То

— Тя приема предимно течни храни и нъ-нъ-напитки.

— Добре де — продължих аз, като се борех да удържа усмивката, — може пък и да имате повод за празнуване. В килера на горната лавица има бутилка вино. „Мондави“. Домашно, но много добро.

Той пристъпи напред и ми стисна ръката.

— Благодаря, Майк.

— Няма защо, Шеф Бил.

Той пусна ръката ми.

— Тази сутрин Ричи отлетя за Калифорния.

Аз кимнах.

— Как мислиш, дали ще се обажда?

— С-сигурно. Поне за известно време. Но… — Той ме изгледа втренчено. — Мисля, че ще се повтори.

— Забравата ли?

— Да. Всъщност даже мисля, че вече е започнала. Засега само с дреболии. Подробности. Но ще се разширява.

— Може би така е най-добре.

— Може би. — Той погледна през прозореца, продължавайки да си играе с шишето газирана вода. Знаех, че навярно мисли за жена си, тъй изцъклена, безмълвна, прекрасна и податлива. Кататония. Някъде се затръшна врата. Той въздъхна. — Може и да е най- добре.

— Ами Бен? Бевърли?

Той пак ме погледна и се усмихна лекичко.

— Бен я покани да му гостува в Небраска и тя прие, поне за известно време. Чу ли за нейната приятелка в Чикаго?

Кимнах. Бевърли беше споделила с Бен, а той пък ми разказа вчера. Меко казано (дори прекалено меко казано) тя малко е поразкрасила пред нас образа на своя прекрасен, фантастичен съпруг Том. През последните четири-пет години прекрасният, фантастичен Том я е държал в емоционални, духовни, а понякога и физически окови. Прекрасният, фантастичен Том се добрал дотук, след като изтръгнал необходимата информация от нейната единствена приятелка с жесток побой.

— Тя ми каза, че смята след две-три седмици да се върне в Чикаго и да подаде молба за издирването му. На Том, искам да кажа.

— Добра идея — кимнах аз. — Никой няма да го открие там долу.

И Еди също, бих могъл да добавя, но премълчах.

— Да, навярно — съгласи се Бил. — Бас държа, че Бен ще я придружи в Чикаго. И искаш ли да ти кажа още нещо? Нещо съвсем смахнато.

— Какво?

— Мисля, че тя вече не помни какво се е случило с Том.

Аз го гледах мълчаливо.

— Забравила е или скоро ще забрави — продължаваше Бил. — Аз пък вече не помня как изглеждаше вратичката. Вра-хха-атичката към леговището на То. Опитвам да мисля за нея и става нещо съвършено шантаво — в главата ми и-ххи-зниква мост, по който крачат к-к-козленца. От оная приказка, „Трите сърдити козлета“. Шантава работа, нали?

— Рано или късно ще проследят пътя на Том Рогън до Дери — казах аз. — Трябва да е оставил хе-е-ей такава диря. Кола под наем, самолетни билети…

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Бил и запали цигара. — Мисля, че може да е платил самолетния билет в брой и да се е представил с фалшиво име. А тук може да е закупил евтина кола или да е откраднал някоя.

— Защо?

— Е, хайде сега — рече Бил. — Да не мислиш, че е минал толкова път само за да я напляска по дупето?

Дълго мълчахме и се гледахме. Накрая Бил стана.

— Слушай, Майк…

— Чат съм — казах аз. — Трябва да вдигаш гълъбите.

Този път той се разсмя от сърце и когато се поуспокои, каза:

— Благодаря ти за къщата, Майк.

— Не гарантирам, че ще е от полза. Доколкото знам, къщата няма целебни свойства.

— Е, добре… пак ще се видим. — И изведнъж той направи нещо странно, но чудесно. Целуна ме по бузата. — Бог да те благослови, Майк. Ще наминавам да те видя.

— Нещата може и да се оправят, Бил — казах аз. — Не губи надежда. Може да се оправят.

Той се усмихна и кимна, но мисля, че в главите ни се въртеше една и съща дума: кататония.

5 юни 1985

Днес Бен и Бевърли наминаха да се сбогуват. Няма да летят със самолет — Бен е наел от агенция „Херц“ огромен Кадилак и смятат да пътуват без да бързат. Когато се поглеждат, в очите им припламва нещо и бих се обзаложил на цялата си пенсионна осигуровка, че ако още не спят заедно, ще го сторят още преди да са стигнали до Небраска.

Бевърли ме прегърна, заръча да оздравявам по-бързо и се разплака.

Бен също ме прегърна и запита за трети или четвърти път дали ще им пиша. Обещах и наистина смятам да им пиша… поне за известно време. Защото този път и аз не съм пощаден.

Забравям.

Както каза Бил, засега ми се губят само дреболии, подробности. Но имам чувството, че забравата ще се разшири. Може би след месец или след година единствено този бележник ще ми напомня какво се е случило в Дери. Допускам, че може самите думи да избледнеят, докато накрая бележникът остане също тъй чист, както през онзи далечен ден, когато го купих от щанда за канцеларски материали в универмага. Мисълта е ужасна и под трезвите слънчеви лъчи изглежда направо смахната… но знаете ли, в безсънните нощни часове тя ми се струва съвършено логична.

Тази забрава… очакването й ме изпълва с паника, но ми носи и подличко облекчение. Защото е най- сигурното доказателство, че този път наистина сме убили То; че вече не е необходим пазач, който да бди в очакване на новия цикъл.

Бил се обади да съобщи, че са се настанили у дома. Състоянието на Одра е без изменения.

— Винаги ще те помня — така ми каза Бевърли, миг преди двамата с Бен да излязат от стаята.

Но мисля, че в очите й прочетох друго.

6 юни 1985

Интересна вест на първа страница в днешния брой на „Дери нюз“. Заглавието гласи: СЛЕД БУРЯТА ХЕНЛИ ИЗОСТАВЯ СТРОИТЕЛНИТЕ ПРОЕКТИ. Става дума за Тим Хенли, мултимилионер и предприемач, който изневиделица дотърча в Дери към края на шейсетте години — именно Хенли и Зитнър организираха финансовата групировка за строежа на търговската зона (която според друга бележка на първа страница скоро ще бъде обявена за неспасяема). Тим Хенли гореше от желание да види Дери голям и процъфтяващ град. Вярно, зад това желание се криеха финансови интереси, но имаше и още нещо: той искрено бе обикнал градчето. Внезапният отказ от строителните планове ми подсказва няколко неща. Най-очевидното е, че любовта му към Дери започва да охладнява. Не изключвам и възможността да го дебне разорение след опустошаването на търговската зона.

Но освен това статията подсказва, че Хенли не е сам; други сегашни и бъдещи инвеститори могат да преосмислят плановете си за капиталовложения в Дери. Разбира се, Ал Зитнър вече няма грижи — Господ