така.
— Как е станало? — запита Бевърли и докосна ръката му в мрака. — Бил, как е успяла да…
— З-защото спо-ххо-менах името на г-г-градчето. Т-т-тя е п-пристигнала да ме тъ-ххъ-ърси. О-ххо-още т-тогава нещо ми п-п-подсказваше да си з-з-затварям у-хху-стата. Ама н-не го по-ххо-слушах. — Той безпомощно тръсна глава в тъмнината. — Но д-даже да е п-п-пристигнала в Де-ххе-ери, не ръ-разбирам к- к-как се е до-ххо-брала д-дотук. К-кой я е д-д-довел, ако не Х-х-хенри?
— То — обади се Бен. — Знаем, че не винаги изглежда зло. Може да й е казало, че си изпаднал в беда. После я е домъкнало тук, за да… сигурно за да те прецака. За да убие куража ни. Защото ти винаги си бил нашият кураж, Шеф Бил.
— Том? — промърмори Бевърли замислено и глухо.
Бил бързо драсна нова клечка.
— К-к-кой?
Тя го гледаше с отчаяна откровеност.
— Том. Моят съпруг. И той знаеше. Поне мисля, че му споменах името на градчето, както ти си го споменал пред Одра. Аз… не знам дали го е запомнил. Тогава беше побеснял от злоба.
— Господи, това да не е някаква сапунена опера, в която на финала изскача цялата трупа? — обади се Ричи.
— Не е сапунена опера — дрезгаво възрази Бил, — а шоу. Като в цирка. Нашата Бев се е омъжила за Хенри Бауърс. А щом го е зарязала, как няма да дотърчи насам? В края на краищата, истинският Хенри не пропусна да дойде.
— Не — каза Бевърли. — Не съм се омъжила за Хенри. Омъжих се за баща си.
— Има ли разлика, щом те е пребивал? — запита Еди.
— Е-ххе-лате — каза Бил. — П-п-приближете се.
Другите пристъпиха към него. Бил напипа ръцете на Еди и Ричи. След миг стояха в кръг както някога, макар че сега не бяха седмина. Еди усети как някой го прегръща през рамото. В гърдите му бликна топла, позната утеха.
Бил долавяше прилива на някогашната сила, ала с отчаяние осъзна, че нещата наистина са се променили. Силата далеч не беше толкова могъща — тя трептеше мъчително като пламъче на свещ в зловонен, застоял въздух. Мракът победоносно гъстееше наоколо. И Бил усети мириса на То.
— П-п-помни ли н-някой к-как и-ххи-зглеждаше То в д-д-действителност?
— Не — каза Еди.
— Мисля… — започна Ричи, сетне Бил въпреки мрака усети как той поклаща глава. — Не.
— Не — каза Бевърли.
— Нищо — потвърди Бен. — Само това не мога да си спомня. Как изглеждаше То… и как се бихме с него.
— Чюд — каза Бевърли. — Така се бихме. Но не помня какво означава тази дума.
— Стойте д-до мен — каза Бил, — и аз ще стъ-стъ-стоя до в-вас, м-м-момчета.
— Бил — обади се Бен. Гласът му звучеше съвършено спокойно. — Нещо идва към нас.
Бил се вслуша. Чу как през мрака се задават бавни, провлачени стъпки… и го обзе страх.
— О-о-одра? — подвикна той… но вече знаеше, че не е тя.
Провлачените стъпки наближаваха.
Бил драсна клечка кибрит.
8.
Дери / 05:00 ч.
Първото странно нещо в този пролетен ден на 1985 година се случи две минути преди астрономическия изгрев. За да разбере цялата му странност, човек би трябвало да познава два факта, известни на Майк Хенлън (който по това време лежеше без съзнание в Общинската болница), и свързани с Баптистката църква, построена на ъгъла на Уичъм и Джаксън стрийт през 1897 година. Над църквата стърчеше изящна бяла куличка — същински символ на всички протестантски храмове в Нова Англия. От четирите й страни имаше часовникови циферблати, а самият часовник беше докаран от Швейцария през 1898 година. Друг такъв можеше да се види само в Хейвън Вилидж, на шестдесет километра от Дери.
Часовникът струваше 17000 долара и бе дарение от дърводобивния магнат Стивън Бауи, който живееше на Западния булевард. Бауи можеше да си позволи подобен жест. Като дълбоко религиозен човек той бе заемал в продължение на четири десетилетия поста на църковен настоятел (през последните години бе ръководил по съвместителство и местния клон на Легиона за бяла нравственост). Освен това се славеше с прочувствените си речи по случай Празника на майките, наричан от него с дълбоко уважение „Майчина неделя“.
Откакто бе монтиран на 31 май 1898 година, този часовник неизменно отмерваше времето с удари на всеки половин час. Градската история помнеше само едно изключение. В деня, когато избухна стоманолеярната на Кичънър, часовникът не удари пладне. Местните жители смятаха, че отец Джолин е заглушил камбаната в знак на скръб по загиналите деца и макар това да не бе вярно, свещеникът не разсея заблудата им. Часовникът просто не бе ударил.
Не удари и в пет часа сутринта на 31 май 1985 година.
В този момент из целия Дери старите кореняци отвориха очи и се надигнаха, обзети от безпричинна тревога. Едни посегнаха към лекарствата, други си сложиха изкуствените зъби, трети запалиха лули или пури.
Старците бдяха на стража.
Сред тях беше и отдавна прехвърлилият деветдесетте Норбърт Кийн. Той изкуцука до прозореца и се втренчи в притъмнялото небе. Предната вечер по радиото бяха обещали ясно време, но костите му подсказваха, че ще вали и то проливно. Усещаше как го обхваща дълбок страх; чувствуваше се в опасност, сякаш смъртоносна отрова бавно пълзеше към сърцето му. Смътно си спомни за онзи ден, когато бандата на Брадли безгрижно пристигна в Дери под дулата на седемдесет и пет пистолета и пушки. Да, след такава работа човек усещаше как отвътре му става леко и топло, сякаш всичко… сякаш всичко някак се
— Тия хлапетии — промърмори той, гледайки навън, без да усеща, че говори на глас. — Какво ги прихваща тия проклети хлапета? Какви пакости са замислили тоя път?
В същия миг с немощен, ръждив и нечут от никого писък се събуди деветдесет и девет годишният Егбърт Тараугуд, който бе присъствувал в „Сребърния долар“, докато Клод Еру настройваше секирата, за да изсвири с нея погребалния марш на четирима мъже. Сега пак бе сънувал Клод, само че този път дърварят връхлетя върху него, брадвата се стовари и в следващата секунда Тараугуд видя как собствената му ръка се гърчи и подскача на тезгяха.
Дейв Гарднър, който бе открил осакатеното тяло на Джордж Денброу през октомври 1957 и чийто син бе открил тази пролет трупа на първата жертва от новия цикъл, отвори очи точно в пет часа и още преди да погледне будилника на бюрото, помисли:
