То

възцари мрак.

Бил усети как в гърдите му се надига нещо топло, задушаващо и парливо като коприва. Той обгърна колене и притисна брадата си към тях с надеждата, че това може да прогони или поне да облекчи болката. Смътно се радваше, че наоколо царува мрак и другите не могат да видят страданието му.

От гърлото му излетя звук — треперещо ридание. После второ; трето.

— Джордж! — извика той. — Джордж, извинявай! Не съм искал да се случи ни-ххи-ищо лъ-лъ-лошо!

Може би имаше още нещо за казване, но той не знаеше как да го каже. Ридаеше, проснат по гръб, с ръка върху очите, спомняше си корабчето, спомняше си равномерния тропот на дъждовните капки по прозорците на спалнята, спомняше си лекарствата и книжните кърпички върху нощното шкафче, затихващата трескава болка в главата и тялото си, а най-силно си спомняше Джордж — Джордж, Джордж в жълтия дъждобран с вдигната качулка.

— Джордж, извинявай! — извика той през сълзи. — Извинявай, извинявай, моля те, и-ххи-ИЗВИНЯВАЙ…

А сетне усети наоколо своите приятели, и никой не драсна клечка, и някой го прегърна, не знаеше кой, може би Бевърли, или Бен, или Ричи. Те бяха с него и в този кратък миг мракът бе милосърден.

10.

Дери / 05:30 ч.

Към 5:30 вече валеше проливен дъжд. Метеоролозите от бангорските радиостанции изразиха умерена изненада и любезно се извиниха на всички, които са планирали излети и пикници след вчерашните прогнози. Досадна издънка, скъпи приятели; просто един от ония странни циклони, които понякога се развиват с поразителна бързина в долината на Пенобскот.

По една от радиостанциите метеорологът Джим Уит описа напредването на „удивително дисциплиниран“ атмосферен фронт. И това бе твърде меко казано. Метеорологичните условия се променяха с разстоянието: от облачно в Бангор към преръмявания в Хейвън и леки валежи в Нюпорт. Но в Дери, само на петдесет километра от центъра на Бангор, валеше като из ведро. На места по шосе № 7 колите се движеха през цяла педя вода, а в низината отвъд фермата на Рулин дренажите бяха задръстени и наводнената магистрала скоро стана непроходима. Към шест сутринта пътната полиция вече разполагаше от двете страни на низината оранжеви знаци за отклонение.

Под навеса на Главната улица подранили пътници чакаха първият автобус да ги откара на работа и се вглеждаха към Канала, където водата заплашително се надигаше между бетонните стени. Разбира се, наводнение нямаше да има; по този въпрос всички бяха единодушни. Водата все още беше цял метър под рекордното ниво за 1977 година, а тогава не бе имало наводнение. Но дъждът продължаваше да блъска градчето с мрачно упорство и из ниските облаци тътнеха гръмотевици. Водата се стичаше на потоци по Горната миля и потъваше с рев в мрежата от дренажи и канали.

Нямаше да има наводнение, тук бяха единодушни, но по всички лица тъмнееше смътна боязън.

В 5:45 трансформаторът на електрическия стълб край изоставения гараж на братя Тракър избухна сред облак пурпурни пламъци, обсипвайки керемидите по покрива с късове изкривен метал. Едно от летящите стоманени парчета сряза високоволтов кабел, който също рухна на покрива и заподскача със съскане като недоубита змия, бълвайки струя ослепителни искри. Въпреки пороя покривът пламна и скоро огънят обгърна целия гараж. Общинската пожарна команда потегли за първата си мисия през този ден в 6:02, а в 6:09 вече бе до гаража на братя Тракър. Сред първите огнеборци от камиона изскочи Калвин Кларк, единият от близнаците Кларк, които бяха учили заедно с Бен, Бевърли, Ричи и Бил. При третата стъпка подметката на кожения му ботуш се озова върху кабела. Калвин загина на място. Езикът му изхвръкна навън и гумената пожарникарска дреха запуши. Наоколо се разнесе мирис като от изгорели гуми на градското сметище.

В 6:05 живеещите на Мерит стрийт в квартала Олд кейп усетиха нещо като подземна експлозия. Тук-там изпопадаха чинии и картини. В 6:06 над всички тоалетни по Мерит стрийт избухнаха гейзери от изпражнения и мръсна вода — някакво невъобразимо явление бе обърнало хода на потоците по тръбите на новата санитарна инсталация в Пущинака. На места експлозиите бяха толкова мощни, че пробиха таваните на помещенията. Една жена на име Ан Стюарт загина когато от нейната тоалетна заедно с потока мръсотия изхвръкна старинно зъбно колело. То разби матовото стъкло на душовата кабинка, където се къпеше Ан, и прелетя през гърлото й като страховит снаряд. Жената бе почти обезглавена. Зъбното колело, ръждива останка от стоманолеярната на Кичънър, бе попаднало в градската канализация още преди седемдесет и пет години. Друга жена загина когато тоалетната й избухна под напора на внезапно обърнатия поток, тласкан от нагнетени маси метанов газ. Нещастницата бе разкъсана на парчета докато спокойно седеше върху тоалетната чиния и четеше новия търговски каталог.

В 6:19 поредната мълния улучи Моста на целувките, който съединяваше двата бряга на Канала между Баси парк и Общинската гимназия. Парчета дърво излетяха високо във въздуха и се посипаха над буйното течение.

Вятърът се засилваше. В 6:30 според метеорологичния пункт в съдебната сграда скоростта му бе само двадесет и пет километра в час. През следващите петнадесет минути тя нарастна до четиридесет километра.

В 6:46 Майк Хенлън се свести в Общинската болница. Съзнанието му се завърна плавно като спокоен изгрев — задълго той бе убеден, че сънува. Но сънят изглеждаше странен — тревожен сън, както би казал някогашният му преподавател по психология доктор Ейбълсън. Тревогата сякаш нямаше ясно изразена причина, ала това не я прогонваше; заплахата лъхаше от цялото скромно бяло помещение.

Постепенно той осъзна, че е буден. Скромното бяло помещение се оказа болнична стая. Над главата му висяха два буркана — единият с бистра течност, другият с тъмночервено съдържание. Кръв. Той видя прикрепения за стената телевизор и чу глухите удари на дъждовни струи по стъклата.

Майк се опита да размърда крака. Единият се движеше свободно, но другият, десният крак, отказваше да се подчини. Почти не го усещаше и разбра, че е плътно бинтован.

Малко по малко спомените се завръщаха. Бе седнал да опише срещата в бележника си, а после в библиотеката бе нахълтал Хенри Бауърс. Незабравима реликва от златния фонд. Последва ръкопашна схватка и…

Хенри! Къде бе отишъл Хенри? Да нападне другите?

Майк потърси с пръсти бутона за повикване. Копчето беше край главата му и тъкмо се готвеше да го натисне, когато вратата се отвори. На прага стоеше санитар. Двете горни копчета на бялата му престилка бяха разкопчани, а чорлавата тъмна коса му придаваше вид на герой от стария сериал „Бен Кейси“. На врата му висеше медальонче с образа на свети Кристофър. Въпреки замайването си Майк го разпозна незабавно. През 1958 година То бе убило в Дери едно шестнайсетгодишно момиче на име Черил Ламоника. Момичето имаше четиринайсетгодишен брат, Марк, и именно той се готвеше да влезе в стаята.

— Марк? — безсилно избъбри Майк. — Трябва да поговорим.

— Шшшшшт — каза Марк. Ръката му беше в джоба. — Никакви приказки.

Той прекрачи в стаята и когато застана край леглото, Майк с безпомощен ужас видя колко безжизнени са очите на Марк Ламоника. Санитарят леко наклони глава, сякаш се вслушваше в далечна музика. Извади ръка от джоба си. Държеше спринцовка.

— От това ще заспиш — каза Марк и пристъпи към леглото.

11.

Под града / 06:49 ч.

— Шшшшшт! — внезапно възкликна Бил, макар че не чуваха друг звук освен собствените си стъпки.

Ричи драсна клечка кибрит. Стените на тунела се бяха раздалечили и петимата изглеждаха съвсем дребни сред това необятно пространство под града. Сгушиха се един до друг и Бевърли изпита замайващо чувство за deja vu, гледайки огромните плочи по пода и провисналите раздрани паяжини. Вече наближаваха. Наближаваха.