То

… пусни ме пусни ме ще се махна вече няма да се връщам ПУСНИ МЕ БОЛИ БОЛИ БОЛИИИИИИИИИ

— Троши стобора! — лудешки изкрещя Бил.

В далечината виждаше светлина, ала тя гаснеше, трептеше като пламъче на огромна догаряща свещ… и за миг видя себе си и наоколо всички други, хванати за ръце, от едната му страна беше Еди, от другата — Ричи. Видя как тялото му се отпуска, главата се килва назад и продължава да гледа Паяка, който подскача и се върти като дервиш, блъска по пода с огромните си космати крака, а от жилото му капе отрова.

То крещеше от предсмъртна болка.

Или поне така мислеше Бил.

После той връхлетя в тялото си с чудовищна сила като топка в бейзболна ръкавица и тласъкът го изтръгна от ръцете на Еди и Ричи, хвърли го на колене върху пода, плъзна го по плочките чак до ръба на паяжината. Без да мисли, той неволно посегна към една от нишките и ръката му незабавно изтръпна като от пълна спринцовка новокаин. Самата нишка бе дебела колкото телефонен кабел.

— Не пипай, Бил! — кресна Бен.

Бил рязко отдръпна ръка. Върху дланта му, точно под пръстите, беше изчезнала дълга ивица кожа и одраното място бързо се запълваше с кръв. Той се изправи с усилие, гледайки Паяка.

То бягаше от тях сред гаснещата светлина, лазеше към гъстеещия сумрак в дъното на залата. По дирите му оставаха локвички и езерца от неговата черна кръв; по някакъв незнаен начин двубоят бе разкъсал вътрешностите му на десетки, може би даже стотици места.

— Бил, паяжината! — изкрещя Майк. — Пази се!

Бил вирна глава и отстъпи назад, докато нишки от паяжината на То политаха във въздуха и се сипеха по плочите край него като тлъсти бели змии. Те мигновено губеха форма и попиваха в пукнатините. Паяжината се разпадаше, откъсваше се от безбройните си опори. Един от омотаните като мухи трупове се стрелна надолу и рухна на пода с отвратителен плясък на прогнил мех за вино.

— Паякът! — викна Бил. — Къде е?

Все още чуваше в главата си протяжния болезнен вой и смътно разбра, че То е отстъпило в онзи тунел, където го бе захвърлило… но дали отиваше натам, за да избяга към мястото, в което бе искало да прати Бил… или за да се скрие докато си отидат? Да умре? Или да избяга?

— Божичко, светлините! — извика Ричи. — Светлините изгасват! Какво стана, Бил? Къде беше? Мислехме те за мъртъв!

С някаква объркана частица от съзнанието си Бил разбра, че това не е вярно — ако го бяха помислили за мъртъв, те щяха да побегнат, да се разпръснат и То щеше лесно да ги излови един по един. По-точно би било да се каже, че го бяха мислили за мъртъв, ала вярваха, че е жив.

Трябва да проверим. Ако То умира или се връща там, откъдето е дошло, където се спотайва другата му част, значи всичко е наред. Ами ако е само ранено? Ами ако може да оздравее? Ами ако…

Остър писък проряза мислите му като разбито стъкло. В гаснещата светлина той видя, че една от нишките е паднала върху рамото на Стан. Преди Бил да стигне до него, Майк се хвърли напред в летящ плонж. Двамата се търкулнаха настрани и нишката отхвръкна назад, отнасяйки парче от полото на Стан.

— Дръпнете се! — викна Бен. — Бягайте, всичко пропада!

Той сграбчи ръката на Бевърли и я задърпа към малката вратичка. Стан мъчително се изправи на крака, хвърли наоколо замаян поглед и се вкопчи в Еди. Подпирайки се взаимно, двамата закуцукаха към Бен и Бевърли като окаяни призрачета в гаснещата светлина.

Над тях паяжината провисваше, сгърчваше се, губеше страховитата си симетрия. Телата лениво се люшкаха из въздуха като кошмарни зидарски отвеси. Напречните нишки рухваха като прогнили стъпала на някакъв причудлив стълбищен комплекс. Откъснати краища шибаха каменните плочи, съскаха като котки, губеха форма, разливаха се.

Майк Хенлън се провираше сред тях, както след години щеше да се провира между защитниците на десетина противникови футболни отбори — тичаше с приведена глава, отскачайки пъргаво насам-натам. До него бягаше Ричи. Невероятно, Ричи се смееше, макар че косата му бе настръхнала като таралеж. Ставаше все по-мрачно, фосфоресциращото сияние по стените бавно гаснеше.

— Бил! — изрева Майк. — Идвай! Да се пръждосваме оттук!

— Ами ако То не е мъртво? — провикна се Бил. — Трябва да го настигнем, Майк! Трябва да проверим!

Грамадно парче от паяжината се изду като парашут и рухна към пода с отвратително пращене на раздрана жива кожа. Майк сграбчи Бил за ръката и го помъкна назад.

— Мъртво е! — извика Еди, пристъпвайки към тях. Трескавите му очи пламтяха като лампи, дъхът свистеше в гърлото му като вледеняващ зимен вятър. Откъснати нишки бяха нашарили гипса му с лъкатушни бразди. — Чух го, То умираше, с такъв рев не се отива на разходка, умираше, сигурен съм!

Ричи зашари с ръце из мрака, напипа Бил и грубовато го прегърна, бъхтейки с длан по гърба му.

— И аз го чух… То умираше, Шеф Бил! Умираше… ама ти не заекваш! Хич даже! Как тъй? Как, по дяволите…

В мозъка на Бил всичко кипеше. Изтощението го мачкаше с грамадни, тежки длани. Не помнеше друг път да е изпитвал такава умора… но в главата му продължаваше да отеква провлаченият, старчески глас на Костенурката: На твое място бих го довършила още сега… каквото е възможно на единайсет години, може никога да не се повтори.

— Но ние трябва да проверим…

Сенките преплитаха ръце и тъмата ставаше почти непрогледна. Но преди да изгасне последната светлинка, Бил сякаш зърна същото адско съмнение върху лицето на Бевърли… и в очите на Стан. И все пак докато наоколо се възцаряваше мрак, те чуваха как гнусната мрежа на То рухва със злокобно шушнене- трепет-бумтене.

3.

Бил в Пустотата / По-късно

… а, ето те пак, Малко приятелче! но какво се е случило с косата ти? плешив си като билярдна топка! печално! колко печално кратко живеят човеците! и всеки живот е късичко разказче, писано от идиот! тра-ла-ла и прочие

Все още съм Бил Денброу. Ти уби брат ми, уби Мъжагата Стан и се опита да убиеш Майк. А сега ще ти кажа нещо: този път няма да спра додето не свърша работата докрай.

… Костенурката беше глупава, прекалено глупава, за да излъже, тя каза истината, Малко приятелче… времето идва само веднъж, ти ме нарани… коварно, неочаквано, няма да се повтори, тук ви повиках Аз. Аз.

Добре де, повика ни, но не си само ти

… твоята приятелка Костенурката… тя умря преди няколко години, дъртата идиотка се издрайфа в черупката си и се задави с една-две галактики, много печално, не намираш ли? но и твърде странно, според мен си струва да пишат за това в „Повярвай ако щеш“, стана горе-долу по същото време, когато ти беше закъсал с писането, сигурно си усетил как е пукнала, Малко приятелче

Не ти вярвам

… о, ще повярваш… ще видиш, Малко приятелче, този път смятам да ти покажа всичко, включително и мъртвешките светлини

Той усети как се засилва бръмчащият, потракващ глас на То — най-сетне усещаше цялата му необятна ярост и го обзе ужас. Подири езика на неговия нечовешки ум, напрегна се, отчаяно се помъчи да си възвърне пълната мощ на детската вяра, разбирайки същевременно, че в онова, което бе казало То, има убийствена истина — предния път го бяха сварили неподготвено. А този път… дори да не ги бе повикало само То, нямаше съмнение, че е чакало тяхното идване.

И все пак…

Докато погледите им се кръстосваха, той усети ясната песен на своя пламнал гняв. Усети старите белези