То

Чюд!

С нея ли? — тъпо помисли Бен. Да се справим с нея ли каза?

И изрече на глас:

— Добре, ама какво е това? Какво е Чюд?

— Да пукна ако знам! — викна Ричи и се хвърли към Бил в сянката на чудовището.

То бе приклекнало на задни лапи. Предните сновяха из въздуха над самата глава на Бил. И Стан Юрис, заставен да се приближи, омагьосан да се приближи въпреки всички инстинкти на разума и тялото, видя, че Бил гледа право срещу То, че е втренчил синия си поглед в жестоките оранжеви очи, от които се лееше страховитата мъртвешка светлина. Стан застина на място, защото разбра, че ритуалът Чюд — каквото и да означаваше — е започнал.

2.

Бил в Пустотата / Отначало

… кой си ти и защо идваш при Мен?

Аз съм Бил Денброу. Знаеш кой съм и защо съм тук. Ти уби брат ми и аз дойдох да Те убия. Сбъркала си в избора на детето, кучко.

… но Аз съм вечно. Аз съм Онуй що поглъща светове.

А? Тъй ли било? Е, сестро, преди малко си погълнала последната си вечеря.

… ти нямаш сила; ето я силата; усети силата, сополанко, пък после говори как ще убиеш Вечното. Мислиш си, че Ме виждаш? Виждаш само онова, що е достъпно за жалкия ти ум. Искаш ли да Ме видиш? Ела тогава! Ела, сополанко! Ела!

Захвърлен…

(троши)

Не, не захвърлен, а изстрелян — изстрелян като жив куршум, като Човека- снаряд от цирка, който всяка пролет идваше в Дери. Бе грабнат и запокитен през залата на Паяка. Това е само видение! — мислено изкрещя той. Тялото ми продължава да стои очи срещу очи с То, бъди храбър, това е само трик, бъди храбър, бъди верен, бори се, бори се…

(стобора)

С грохот се носеше напред, нахълтваше в черен, подгизнал тунел, облицован с прогнили, трошливи тухли отпреди петдесет години, отпреди сто, хиляда, милион милиарда, кой знае, летеше сред мъртвешко безмълвие покрай отклонения, някои осветени от онзи сгърчен жълтозелен огън, други от балони, в които мъждукаше зловещо бяла гробовна светлина, трети убийствено мрачни; носеше се с две хиляди километра в час край купища кости, човешки и чужди, летеше като ракетен снаряд през аеродинамичен тунел, който плавно завиваше нагоре, ала не към светлина, а към мрак, някакъв колосален мрак

(с трясък)

и изхвръкваше навън сред непрогледна чернилка, чернилката беше всичко, чернилката беше космос и вселена, и подът на чернилката беше корав, корав като полиран абанос и ой се пързаляше по гърди, корем и бедра като хокейна шайба. Намираше се в балната зала на вечността и вечността беше черна.

(сух и пак)

… престани, защо говориш това? то няма да ти помогне, глупаво момче!

(крещи че срещнал дух! )

… престани!

троши стобора с трясък сух и пак крещи че срещнал дух!

… престани! престани! настоявам, заповядвам да спреш!

Май не ти харесва, а?

И мисъл: Ех, ако можех да го кажа на глас, да го кажа без да заекна, сигурно щях да разкъсам илюзията…

… това не е илюзия, глупаво момченце — това е вечността, Моята вечност, и ти си загубен сред нея, загубен навеки, вече никога не ще откриеш обратния път; сега си вечен и осъден да бродиш из мрака… разбира се, след като видиш лицето Ми.

Но имаше и още нещо. Бил го усещаше, долавяше го, надушваше го по някакъв безумен начин — нечие огромно присъствие в мрака отпред. Нечия Форма. Не изпитваше страх, а само дълбоко преклонение; тук имаше мощ, пред която бледнееше силата на То и Бил едва намери време да помисли несвързано: Моля Те, моля Те, който и да си, не забравяй, че аз съм съвсем дребничък…

Понесе се напред и видя огромна Костенурка с безброй пъстроцветни сияния по черупката. Сбръчканата змийска глава бавно надникна навън и Бил като че долови смътна пренебрежителна изненада откъм чудовището, което го бе запокитило насам. Очите на Костенурката бяха добродушни. Бил си помисли, че това трябва да е най-старото същество в цялото битие, далеч по-старо от То, което твърдеше, че е вечно.

Коя си ти?…

… Аз съм Костенурката, синко. Аз създадох вселената, но моля те, не ме упреквай за това; тогава ме болеше стомах.

Помогни ми! Моля те, помогни ми!

… в тия работи не се меся.

Брат ми…

… има свое собствено място в макровселената; енергията е вечна, навярно дори и малко момче като тебе го разбира

Сега летеше покрай Костенурката и дори при тази огромна скорост плочките на нейната черупка сякаш едва-едва пълзяха назад. Смътно си помисли, че това прилича на разминаване с насрещен влак — толкова дълъг влак, че по някое време ти се струва неподвижен или даже поел в обратната посока. Все още чуваше как бръмчи и джавка пискливият, гневен, нечовешки глас на То, изпълнен с безумна ненавист. Но когато Костенурката заговори, другият глас заглъхна. Костенурката говореше в главата на Бил и той някак разбра, че има Друг и този Върховен Друг обитава някаква пустота отвъд тукашната. Може би Върховният Друг бе сътворил Костенурката, която само съзерцаваше и То, което само ядеше. Този Друг беше сила отвъд вселената, мощ отвъд всяка друга мощ, творец на всичко съществуващо.

Изведнъж му се стори, че разбира — То се канеше да го запрати през някаква стена в края на вселената към някакво друго място

(онова, което старата Костенурка наричаше макровселена)

където бе истинската му бърлога; където То съществуваше като титанично пламтящо ядро — може би само нищожна прашинка в мисълта на Другия; щеше да види То оголено като твар от безформена смъртоносна светлина, а сетне или щеше да бъде милосърдно убит, или щеше да живее навеки, безумен, ала в пълно съзнание, сред неговата кръвожадна, безконечна, безформена, лакома същност.

Моля Те, помогни ми! Заради другите…

… сам трябва да си помогнеш, синко

Но как? Моля Те, кажи ми! Как? Как? КАК?

Сега бе достигнал люспестите задни лапи на Костенурката; имаше време да наблюдава титаничната прастара плът, имаше време да се изуми от колосалните нокти — те бяха странни, синьо-жълти на цвят и вътре плуваха цели галактики.

Моля Те, Ти си добра, усещам и вярвам, че си добра, умолявам Те… няма ли да ми помогнеш?

… ти вече знаеш, има само Чюд, и твоите приятели.

Моля Те, о, моля Те…

… синко, трябва да трошиш стобора с трясък сух и пак да крещиш, че си срещнал дух… само