То

5.

Дери / 10:30 ч.

Стъкленият коридор към детския отдел на Общинската библиотека внезапно избухна с ослепителен блясък. Късовете стъкло излетяха нагоре, разпериха се като огромен чадър и се посипаха с фучене над превитите от вятъра дървета. Тази смъртоносна бомбардировка би могла сериозно да нарани или даже да убие някого, но наоколо нямаше жива душа. Тази сутрин библиотеката не работеше. Тунелът, който някога бе очаровал малкия Бен Ханском, нямаше да бъде възстановен; в Дери имаше толкова много разрушения, че властите сметнаха за по-просто да оставят двете библиотеки като отделни сгради. След време никой в Общинския съвет нямаше да си спомня за какво е служила остъклената връзка. Навярно само Бен би могъл да им разкаже какво е да стоиш навън сред ледения мраз на януарската вечер със замръзнал нос и вцепенени пръсти, гледайки как хората сноват без палта по този светъл проход в мрака на лютата зима. Би могъл… но едва ли си струва човек да разказва пред заседание на Общинския съвет как е стоял в студената тъма и се е учил да обича светлината. Така или иначе, фактите са си факти: стъкленият коридор избухна безпричинно, за щастие при произшествието нямаше пострадали (иначе броят на жертвите от природното бедствие през онази сутрин достигна шестдесет и девет убити и над триста и двадесет ранени) и в крайна сметка общинските власти решиха да не го възстановяват. След 31 май 1985 всеки, който искаше да мине от детския отдел до читалнята за възрастни, трябваше да заобикаля отвън. И да облича палто, ако времето беше дъждовно или студено.

6.

Навън / 10:54 ч. на 31 май 1985

— Чакайте — изпъшка Бил. — Дайте малко… почивка.

— Нека да ти помогна — отново предложи Ричи.

Бяха изоставили Еди край бърлогата на Паяка и не искаха да говорят за това. Но Еди бе мъртъв, а Одра все още беше жива — поне формално.

— Сам ще си я нося — задъхано изхриптя Бил.

— Стига глупости. Ще си докараш сърдечен удар, мама му стара. Дай да ти помогна, Шеф Бил.

— К-как ти е г-г-главата?

— Боли — каза Ричи. — Не се отклонявай от темата.

Бил неохотно отпусна неподвижното тяло в ръцете на Ричи. Можеше да бъде и по-зле; Одра беше висока и до неотдавна тежеше над шестдесет килограма. Но в „Таванската стая“ трябваше да играе ролята на млада жена, взета за заложница от психопат, който си въобразява, че е политически терорист. Тъй като Фреди Файърстоун искаше най-напред да заснемат таванските сцени, Одра си наложи строга диета (пилешко, сирене, риба тон) и набързо отслабна с девет килограма. Но след половин километър носене през мрака (или цял километър, а може би и два, кой знае) останалите петдесет и три килограма се превръщаха в непосилна тежест.

— Б-благодаря ти, мой ч-човек — промърмори Бил.

— Няма защо. След мене ще я поемеш ти, Камара.

— Бибип, Ричи — отвърна Бен и Бил неволно се усмихна. Усмивката беше изтощена и не трая дълго, но по-добре такава усмивка, отколкото никаква.

— Накъде, Бил? — запита Бевърли. — Тая вода шуми още по-силно. Не държа да се удавя тук.

— Направо, после наляво — каза Бил. — Май ще е по-добре да ускорим крачка.

Вървяха още около половин час, като Бил им посочваше кога да свърнат наляво или надясно. Бученето продължаваше да се засилва и вече сякаш ги обгръщаше от всички страни като злокобен Долби ефект сред мрака. Бил стигна до нов завой, опипа влажната тухлена стена и изведнъж в обувките му нахлу вода. Потокът беше плитък и бърз.

— Подай ми Одра — каза той на задъхания Бен. — Сега срещу течението.

Бен внимателно му подаде безчувствената Одра и той успя да я преметне на рамо. Ужасно бе да я усеща така неподвижна. Ако можеше само веднъж да изстене… да помръдне… да подаде какъвто и да било признак на живот.

— Как сме с кибрита, Бев? — запита Бил.

— Слаба работа. Пет-шест клечки. Бил… наистина ли знаеш къде отиваме?

— Мисля, ч-ч-че знам — каза той. — Да вървим.

Завиха зад ъгъла. Водата се запени около глезените на Бил, после бързо плъзна над коленете и стигна до бедрата му. Бученето прерасна в монотонен басов рев. Тунелът наоколо се тресеше. Отначало Бил се боеше, че скоро течението ще ги помете назад, но след малко отминаха една странична тръба, която бълваше мощна водна струя — за миг той се вгледа изумено в бушуващата бяла пяна — и напорът поотслабна, макар че напред ставаше все по-дълбоко. Сега…

Видях струята от оная странична тръба! Видях я!

— Х-х-хей! — извика той. — Ви-ххи-иждате ли н-нещо, м-момчета?

— От десетина минути насам просветлява! — викна зад него Бевърли. — Къде сме, Бил? Знаеш ли?

Мислех, че знам, едва не отвърна той.

— Не! Идвайте!

Преди малко бе предположил, че наближават бетонното корито на Кендъскиг — онази част, която минаваше под центъра и излизаше край Баси парк. Но тук имаше светлина, а подобно нещо бе невъзможно в подземния канал. И все пак тунелът напред упорито просветляваше.

Ставаше все по-трудно да носи Одра. Не заради течението — то бе отслабнало — а заради дълбочината. Скоро ще се наложи да я влача на буксир, помисли той. От дясната му страна крачеше Бевърли, отляво Бен; когато извиваше глава, можеше да види и Ричи зад Бен. Сега се препъваха на всяка крачка. Дъното на тунела беше неравно, отрупано с купища боклуци — може би тухли. А отпред нещо стърчеше от водата като нос на потъващ кораб.

Треперейки от студената вода, Бен се устреми нататък. Течението хвърли в лицето му кутия от пури. Той я бутна настрани и сграбчи издадения предмет. Очите му се разшириха. Това приличаше на грамадна табела. Успя да разчете буквите АЛ, а малко по-долу — БЪД. И изведнъж Бен разбра.

— Бил! Ричи! Бев! — изкрещя той, като се смееше от изумление.

— Какво има, Бен? — викна Бевърли.

Бен сграбчи табелата с две ръце и опъна назад. Рамката застърга по стената на тунела. Сега можеха да разчетат почти целия надпис: АЛАДИ, и под него — ЗАВРЪЩАНЕ В БЪДЕЩЕТО.

— Това е плакатът на кино „Аладин“ — каза Ричи. — Как…

— Улицата е пропаднала — прошепна Бил. Очите му бавно се разширяваха. Гледаше към края на тунела. Нататък ставаше още по-светло.

— Какво, Бил?

— Какво е станало, по дяволите?

— Бил? Бил? Какво…

— Всички тия дренажи! — яростно възкликна Бил. — Всички тия стари дренажи! Пак е имало наводнение! И мисля, че този път…

Крепейки главата на Одра, той продължи срещу течението. Бен, Бев и Ричи газеха подир него. Пет минути по-късно Бил вдигна глава и видя синьо небе. Гледаше през пукнатина в свода на тунела — пукнатина, която малко по-нататък достигаше двадесет метра ширина. От водата стърчаха островчета и архипелази — купища тухли, задницата на Плимут с отворен и наводнен багажник, килнат автомат от паркинг с надпис НАРУШЕНИЕ върху червения полукръг на циферблата.

Придвижването напред ставаше почти невъзможно — на всяка крачка рискуваха да си строшат краката сред камари отломки. Успокоената вода течеше под мишниците им.

Сега е успокоена, помисли Бил. Но ако бяхме попаднали тук преди два часа, а дори и преди час, май че щяха да ни вземат мътните в буквалния смисъл на думата.

— Каква е тая щуротия, Шеф Бил? — запита Ричи.