Той стоеше отляво на Бил и гледаше изумено срутения свод на тунела.
— Мисля, че сега целият център на Дери е в Канала и се носи надолу по Кендъскиг. Скоро ще се озове в Пенобскот, после в Атлантическия океан и мене ако питат, там му е мястото. Ще ми помогнеш ли за Одра, Ричи? Не знам дали ще мога…
— Дадено — каза Ричи. — Дадено, Бил. Не се тревожи.
Той пое Одра. Сега Бил я виждаше по-добре, отколкото би желал — виждаше мъртвешката белота, леко маскирана, но не и прикрита от мръсотията по челото и бузите. Очите й бяха широко разтворени… и без искрица разум. Косата й провисваше на мокри, сплъстени фитили. Приличаше на надуваема кукла, купена от някой секс-магазин в Ню Йорк или Хамбург. Единствената разлика бе бавното, равномерно дишане… но и това би могло лесно да се постигне с няколко колелца и пружинки.
— Как ще се изкатерим догоре? — запита Бил.
— Накарай Бен да те повдигне — каза Ричи. — После ще помогнеш на Бев и двамата ще издърпате Одра. Бен ще ме повдигне, а накрая ще изтеглим и него. След това ще ви покажа как се организира волейболен турнир за хиляда студентки.
— Бибип, Ричи.
— Бибипкай си на задника, Шеф Бил.
Бил усещаше как умората плъзва по тялото му на мощни вълни. За миг се вгледа в спокойните очи на Бевърли. Тя кимна лекичко и той опита да се усмихне.
— Направи ми стъпенка, Б-б-бен.
Бен също изглеждаше смазан от умора, но кимна енергично. Дълбока драскотина прорязваше бузата му.
— Мисля, че ще се справя.
Той приклекна и преплете пръсти. Бил вдигна крак, стъпи в дланите му и подскочи. Не успя да достигне върха. Бен надигна ръце и този път Бил се вкопчи в ръба на срутения свод. Напрегна мускули и се изтегли нагоре. Първото, което видя, бе оранжева бариера. Второто — тълпа мъже и жени зад бариерата. Третото — универсалния магазин… само че някак издут и смален. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че половината сграда е потънала в Канала под улицата. Горната част бе надвиснала над тротоара и сякаш всеки миг можеше да се разсипе като камара небрежно натрупани книги.
— Гледайте! Гледайте! Там има някой! — Една жена сочеше към пукнатината, от която се подаваше главата на Бил. — Слава Богу, още един оцелял!
Тя се хвърли напред. Беше възрастна жена със селска забрадка на главата. Един полицай я задържа.
— Там е опасно, мисис Нелсън. Знаете, че е опасно. Улицата може да пропадне всеки миг.
Той се извъртя и легна по корем на хлътналия асфалт, опитвайки да разпредели тежестта равномерно, като върху тънък лед. Протегна ръка на Бев. Тя се вкопчи в китката му и с последните си остатъци от сили Бил я издърпа нагоре. Ненадейно слънцето се подаде иззад купищата пъстри облаци и им възвърна сенките. Изненадана, Бевърли надигна глава, срещна погледа на Бил и се усмихна.
— Обичам те, Бил — промълви тя. — И се моля тя да оздравее.
— Бла-хха-годаря ти, Беви — отвърна той и се усмихна толкова нежно, че тя отново заплака.
После той я прегърна и от малката тълпа зад бариерата долетяха ръкопляскания. Репортерът на „Дери нюз“ щракна с фотоапарата си. Снимката се появи в броя от първи юни, който бе отпечатан в Бангор, защото наводнението бе повредило и местната печатница. Текстът под нея беше съвсем прост, но толкова точен, че Бил изряза снимката и дълго я носи в портфейла си. Състоеше се от една-единствена дума: ОЦЕЛЕЛИТЕ. Само толкова, но повече не бе и нужно.
В Дери, щат Мейн, часът бе единадесет без шест минути.
7.
Дери / по-късно през този ден
Стъкленият коридор между Общинската библиотека и детския отдел бе избухнал в 10:30. В 10:33 дъждът престана. Не затихна; буквално престана, сякаш Някой Там Горе бе завъртял кранчето. Вятърът вече отслабваше, и то толкова бързо, че хората се споглеждаха с обтегнати от суеверна тревога лица. Звучеше като плавно затихващ рев на Боинг-747 след като пилотът успешно го е довел до мястото за паркиране. Около пладне последните облаци се разсеяха и настана ясен, топъл ден. Към 15:30 живакът в рекламния термометър край вратата на Роза на старо, Дрехи на старо се изкачи до отметката 28,5 — рекордна температура за късната пролет по тия места. Хората блуждаеха по улиците безмълвни и унесени като зомбита. Лицата им изглеждаха удивително еднакви — по тях се четеше тъпо изумление, което би било смешно, ако не беше толкова окаяно. Привечер в Дери пристигнаха репортерски екипи от Ей Би Си, Си Би Ес, Ен Би Си и Си Ен Ен — техните телевизионни репортажи щяха да помогнат на повечето хора да осъзнаят истината; щяха да превърнат катастрофата в реалност… макар че някой би могъл да възрази, че реалността е нещо твърде невероятно, почти като декор от парче брезент, опънато върху паяжина от преплетени въжета. На следващата сутрин в градчето щяха да се появят Брайънт Гъмбъл и Уилард Скот от предаването „Днес“. Между събеседниците на Гъмбъл щеше да бъде и Андрю Кийн. „Цялата Водонапорна кула грохна изведнъж и се затъркаля по надолнището — щеше да заяви Андрю. — Беше направо йе-хааа. Нали ме разбирате? Стивън Спилбърг ряпа да яде, нали така? Ей, ама като ви гледам по телевизията, все съм си мислил, че сте по-едър.“ Виждайки на екрана себе си и своите съседи, хората щяха да осъзнаят, че всичко е истина. Това щеше да им даде точка, от която да обхванат с поглед необятното, чудовищно събитие, наречено ОПУСТОШИТЕЛНО БЕДСТВИЕ. Броят на ЧОВЕШКИТЕ ЗАГУБИ щеше да расте ПО ДИРИТЕ НА УРАГАНА-УБИЕЦ. С две думи, НАЙ-СТРАШНАТА ПРОЛЕТНА БУРЯ В ИСТОРИЯТА НА МЕЙН. Въпреки ужаса, който носеха, всички тия заглавия бяха полезни — те хвърляха димна завеса около удивителната странност на произшествието… а може би странност бе твърде мек израз. Навярно по-точно би звучала друга дума: безумие. Показано на телевизионния екран, всичко изглеждаше по-конкретно, по-нормално. Но в часовете преди пристигането на телевизионните екипи единствено местните жители бродеха из своите кални, задръстени с обломки улици и по зашеметените им лица бе застинал израз на неверие. Само хората от Дери се лутаха из града почти без да разговарят, от време на време повдигаха нещо и пак го захвърляха, мъчейки се да осъзнаят какво бе станало през последните седем-осем часа. Вцепенени мъже стояха по Канзас стрийт, пушеха и се взираха към разхвърляните из Пущинака къщи. Други мъже и жени се тълпяха зад оранжево-белите бариери и надничаха в черната яма, където до десет тази сутрин бе стоял центърът на Дери. През този неделен ден вестникът излезе с огромно заглавие: ЩЕ СТРОИМ, ОБЕЩАВА КМЕТЪТ НА ДЕРИ и може би наистина щяха да строят. Ала през следващите седмици, докато Общинският съвет обсъждаше как точно да пристъпи към възстановяването, огромният кратер на мястото на бившия център продължи да расте бавно, но сигурно. Четири дни след бурята пропадна сградата на Бангорската водноелектрическа компания. Три дни по-късно ямата погълна и „Летящото куче“, където се продаваха най-добрите хамбургери с кетчуп и кисело зеле в Източен Мейн. Систематично се задръстваха канализациите на къщи, жилищни блокове и делови сгради. Стана толкова зле, че хората започнаха да напускат Олд кейп. На 10 юни трябваше да се проведат конни състезания в Баси парк; първото надбягване бе предвидено за осем вечерта и в очакване на веселбата всички се поободриха. Но малко преди жокеите да достигнат финала, трибуните рухнаха и пет-шест души бяха ранени. Между тях бе Фокси Фоксуърт, управител на кино „Аладин“ до 1973 година. Той прекара четири седмици в болницата със счупен крак и продупчен тестис. Когато го изписаха, реши да се пресели при сестра си в Съмърсуърт, щат Ню Хампшър.
Не беше само той. Дери се разпадаше.
8.
