То

сеньор?… къде си ми, сладурче? усмихни се да те видя!

И изведнъж Бил се появи, летеше край него от

(ляво? дясно? тук нямаше посоки)

едната или другата страна. А по-нататък Ричи виждаше (или усещаше) как главоломно връхлита нещо, което най-сетне пресуши смеха му. То беше някаква преграда с недостъпна за човешкото съзнание странна, не-геометрична форма. Умът му я възприе доколкото можеше — също както бе преобразил То в облика на Паяк — и Ричи си представи колосална сива стена от вкаменени дънери. Тия дънери чезнеха в безкрая нагоре и надолу като решетки на необятна клетка. А между тях прозираше чудовищна сляпа светлина. Тя пламтеше, подскачаше, хилеше се, оголваше зъби. Светлината беше жива.

(мъртвешките светлини)

Повече от жива; беше изпълнена със сила — магнетизъм, гравитация, може би още нещо. Ричи усети как нещо го подхвърля и подмята, върти и дърпа, сякаш се носеше с продънена бъчва по планински бързей. Усети как светлината плъзва по лицето му алчни лъчи… и светлината мислеше.

Това е То, това е То, останалата му част.

… пусни ме, ти обеща да ме ПУСНЕШ

знам, ама понякогиш аз много лъже, сладурче… мама миа все ме пердаши за туй, а пък мой татко вече е вдигнал ръце

Усети как Бил се премята и подскача към един от процепите в стената, усети как злите пръсти на светлината посягат срещу него, и в последно отчаяно усилие се хвърли подир своя приятел.

Бил! Дай ръка! Подай си ръката! ДАЙ РЪКА, ДЯВОЛ ДА ТЕ ВЗЕМЕ! ДАЙ РЪКА!

Ръката на Бил се стрелна насреща, пръстите се отваряха и затваряха, а живият огън лазеше и се гърчеше по брачната халка на Одра, обрисувайки руни и езически символи — колела, полумесеци, звезди, свастики, преплетени кръгове, които се разтягат в безкрайни вериги. Същата светлина изписваше татуировки по лицето на Бил. Ричи се протегна с все сила, чувайки как нейде отзад То пищи и бръщолеви.

(изтървах го, Боже мили, изтървах го, ще прелети отвъд)

После пръстите на Бил се вкопчиха в неговите и Ричи стисна юмрук. Краката на Бил хлътнаха в един от процепите между вкаменените дънери и за един безумен миг Ричи осъзна, че вижда всичките им кости, вени и капиляри, сякаш Бил бе затънал до кръста между челюстите на най-мощния рентгенов апарат в света. Усети как мускулите на ръката му се разтягат като дъвчащ бонбон, усети как раменната му става скърца и пука възмутено от напора на растящите килограми и метри.

Той събра последни сили и изкрещя:

— Изтегли ни! Изтегли ни, или ще те убия! Ще те… ще те скапя от Гласове!

Паякът отново изцвърча и изведнъж Ричи усети как нещо обвива тялото му с плясък като огромен бич. В ръката му пламтеше нажежена до бяло болка. Пръстите на Бил бавно се изплъзваха от хватката му.

— Дръж се, Шеф Бил!

— Държа те! Няма да те изпусна, Ричи!

Дано, мрачно помисли Ричи, инак из тая шибана пустош може да ходиш десет милиарда километра и пак няма да намериш обществена тоалетна.

Летяха стремглаво назад, безумната светлина гаснеше, превърна се в сноп светещи точици, които примигнаха и помръкнаха. Носеха се през мрака като снаряди. Ричи се бе вкопчил в езика на То със зъби и в китката на Бил с разтреперани от болка пръсти. Ето я Костенурката; мярна се и изчезна за миг.

Ричи усети как наближават към онова, което се смяташе за реален свят (макар че едва ли някога вече щеше да го смята за „реален“; щеше да си го представя като изящен брезентов декор, нашарен отзад с мрежа от поддържащи въжета… като нишките на паяжина). Но всичко ще се оправи, помисли той. Ще се върнем. Ще…

Друсането започна отново — подмятане, блъскане, въртене. С последни отчаяни усилия То се мъчеше да ги изтърси и да ги остави Навън. И Ричи усети, че хватката му се разхлабва. Чу как То надава гърлен, победоносен рев и напрегна цялото си същество към една цел — да удържи… но продължаваше да изпуска. Захапа трескаво, ала езикът на То сякаш ставаше безплътен и нереален; сякаш се разпадаше като паяжина.

— Помощ! — изкрещя Ричи. — Изпускам го! Помощ! Няма ли кой да ни помогне?

5.

Еди

Еди почти не осъзнаваше какво става; усещаше нещо, виждаше нещо, но смътно, като през тюлена завеса. Някъде Бил и Ричи се бореха да се върнат. Телата им бяха тук, ала останалата част — истинската част — беше нейде далече.

Бе видял как Паякът се извръща за да прониже Бил с жилото си, после Ричи бе хукнал напред, крещейки срещу То с онзи нелеп Глас на Ирландското ченге от старите времена… само че за изминалите години май беше изпипал занаята, защото сегашният Глас поразително напомняше гласа на някогашния мистър Нел.

Паякът се бе завъртял към Ричи и Еди бе видял как гнусните червени очи изхвръкват от орбитите. Ричи бе изкрещял отново, този път с Гласа на Панчо Ваниля, и Еди бе усетил как Паякът пищи от болка. Бен бе надал дрезгав рев, когато видя, че дебелата кожа на То се пропуква по линията на един от старите белези. Отвътре бе рукнала сукървица, черна като суров петрол. Ричи бе почнал да говори още нещо… и изведнъж гласът му бе взел да заглъхва като в края на естрадна песен. Главата му се бе отметнала назад, без да изпуска от поглед очите на То. Паякът отново бе застинал.

Мина време — Еди нямаше представа колко е било. Ричи и Паякът се гледаха втренчено; Еди усещаше връзката помежду им, усещаше вихър от разговор и вълнения нейде безкрайно далече. Всъщност не чуваше нищо конкретно, но промяната на настроенията достигаше до него като смес от багри и оттенъци.

Бил лежеше сгърчен на пода със затворени очи и пребледняло, обтегнато лице; от носа и ушите му течеше кръв, пръстите му леко потрепваха.

Паякът вече кървеше на четири-пет места — отново бе жестоко наранен, ала не губеше своята смъртоносна жизненост и Еди помисли: Защо стоим като пънове? Можем да го нараним докато е заето с Ричи! Защо не се размърда някой, за Бога?

Усети див възторг — и това чувство бе по-ясно, по-осезаемо. Завръщат се! — искаше да извика, но устата му беше пресъхнала, гърлото вцепенено. Завръщат се!

После главата на Ричи бавно се разлюля настрани. Тялото му сякаш се сбръчкваше под дрехите. За миг очилата му увиснаха на крайчеца на носа… после паднаха и се разбиха върху каменния под.

Паякът се размърда и мъхнатите му крака сухо затракаха по плочите. Еди чу страховит победен вик и само след част от секундата в главата му нахлу звънкият глас на Ричи:

(помощ! изпускам го! няма ли кой да ми помогне? )

И тогава Еди се хвърли напред, дърпайки инхалатора от джоба със здравата си ръка, устните му се обтегнаха в злобна гримаса, дъхът му болезнено засвистя в гърлото, свито до размерите на иглено ухо. В някакво безумно видение пред него затанцува лицето на майка му, която пищеше: Не се приближавай до тая Твар, Еди! Не се приближавай до То! От такива Твари се хваща рак!

— Млъквай, мамо! — кресна Еди с тънък, писклив гласец — дотолкова му стигаха силите. При този нов звук Паякът завъртя глава и за момент изпусна Ричи от поглед.

— На ти! — немощно изпъхтя Еди. — На ти, опитай от това!

Хвърли се върху То, стискайки спусъка на инхалатора и за миг в душата му се завърна цялата детска вяра в силата на лекарството, детското лекарство, което може да оправи всичко, което ще му помогне да се