То

заплашени. От какво? — мислено извика той, гледайки спящата си жена. От какво те прихваща тая паника, само задето някакъв си часовник не ударил точния час? Но отговор нямаше.

Той стана и пристъпи към прозореца, придърпвайки долнището на пижамата. Небето кипеше от нахлулите откъм запад облаци и тревогата на Дейв се засили. За пръв път от много време насам си припомни писъците, които преди двадесет и седем години го бяха привлекли на верандата, за да види сгърченото телце с жълтия дъждобран. Вгледа се в прииждащите облаци и помисли: Над нас е надвиснала заплаха. Над всички ни. Над Дери.

Полицейският шеф Андрю Радмейкър, който искрено вярваше, че е положил всички усилия, за да разгадае новата поредица от убийства на деца в градчето, стоеше на верандата пред своя дом с палци под служебния колан и усещаше същата тревога. Нещо ще се случи. Май ще вали като из ведро. Но не е там работата. Той потръпна… и както стоеше на верандата, долавяйки откъм кухнята аромата на пържен бекон, първите едри капки затупкаха по тротоара на Рейнолдс стрийт пред спретнатата му къщичка, а над дърветата на Баси парк иззад хоризонта долетя далечна гръмотевица.

Радмейкър потръпна отново.

9.

Джордж / 05:01 ч.

Бил вдигна пламъчето… и нададе протяжен, треперещ писък на отчаяние.

Насреща по тунела се тътреше Джордж — Джордж, облечен в същия окървавен жълт дъждобран. Единият ръкав висеше сплескан и отпуснат. Лицето на Джордж беше бяло като сирене и върху него лъщяха сребристи очи. Те се вторачиха в Бил.

— Корабчето ми! — Мъртвешкият глас на Джорджи се извиси, заподскача из тунела. — Не мога да го намеря, Бил, навсякъде дирих и все го няма, а сега съм мъртъв и ти си виновен, ти си виновен, ТИ СИ ВИНОВЕН…

— Джъ-джъ-джорджи! — изкрещя Бил. Усети как разумът му залита, изтръгва се от корените.

Джордж продължаваше да се препъва насреща. Единствената му ръка се надигна към Бил и бледите пръсти се сгърчиха хищно. Ноктите бяха мръсни, нащърбени.

— Ти си виновен — прошепна Джордж и се ухили. Зъбите му бяха дълги и хищни. Потрепваха нагоре-надолу като челюсти на капан за мечки. — Ти ме изпрати навън, ти си… виновен… за всичко.

— Нъ-нъ-не, Джъ-джъ-джорджи! — извика Бил. — Аз не знъ-знъ-знаех…

— Ще те убия! — изрева Джордж и от озъбената уста излетяха зверски, кучешки звуци — вой, лай, ръмжене. Към тях се примесваше нечовешки смях. Сега Бил усещаше миризмата му — миризмата на изгнилия Джордж. Лепкава миризма на мазе, на някакво неописуемо жълтооко чудовище, което се спотайва в ъгъла и чака да изтърбуши първото срещнато момченце.

Челюстите на Джордж се захлопнаха и зъбите му изтракаха като билярдни топки. От очите му бликна жълтеникава гной… и клечката изгасна.

Бил усети, че приятелите му са изчезнали — бягаха, разбира се, бягаха и го изоставяха сам. Също като родителите му, те не искаха да имат нищо общо с него, защото Джордж беше прав: всичко бе станало по негова вина. Скоро щеше да усети как оная единствена ръка го стиска за гърлото, скоро щеше да усети как хищните зъби раздират плътта му и така трябваше да бъде. Така щеше да е справедливо. Той бе пратил Джордж да умре навън, а сетне цял живот бе писал за ужаса на това предателство — о, разкрасяваше го с безброй маски, почти колкото безбройните лица на То, ала чудовището в дъното на всички тия истории беше братчето му Джордж, хукнало под пороя с парафиненото корабче. Сега идваше часът за изкупление.

— Заслужил си смърт задето ме уби — прошепна Джордж. Вече беше съвсем близо. Бил стисна клепачи.

После из тунела се разля жълта светлина и той отново отвори очи. Ричи държеше клечка кибрит.

— Бори се, Бил! — извика Ричи. — За Бога! Бори се!

Какво търсите тук? Той ги огледа с недоумение. Значи все пак не бяха избягали. Как така? Как можеха да не избягат, след като бяха разбрали как подло е убил собствения си брат?

— Бори се! — крещеше Бевърли. — О, Бил, бори се! Само ти можеш да го сториш! Моля те…

Джордж вече беше само на няколко крачки. Изведнъж той се изплези. Езикът му беше обрасъл с белезникава плесен. Бил изпищя отново.

— Убий го, Бил! — изрева Еди. — То не е брат ти! Убий го докато е малко! Убий го СЕГА!

Джордж стрелна за миг към Еди погледа на сребристите си очи и дребният мъж отлетя към стената като ударен. Бил стоеше вцепенен и гледаше как брат му пристъпва напред. Джордж, отново Джордж след толкова много години, Джордж щеше да сложи края както бе сложил началото, о да, ето, вече чуваше как жълтият дъждобран скърца все по близо, чуваше как звънтят закопчалките на галошите и долавяше мириса на мокри листа, сякаш под дъждобрана имаше само гнила шума, сякаш галошите бяха натъпкани с лански листа, да, човече от листа, точно така, това беше Джордж, прогнило топчесто лице и тяло от сплъстени листа, които понякога задръстват каналите след наводнение.

До ушите му едва долетя писъкът на Бевърли.

(троши стобора)

— Бил, моля те, Бил…

(с трясък сух и пак крещи)

— Заедно ще потърсим корабчето — каза Джордж. По бузите му като фалшиви сълзи се стичаше гъста, жълтеникава гной. Той посегна към Бил, главата му се килна настрани и устните оголиха остри, зверски зъби.

(че срещнал дух той срещнал дух ТОЙ СРЕЩНАЛ)

— Ще го намерим — каза Джордж и Бил усети в дъха му воня на избухнали от разложението зверски трупове, проснати край шосето в гореща нощ. Когато Джордж разтвори челюсти, зад тях се разкри мрачна паст, из която гъмжаха сгърчени твари. — То още е тук, тук долу всичко се рее, и ние ще се реем, Бил, всички ще се реем…

По шията на Бил се плъзнаха ръце, студени като рибешки корем.

(ТОЙ СРЕЩА ДУХ НИЕ СРЕЩАМЕ ДУХ ТЕ НИЕ ВИЕ СРЕЩАТЕ ДУХ… )

Сгърченото детско личице бавно се носеше из въздуха към шията на Бил.

— … реем…

— Троши стобора с трясък сух! — изрева Бил. Гласът му бе станал чужд, басов, мощен и Ричи внезапно си припомни, че Бил пелтечеше само когато говореше със собствения си глас; подражаваше ли някому, той не заекваше никога.

Призракът на Джордж изсъска и се отдръпна като ударен, вдигайки ръка пред лицето си.

— Точно така! — изкрещя обезумелият от възторг Ричи. — Сега ти е паднало, Бил! Довърши го! Довърши го! Довърши го!

— Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух! — тътнеше гръмотевичният глас на Бил. Той пристъпи към фалшивия Джордж. — Ти не си дух! Джордж знае, че не съм искал да умре! Нашите не бяха прави! Обвиняваха мен и не бяха прави! Чуваш ли?

Изведнъж изчадието с образа на Джордж изцвърча като плъх и се завъртя. Нещо се люшкаше и трепереше под жълтия дъждобран. Самият дъждобран сякаш се разливаше, протичаше на ярки жълти петна. Пред очите им То губеше облик, ставаше безформено.

— Троши стобора с трясък сух, копеле гадно! — ревеше Бил Денброу. — И пак крещи, че срещнал дух!

Той се хвърли напред и пръстите му сграбчиха жълтия дъждобран, който вече не беше дъждобран. Усети в ръцете си нещо като полуразтопен шоколад, който протече между пръстите му още щом го стисна в юмрук. Бил падна на колене. После Ричи изохка от болка в опарените пръсти. Клечката изгасна и отново се