.

— Не ми харесва — промърмори Стан.

— Да в-в-вървим. Х-х-хенри ни г-гони по п-п-петите.

Оглушителен, дрезгав крясък процепи здрача, сетне се раздаде тежко, гръмотевично пърхане на криле. От мрака налетя грамаден черен силует с пламтящо око — другото тъмнееше като разбит фенер.

— Птицата! — изкрещя Стан. — Пазете се, това е птицата!

Птицата пикираше над тях като уродлив изтребител. Люспестата оранжева човка се отваряше и затваряше, разкривайки отвътре нещо розово и гладко като сатенена облицовка на ковчег.

Летеше право към Еди.

Човката раздра рамото му и той усети как болката потъва навътре като разяждаща киселина. Изкрещя, а замахът на чудовищните криле тласна в лицето му зловонния застоял въздух. Сетне То се отдалечи и зави за нова атака. Зловещо пламтящото око се въртеше в златистата орбита и помръкна само за миг, когато примигналият клепач го закри с полупрозрачна ципа. Ноктите търсеха Еди, който приклекна с писък. Острите върхове нацепиха ризата на парцали, оставяйки плитки алени бразди между плешките му. Еди нададе вой и се опита да пропълзи настрани, но птицата вече връхлиташе за трети път.

Тършувайки из джоба си, Майк се хвърли напред. В ръката му изникна евтино ножче. Докато птицата се спускаше над Еди, Майк замахна в широка дъга към грамадния люспест крак. От дълбоката рана бликна кръв. Птицата отхвръкна нагоре, после сви криле и връхлетя като снаряд. В последния момент Майк се просна