постара да му даде сама последно причастие. Както щеше да каже на брат си, в онзи миг се чувствуваше уверена, че за разлика от свети Петър, Господ ще я разбере. Алойзиъс беше добър човек и добър съпруг, а пък дето си пийваше малко повечко — какво да се прави, ирландска душа. В 7:49 поредица от взривове разтърси търговския център, построен на мястото на някогашната стоманолеярна. Жертви нямаше; магазините отваряха в десет, а петимата чистачи не идваха преди осем сутринта (впрочем, в подобно утро едва ли биха пристигнали изобщо). По-късно разследването отхвърли предположенията за саботаж. Изводите на комисията намекваха — твърде смътно — че взривовете навярно са били причинени от проникването на вода в електрическата инсталация. Каквато и да бе причината, търговският център нямаше скоро да привлече купувачи. Една от експлозиите изравни със земята бижутерията на Зейл. Диамантени пръстени, златни гривнички, перлени огърлици, купища брачни халки и електронни часовници „Сейко“ обсипаха околностите с искряща градушка. Автоматичен грамофон прелетя по целия източен безистен и се приземи във фонтана пред магазина на Дж. С. Пени, откъдето известно време звуча бълбукащ аранжимент на мелодията от филма „Любовна история“. Същият взрив срути стената на съседната сладкарница и обля пода с невиждана смес от тридесет и един вида сладолед. Следващата експлозия опустоши магазина на Сиърс, при което парче от покрива литна нагоре и вятърът го понесе като хвърчило; след около километър полет, то се приземи, срязвайки като бръснач хамбара на един фермер на име Брент Килгалон. Шестнадесетгодишният син на Килгалон изхвръкна навън и направи снимка с майчиния си Кодак. По-късно списание „Нейшънъл инкуайърър“ му плати за снимката шестдесет долара, с които момчето закупи две нови гуми за своя мотоциклет Ямаха. Трети взрив разруши магазина за конфекция с намалени цени и разхвърля пламнали поли, джинси и бельо над наводнения паркинг. Последната експлозия разцепи местния клон на Банката за земеделски кредит като прогнила кутия от бонбони. Вятърът отново помъкна парче от покрива. Алармените уредби се включиха и яростният им вой заглъхна едва след четири часа, когато аварийното електрозахранване на банката изгоря от късо съединение. Бурният вятър изскубна и повлече из небето договори за заеми, вътрешни заповеди, вносителски бележки, платежни нареждания и отчетни документи. Литнаха и пари — предимно по десет и двайсет долара, обилно нашарени с петачки и по-скромни количества петдесетачки и стотачки. Според банковите служители вятърът бе отнесъл над 75 хиляди долара… По-късно, след щателно проучване на банковите структури (и при пълно замразяване на операциите), някой щяха да признаят — разбира се, съвършено неофициално — че истинската сума навярно надхвърля 200 хиляди. В Хейвън Вилидж една жена на име Ребека Полсън намери петдесетдоларова банкнота, залепнала върху изтривалката на задната врата, две двайсетачки в кокошарника и една стотачка на дъбчето в задния двор. С намерените пари съпругът й направи две допълнителни вноски за новата кола. В 8:00 загина пенсионираният доктор Хейл, който живееше вече петдесет години на Западния булевард. Доктор Хейл обичаше да се хвали, че от двадесет и пет години насам нито веднъж не е пропускал трикилометровата си утринна разходка покрай парка и Общинската прогимназия. Не го спираше нито дъжд, нито сняг, нито градушка, северни бури и люти студове. Сутринта на 31 май той потегли въпреки жалните вопли на своята прислужница. Прощалната му реплика, подхвърлена през рамо докато прихлупваше по- здраво шапката и излизаше навън, гласеше: „Дявол да те вземе, Хилда, не ставай смешна. Какво се плашиш от няколко капчици? Да беше видяла как валя през 57-ма!
А вятърът продължаваше да се засилва.
7.
Под града / 16:15 ч.
Около час, може би час и половина Еди ги водеше по мрачните тунели под града, докато най-сетне призна с не толкова изплашен, колкото изумен глас, че за пръв път през своя живот се е заблудил.
Все още чуваха глухия грохот на вода из дренажите, но акустиката в тия тунели беше тъй смахната, че не можеха да разберат дали бученето долита отпред или отзад, отляво или отдясно, отгоре или отдолу. Нямаха нито клечка кибрит. Бяха загубени в тъмнината.
Бил се страхуваше… много се страхуваше. Непрестанно си спомняше онзи разговор в бащината работилница.
Разбира се, че бе ставало. Доказваше го например оная купчинка кости и гумирано платно, край която бяха минали на път към бърлогата на То.
Бил усети, че паниката се надига в гърдите му и се помъчи да я отблъсне. Тя отстъпи, ала неохотно. Долавяше я как дебне като жива твар, как се гърчи и напряга сили да изскочи на свобода. А още повече я подсилваше увисналият нерешен въпрос дали са убили То или не. Да, казваше Ричи. Да, казваха Майк и Еди. Но Бил се тревожеше от спомена за боязливото съмнение по лицата на Бев и Стан, докато светлината гаснеше и те се измъкваха през вратичката, бягайки от шепота на рухващата паяжина.
— Какво ще правим сега? — запита Стан. В изтънелия му детски глас трепереше страх и Бил разбра, че въпросът е отправен към него.
— Да — каза Бен. — Какво? По дяволите, де да имахме фенерче… или поне све… свещ.
Бил сякаш долови между думите му сподавена въздишка. Това го изплаши повече от всичко друго. Бен би се изумил ако можеше да узнае, че Бил го смята за издържлив и изобретателен, по-надежден от Ричи и не тъй податлив на униние като Стан. Щом Бен се канеше да отстъпи пред отчаянието, значи наистина бяха загазили. Сега в главата на Бил споменът за скелета на водопроводчика бе отстъпил пред друг спомен — за Том Сойер и Беки Тачър, изгубени в пещерата. Прогонваше тази мисъл, а тя упорито се прокрадваше обратно.
Смущаваше го и още нещо, но понятието бе прекалено обширно и смътно за изморения му ум. Може би самата простота на идеята я правеше толкова мъглява: седмината се раздалечаваха. Разпадаше се връзката, която ги бе държала заедно през цялото лято. Бяха нападнали и унищожили чудовището. То можеше да е мъртво, както смятаха Ричи и Еди, или пък можеше да е толкова тежко ранено, че да спи сто години, хиляда, десет хиляди. Бяха застанали пред него, бяха видели как изглежда щом смъкне последната си маска и То се бе оказало ужасно — дума да няма! — но след първото потресение физическият му облик се оказваше не чак толкова непоносим и така То губеше най-мощното си оръжие. В края на краищата, и друг път бяха виждали паяци. Тия твари бяха противни, излъчваха някаква лазеща заплаха и навярно вече никога нямаше да могат да ги гледат
(
без тръпка на погнуса. Но в крайна сметка паякът си беше само паяк. Може би след като паднеха всички маски на ужаса, нямаше нищо, с което човешкият разум да не се пребори. Тази мисъл го обнадеждаваше. Нищо освен
(
онова, отвъдното, но навярно и онази отвратителна жива светлина, дебнеща край прага на макровселената, вече беше на път да умре. Мъртвешките светлини и полетът към тяхното мрачно свърталище вече гаснеха, чезнеха от спомените му. А всъщност не беше там работата. Важното — неизречено, ала усетено — беше просто това, че идваше краят на дружбата… идваше краят, а те още бяха сред мрака. Навярно чрез тази дружба Другият бе успял да ги превърне в нещо повече от деца. Но сега те отново ставаха деца. Бил го усещаше, усещаха и другите.
— Ами сега, Бил? — най-сетне изплю камъчето Ричи.
— Н-н-не знъ-знъ-знам — каза Бил. Заекването се бе завърнало здраво и читаво. Чуваше го, чуваха и другите, и Бил стоеше сред мрака, усещаше влажния мирис на растящата им паника и се питаше колко ли време остава преди някой — най-вероятно Стан — да сложи пръст в раната с безмилостния въпрос:
