То

пустотата. Очакваше да заплаче, но сълзите не идваха. Единственото й силно и ясно чувство бе желанието някой да закрие Хенри. Намигането му съвсем не беше забавно.

Като по вълшебство Ричи се превърна в репортер на „Дери нюз“. От сигурен източник бил узнал, че главният общински библиотекар мистър Майкъл Хенлън бил нападнат тази нощ на работното си място. Може ли болницата да даде сведения за неговото състояние?

Ричи замълча и се вслуша, поклащайки глава.

— Разбирам ви, мистър Керпаскян… с „К“ ли се пише? Да? Чудесно. И вие сте…

Той отново се вслуша, вече толкова увлечен в собствената си фантазия, че свободната му ръка драскаше из въздуха по невидим бележник.

— Аха… аха… да. Да, разбирам. Е, при подобни случаи обикновено цитираме „осведомен източник“. А по-късно можем… аха… точно така! Съвършено вярно! — Ричи добродушно се разсмя и избърса потта от челото си. Отново се вслуша. — Добре, мистър Керпаскян. Да. Ще ви… да, записах го, К-Е-Р-П-А-С-К-Я-Н, точно така! Чешки евреин, тъй ли? Наистина! Това е… това е невероятно. Да, няма да забравя. Лека нощ. Благодаря ви. — Ричи остави слушалката и затвори очи. — Господи! — възкликна той с глух, измъчен глас. — Господи! Господи! Господи! — Замахна, сякаш искаше да събори телефона от шкафчето, но насред жеста отпусна ръка. Свали очилата и ги избърса с горнището на пижамата си. После се обърна към другите. — Жив е, но в критично състояние. Хенри го е накълцал като коледна пуйка. Една от раните засегнала бедрената артерия и той е загубил толкова много кръв, че самите доктори се чудят как е оживял. Успял да си сложи импровизиран турникет и това го спасило. Иначе щял да умре преди да го открият.

Бевърли се разхълца. Плачеше като дете, закривайки лицето си с длани. Нейните ридания и свистящият дъх на Еди бяха единствените звуци в стаята.

Най-сетне Еди наруши мълчанието:

— Не само Майк е станал на коледна пуйка. Хенри изглеждаше тъй, сякаш току-що беше изкарал дванайсет рунда с Роки Балбоа в магазин за домашни потреби.

— О-ххо-още ли искаш д-да п-п-повикаме пхо-о-лицията, Бев?

На нощното шкафче имаше книжни кърпички, но локвата минерална вода ги бе превърнала в безформена разкашкана маса. Заобикаляйки отдалече Хенри, Бевърли мина в банята, взе една кърпа и я пъхна под студената вода. С наслада усети хладното докосване върху горещото си, подуто лице. Сега отново можеше да мисли ясно — не разумно, но поне ясно. Изведнъж я обзе увереност, че ако опитат да си служат с разума, неминуемо ще загинат. Онова ченге. Радмейкър. Той подозираше нещо. И защо не? Човек не се обажда току-така в три и половина сутринта. Той бе предположил, че обаждането се дължи на престъпно съучастие. А какво щеше да предположи, ако узнаеше, че тя се е обадила от стая, където лежи мъртъв човек с нащърбена бутилка в корема? Че тя и още четирима пришълци са пристигнали предния ден за дружеска среща и този тип просто е наминал да ги поздрави? Би ли приела подобна история на негово място? Би ли я приел който и да било? Разбира се, можеха да подкрепят разказа си с твърдението, че са се върнали за да доубият чудовището, което живее в каналите под града. И това сигурно би добавило убедителна нотка на неподправен реализъм.

Тя излезе от банята, погледна Бил и каза:

— Не. Не искам да викаме полицията. Мисля, че Еди е прав — може да ни се случи нещо. Нещо окончателно. Но не е там работата. — Тя огледа четиримата един по един. — Заклехме се да го направим. Заклехме се. Братчето на Бил… Стан… всички други… а сега и Майк. Готова съм, Бил.

Бил огледа останалите.

Ричи кимна.

— Добре, Шеф Бил. Да опитаме.

— Шансовете са по-лоши от когато и да било — каза Бен. — Сега липсват двама от нас.

Бил мълчеше.

— Добре — кимна Бен. — Тя е права. Заклехме се.

— Е-е-еди?

Еди се усмихна измъчено.

— Май пак ще слизам на конче по оная стълба, а? Ако още я има.

— Само че тоя път няма кой да хвърля камъни — обади се Бевърли. — Те са мъртви. И тримата.

— Започваме ли, Бил? — запита Ричи.

— Дъ-дъ-да — каза Бил. — М-мисля, ч-ч-че е време.

— Може ли да ви кажа нещо? — внезапно запита Бен.

Бил го погледна и леко се усмихна.

— З-з-заповядай.

— Вие сте най-добрите приятели, които някога съм имал — каза Бен. — Каквото и да се случи. Просто… нали разбирате, исках да ви го кажа.

Бен плъзна поглед по техните мрачни и тържествени лица.

— Радвам се, че си спомних за вас — добави той.

Ричи изсумтя. Бевърли се изкиска. После вече всички се смееха и се гледаха както някога въпреки факта, че Майк може би умираше в болницата или вече бе мъртъв; въпреки факта, че ръката на Еди (отново) бе счупена; въпреки факта, че бяха настанали най-мрачните предутринни часове.

— Ама такъв си сладкодумник, Камара — избъбри през смях Ричи, бършейки просълзените си очи. — Трябваше него да го направим писател, Шеф Бил.

Продължавайки да се усмихва лекичко, Бил каза:

— И к-к-като стана дума…

5.

Потеглиха с лимузината на Еди. Зад волана седеше Ричи. Ниската мъгла се сгъстяваше, течеше по улиците като цигарен дим, без да достига до мътните улични лампи. Отгоре като ледени късчета блестяха ярки, пролетни звезди… но когато наклони глава към полуотвореното прозорче отдясно, Бил сякаш чу в далечината пролетни гръмотевици. Нейде отвъд хоризонта прииждаха буреносни облаци.

Ричи включи радиото и гласът на Джин Винсънт запя „Би-боп-а-лула“. Натисна друго копче и хвана песен на Бъди Холи. При третия опит Еди Кокран запя „Летен блус“.

— Бих искал да ти сервирам, синко, обаче не си пълнолетен — изрече плътен басов глас.

— Изключи го, Ричи — тихо каза Бевърли.

Той се пресегна, но ръката му застина във въздуха.

— Не изключвайте радиоапаратите, очаквайте нашето продължение на рок-шоу „Старите покойници“ с участието на Ричи Тозиър! — пискливо се закиска клоунският глас през песента на Еди Кокран, китарните акорди и щракането с пръсти. — Не пипайте копчето, останете на тази вълна с царете на рока, няма ги вече в класациите, но ще останат в сърцата ни, идвайте, слушайте, идвайте всички! Тук долу свирим всиииички хитове! Всиииич-ки хитове! А ако не ми вярвате, послушайте само славния гост-дисководещ от гробището Джорджи Денброу! Кажи им, Джорджи!

И изведнъж от радиото проплака братчето на Бил.

 — Ти ме прати навън и То ме уби! Мислех, че То е в мазето, Шеф Бил, мислех, че То е в мазето, но То беше в канала, То беше в канала и ме уби, ти му позволи да ме убие, Шеф Бил, ти му поз…

Ричи блъсна радиото толкова яростно, че копчето отхвръкна и се търкулна на пода.

— Вехтият рокендрол съвсем се е скапал — изрече той с треперещ глас. — Бев е права, по-добре да минем без музика, какво ще речете?

Никой не отговори. В светлината на прелитащите улични лампи лицето на Бил беше застинало, бледо и умислено. На запад отново изтътна гръмотевица и този път всички я чуха.

6.

В Пущинака

Същият стар мост.