То

това мога да ти кажа, щом се набъркаш в такава космологична помия, трябва да захвърлиш всякакви инструкции

Той осъзна, че гласът на Костенурката заглъхва. Вече я отминаваше и се носеше сред бездънен мрак. Гласът на Костенурката чезнеше, заглушен от злорадия, бълбукащ глас на Нещото, което го бе запокитило в черната пустота — гласът на Паяка, на То.

… как ти се струва тук, Малко приятелче? харесва ли ти? ще го сложиш ли на първо място в класацията, защото има приятен ритъм и става за танци? можеш ли да го поемеш върху сливиците си и да го друсаш наляво-надясно? хареса ли ти срещата с моята приятелка Костенурката? мислех си, че тъпата спаружена дъртачка е умряла отдавна, ама за теб май е все тая, да не мислиш, че можеше да ти помогне?

не не не троши не тъ-тъ-хъ-хъ-роши не

… престани да пелтечиш! времето не чака; дай да побъбрим докато още можем, разкажи ми за себе си, Малко приятелче… кажи ми, харесва ли ти тукашният хладен мрак? радваш ли се на великолепната екскурзия из Отвъдната пустота? чакай само да прекосиш стената, Малко приятелче! чакай само да попаднеш където съм Аз! чакай да видиш мъртвешките светлини! щом ги зърнеш, ще полудееш… но ще живееш… ще живееш… и пак ще живееш… вътре в тях… вътре в Мене…

То нададе гнусен кикот и Бил осъзна, че гласът се разлива и същевременно става по-мощен, сякаш се отдалечаваше… но и го поглъщаше право в центъра си. А всъщност не ставаше ли точно така? Да. Навярно така беше. Защото макар че двата гласа звучаха в пълен синхрон, онзи отпред беше напълно чужд и изричаше срички, каквито не би могло да възпроизведе човешко гърло. Това е гласът на мъртвешките светлини, помисли той.

…времето не чака; дай да побъбрим докато още можем

Човешкият глас на То чезнеше както чезнеха бангорските радиостанции докато пътуваш с кола на юг. Изпълни го ослепителен, огнен ужас. След малко вече нямаше да може да разговаря смислено даже с То… а някаква частица от съзнанието му разбираше, че въпреки всичкия си смях, въпреки цялото си нечовешко злорадство, То желае тъкмо това. Не просто да го изхвърли към отвъдната си бърлога, а да разруши мисловната връзка помежду им. Нейното прекъсване бе окончателна гибел. Загубеше ли връзката, щеше да загуби и сетната надежда за спасение; бе го разбрал от поведението на родителите си след смъртта на Джордж. Само този урок можеше да усвои от тяхното ледено безразличие.

Напускаше То… и наближаваше към То. Ала напускането изглеждаше някак по-важно. Ако То искаше да яде тук малки дечица, или да смуче кръвта им, или кой знае още какво, защо не ги бе изстреляло всички насам? Защо само него?

Защото трябваше да отърве от него Паешката си същност, ето защо. По някакъв странен начин То в образа на Паяк и То от мъртвешките светлини бяха взаимосвързани. Онова, което обитаваше тукашния мрак, можеше да е неуязвимо, когато се намираше само тук… ала сега То бе и на Земята, под Дери, в телесен облик. Колкото и противно да бе, То имаше тяло… а всяко тяло може да бъде убито.

Бил се носеше стремглаво през мрака. Защо ми се струва, че всички негови приказки са само блъф, огромен сапунен мехур? Защо? Как е възможно?

Може би разбираше как… може би.

Има само Чюд, бе казала Костенурката. Ами ако тъкмо там се криеше разковничето? Ами ако двамата бяха захапали езици — не телесно, а мислено, духовно? Ами ако ритуалът свършваше когато То успее да захвърли Бил през безкрая към своята вечна, безплътна същина? Тогава То щеше да го унищожи, да го убие и същевременно да спечели играта.

… добре се справяш, синко, но скоро ще бъде късно.

То се страхува! Страхува се от мен! Страхува се от нас!

… плъзгаше се все по-бързо и по-бързо, и ето че отпред изникваше стена, усещаше я в мрака, стената по границите на континуума, а отвъд нея беше другата форма и мъртвешките светлини…

… не ми говори, синко, не говори и на себе си… то вече те изтръсква, захапи го ако смееш, ако ти стиска, ако можеш да бъдеш храбър, ако можеш да се бориш… захапи го, синко!

И Бил захапа — не със зъби, а с челюстите на разума.

Сваляйки гласа си една октава по-ниско, превръщайки го в нечий чужд глас (по-точно в гласа на баща си, макар че щеше да легне в гроба, без да узнае това; някои тайни остават неразгадани навеки и може би тъй е по-добре), той дълбоко пое дъх и изкрещя:

— ТРОШИ СТОБОРА С ТРЯСЪК СУХ И ПАК КРЕЩИ ЧЕ СРЕЩНАЛ ДУХ А СЕГА МЕ ПУСНИ!

Усети как То надава в главата му писък на люта, безсилна злоба… и в същото време на страх и болка. Не бе свикнало да му противоречат; подобно нещо не се бе случвало никога и до настоящия период от своето съществуване То не бе и подозирало, че може да се случи.

Бил усети как То се сгърчва в него, но не дърпа, а тласка — мъчи се да го отблъсне.

— ТРОШИ СТОБОРА С ТРЯСЪК СУХ, КАЗАХ!

— ПРЕСТАНИ!

— ВЪРНИ МЕ ОБРАТНО! ДЛЪЖНО СИ! ЗАПОВЯДВАМ! ПОВЕЛЯВАМ ТИ!

То изпищя от още по-силна болка — може би защото през цялото си дълго, безкрайно дълго битие бе причинявало болка, бе се хранило с нея, ала никога не я бе изпитвало само.

Все още се мъчеше да го отблъсне, да се отърве от него, сляпо и упорито се бореше да победи, както бе побеждавало винаги. Тласкаше го… но Бил усети, че скоростта намалява и в съзнанието му изплува нелепа картина: езикът на То, облепен с живи лиги, се разтяга като ластик, напуква се, кърви. Видя самия себе си, вкопчен със зъби в крайчеца на този език, видя се как го раздира малко по малко и лицето му се облива в тръпнеща черна сукървица, видя как се задавя от мъртвешкото зловоние на То, но продължава да стиска, някак намира сили да стиска, а То се бори, заслепено от болка и ярост, мъчи се да удържи езика си разтегнат…

(Чюд, това е Чюд, бори се, бъди храбър, бъди верен, бори се за брат си, за приятелите; вярвай във всичко, в което си вярвал, вярвай, че щом си се изгубил, добрият полицай ще те отведе у дома, че има Фея на зъбките, която живее в огромен фаянсов замък, а в двореца под Северния полюс Дядо Коледа и джуджетата правят играчки, че Среднощният капитан може да съществува, да, наистина може, а пък Карлтън, баткото на Калвин и Сиси Кларк нека си разправя, че това са бебешки измишльотини, вярвай, че мама и татко пак ще те обичат, че на света има храброст и че някой ден думите пак ще се леят гладко; няма да има Неудачници, няма да се криете в дупка и да я наричате къщичка, няма да плачеш в стаята на Джордж задето си могъл да го спасиш, но не си знаел, вярвай в себе си, вярвай в топлината на копнежа)

Изведнъж Бил се разсмя сред мрака — не истерично, а от радост и изумление.

— МАЙНАТА МУ, АМИ ЧЕ АЗ ВЯРВАМ ВЪВ ВСИЧКО ТОВА! — извика той и говореше истината: макар и само единайсетгодишен, вече бе забелязал, че всяка беда може да се оправи за нула време. Обгърна го светлина. Той вдигна ръце над главата си и внезапно го разтърси неудържим прилив на сила.

Чу как То изпищя отново… и ненадейно полетя обратно натам, откъдето бе дошъл, продължавайки да си представя как е впил зъби дълбоко в неживата плът на езика му и стиска челюсти мрачно и свирепо, до смърт. Летеше през мрака и краката му се влачеха нейде далече назад, калните връзки на кецовете се вееха като бойни знамена, а край ушите му свистеше вятърът на пустотата.

Профуча покрай Костенурката и видя, че тя пак е прибрала глава в черупката си; гласът й долетя отвътре глух и неясен, сякаш бе прекосил цяла вечност:

… не беше зле, синко, но на твое място бих го довършила още сега; не му позволявай да избяга, енергията, знаеш, е склонна да се пилее; каквото е възможно на единайсет години, може никога да не се повтори

Гласът на Костенурката заглъхваше, заглъхваше, заглъхваше. Остана само свистящият мрак… после отворът на колосален тунел… дъх на вечност и разложение… паяжини, плъзнали по лицето му като прогнил копринен балдахин в прокълнат дом… размазани от скоростта трошливи тухли… отклонения, вече само тъмни, без следа от лунните балони, а То пищеше, пищеше: