— Какво чуваш? — запита тя, като се озърташе в светлината на догарящата клечка, очаквайки да види как някаква нова заплаха изпълзява или долита от мрака. Птицата Родан? Пришълецът от онзи ужасен филм със Сигърни Уивър в главната роля? Грамаден плъх с оранжеви очи и сребристи зъби? Но наоколо нямаше нищо освен прашния мирис на мрак и далечния тътен на вода по препълнените канали.
— Н-н-нещо не е на-хха-ред — каза Бил. — Майк…
— Майк ли? — запита Ричи. — Какво му е на Майк?
— И аз го усетих — обади се Бен. — Да не би… умрял ли е, Бил?
— Не — каза Бил. Очите му бяха замъглени, унесени и безизразни. Цялата тревога се бе събрала в гласа и напрегнатата му стойка. — Той… Т-т-той… Бил шумно преглътна. Очите му се разшириха. — О! О,
— Бил! — тревожно извика Бевърли. — Бил, какво има? Какво…
— Дръ-ххъ-ъжте ме за р-р-ръцете! — изкрещя Бил. —
Ричи захвърли клечката и сграбчи ръката му. Бевърли го хвана от другата страна. Пресегна се и усети как Еди безсилно я докосва със счупената си ръка. Бен се хвана за него и заедно с Ричи затвори кръга.
—
Бевърли усети как нещо полита от тях към Майк. Главата й се отметна в екстаз и хъхрещият дъх на Еди се смеси с грохота на вода из каналите.
12.
— Сега — глухо изрече Марк Ламоника. От гърдите му се отрони въздишка на мъж, който усеща наближаващия оргазъм.
Майк натискаше бутона отново и отново. Чуваше как звънецът оглася стаята на сестрите в дъното на коридора, но никой не идваше. В проблясък на някакво сатанинско прозрение той разбра, че сестрите седят около масичката, четат сутрешните вестници, пият кафе и слушат звънеца, но не го чуват, не реагират, щяха да реагират по-късно, когато всичко свършеше, защото така ставаха нещата в Дери. В Дери беше за предпочитане да не виждаш и да не чуваш… докато всичко свърши.
Майк дръпна ръка от бутона.
Марк се приведе над него и иглата на спринцовката заблестя. Докато смъкваше чаршафа надолу, медальончето се люшкаше под врата му с хипнотичен ритъм.
— Точно тук — промърмори той и отново въздъхна. — Край гръдната кост.
Изведнъж Майк усети, че в тялото му нахлува сила — някаква първобитна сила, която го разтърси като електрически шок. Той се изпъна със свити ръце и сгърчени пръсти. Очите му се разшириха. Той изръмжа и страховитото вцепенение го напусна мигновено.
Дясната му ръка се стрелна към нощното шкафче. Там имаше пластмасова кана и масивна водна чаша, каквито се срещат в кафенетата. Пръстите му обгърнаха чашата. Ламоника усети промяната; съненият, доволен блясък в очите му изчезна, заменен от неувереност и тревога. Понечи да се отдръпне, но в този момент Майк замахна с чашата и я строши в лицето му.
Ламоника изкрещя, изтърва спринцовката и залитна назад. Ръцете му излетяха към раздраното лице; по бялата престилка рукна кръв.
Силата изчезна също тъй внезапно, както бе дошла. Майк тъпо гледаше парчетата стъкло по леглото, болничната пижама и порязаната си ръка. Чу как по коридора бързо се приближават леките стъпки на чехли с гумени подметки.
Докато в стаята нахълтваха сестрите, които спокойно бяха пренебрегнали тревожния му зов, Майк затвори очи и се помоли това да е краят. Молеше се приятелите му да са нейде под града, молеше се да са живи и здрави, молеше се да сложат край веднъж завинаги.
Не знаеше точно на Кого се моли… но все пак се молеше.
13.
Под града / 06:54 ч.
— С-с-сега е до-ххо-обре — каза Бил.
Бен нямаше представа колко време са се държали за ръце сред мрака. Струваше му се, че бе усетил как нещо — нещо от тях, от техния кръг — отлита надалече и пак се връща. Но не знаеше къде е било това нещо — ако изобщо съществуваше — и какво е извършило.
— Сигурен ли си, Шеф Бил? — запита Ричи.
— Д-д-да. — Бил пусна ръцете на Ричи и Бевърли. — О-ххо-баче ще т-т-трябва да свъ-ххъ-ършваме к- колкото се може п-п-по-бързо. И-ххи-идвайте.
Продължиха напред. От време на време Ричи и Бил драскаха нови клечки кибрит.
Залата, през която вървяха — вече не можеше да се нарече тунел — ставаше все по-широка. Стъпките им кънтяха. Бен си припомни мириса, онзи тежък зверски мирис. Осъзна, че кибритът вече е излишен — сега наоколо имаше някаква своеобразна светлина, призрачно зарево, което постепенно се засилваше. Сред това блатно сияние той и приятелите му приличаха на бродещи мъртъвци.
— Отпред има стена, Бил — обади се Еди.
— Знъ-знъ-знам.
Бен усети бързите удари на сърцето си. Из устата му се разливаше кисел вкус, налягаше го главоболие. Чувствуваше се непохватен и стреснат. Чувствуваше се дебел.
— Вратичката — прошепна Бевърли.
Да, ето я. Преди двадесет и седем години трябваше само да приведат глави, за да минат през нея. Сега щеше да се наложи да ходят по патешки или да пролазят на четири крака. Бяха пораснали; тук срещаха доказателството, ако изобщо имаха нужда от доказателство.
Бен усещаше как горещата кръв пулсира в шията и китките му; сърцето му пърхаше бързо и немощно, сякаш страдаше от аритмия.
От процепа под вратичката се лееше ярка жълтозелена светлина; плътен, почти осезаем лъч излиташе от украсената с орнаменти ключалка.
На вратичката имаше белег и отново всеки позна нещо различно в странната шарка. Бевърли видя лицето на Том. Бил видя отсечената глава на Одра с изцъклени очи, който го гледаха жестоко и укоризнено. Еди видя ухилен череп над две кръстосани кости — всеизвестния символ за отрова. Ричи видя уродливото брадато лице на Пол Бъниън, присвил очи в убийствена гримаса. А Бен видя Хенри Бауърс.
— Бил, имаме ли сили? — запита той. — Можем ли да го направим?
— Н-не знъ-знъ-знам — отвърна Бил.
— Ами ако е заключено? — тъничко запита Бевърли. Пред очите й танцуваше лицето на Том.
— Н-не е — каза Бил. — Т-такива м-места ни-ххи-икога не се з-з-заключват.
Той положи върху вратата пръстите на дясната си ръка — за да го стори, трябваше да се приведе — и тласна напред. Отвътре бликна поток зловеща жълтозелена светлина. Отново ги лъхна онзи зверски мирис, мирисът на минало, което се превръща в настояще — ужасяващо мощен, изпълнен с уродлива жизненост.
