То

Бил идва при нея.

И той иска да каже нещо, но заекването не му позволява.

— Мълчи — казва тя. Сега е уверена в знанието си, но и усеща тежестта на умората. Умора и болка. Нещо лепне по вътрешната страна на бедрата й; може би Бен наистина е свършил, а може и да е кръв. — Всичко ще бъде чудесно.

— С-с-с-си-си-ххи-и-г-г-гурна ли с-с-си?

— Да — казва тя и сплита ръце около врата му, гали пухкавите, потни коси. — Няма грешка.

— А-а-ами нъ-нъ-не… нъ-нъ-не т-т-те ли…

— Шшшшшт…

Не както с Бен; има страст, ала по-различна. Близостта с Бил сега е най-добрият възможен край. Той е мил; нежен; почти спокоен. Тя усеща нетърпението му, но то е охладено и сдържано от загриженост за нея — навярно защото само тя и Бил осъзнават наистина величието на това таинство… и че никога, никому не бива да говорят за него — дори и помежду си.

Към края из нея ненадейно пак се надига онзи изблик и тя едва успява да помисли: О! Ще се повтори, не знам дали мога да издържа…

Но някаква безкрайна нежност помита всички мисли и тя почти не чува как Бил шепне: „Обичам те, Бев, обичам те, винаги ще те обичам“, повтаря го отново и отново, без да заекне нито веднъж.

Тя го прегръща с всички сили и двамата дълго лежат така, притиснали буза до буза.

Той мълчаливо се отдръпва от нея и за известно време тя остава сама. Събира дрехите си и бавно се облича, усещайки тъпа, тръпнеща болка, която те, мъжете, не ще познаят никога. Усеща и някаква своеобразна смес от удоволствие, изтощение и облекчение, че всичко е отминало. Сега я изпълва пустота и макар да се радва, че слабините й отново са само нейни, пустотата поражда странна тъга, която тя никога не би могла да опише… освен ако я сравни със спомена за голи дървета под бялото зимно небе, пусти дървета, очакващи гарваните да се завърнат като черни свещеници в края на март за погребението на снега.

Протяга ръце в тъмнината и открива своите приятели.

Дълго всички мълчат и когато най-сетне някой нарушава тишината, Бевърли не се изненадва, че това е Еди.

— Мисля, че преди две отклонения трябваше да завием наляво, а не надясно — казва той. — Божичко, знаех си, ама такова шубе ме гонеше тогава…

— Цял живот все шубето те гони, Едс — казва Ричи. Гласът му е весел. Острите нотки на паника са изчезнали напълно.

— И на други места сбъркахме — продължава Еди, без да му обръща внимание, — но онова беше най- лошото. Ако успеем да се върнем дотам, сигурно ще се оправим.

Подреждат се в нестройна колона — пръв е Еди, после Бевърли полага ръка на рамото му и усеща дланта на Майк върху своето. Пак тръгват, този път по-бързо. У Еди вече няма и следа от предишната суетлива тревога.

Прибираме се у дома, мисли тя и потръпва от облекчение и радост. Да, у дома. И така ще е най-добре. Свършихме онова, заради което дойдохме, а сега можем да се върнем и пак да станем просто деца. Така ще е най-добре.

Докато крачат из мрака, тя осъзнава, че звукът на течаща вода става все по-силен.

Двадесет и трета главаНавън

1.

Дери / 09:00 — 10:00 ч.

Около девет и десет скоростта на вятъра в Дери достигаше деветдесет километра в час с отделни пориви до сто и десет. В един момент анемометърът върху покрива на съдебната сграда отбеляза сто и тридесет километра, после стрелката падна до нулата. Вятърът бе откъснал от покрива въртящия се кръст с кръгли чашки и той полетя през дъждовния здрач. Повече никой не го видя — също като корабчето на Джордж Денброу. Към девет и половина онова, за което хората от общинското благоустройство се кълняха, че е невъзможно, изглеждаше не само възможно, но и неизбежно — центърът на Дери щеше да бъде наводнен за пръв път след август 1958, когато жестока буря бе задръстила и разрушила много от старите дренажи. Около десет без четвърт от двете страни на Канала пристигнаха навъсени мъже с мокри дъждобрани, развени от ураганния вятър. За пръв път след октомври 1957 по бетонните ръбове на Канала започнаха да се трупат чували с пясък. Водата стигаше почти до тавана на тунела, по който реката минаваше под тройното кръстовище в центъра на Дери; главната улица, Канал стрийт и околностите на Горната миля бяха затворени за коли. Докато шляпаха тичешком през водата и мъкнеха чували с пясък, мъжете усещаха как под нозете им улиците треперят под бесния напор на течението като мост на магистрала при преминаването на колона от тежкотоварни камиони. Но тази вибрация беше постоянна и мъжете се радваха, че са на север от центъра, сравнително далече от този тежък, глух грохот. Крещейки, за да надвика воя на вятъра, Харолд Гарднър запита Алфред Зитнър (управител на имението Зитнър, западно от градчето) дали улиците няма да пропаднат. Зитнър отвърна, че по-скоро адът ще замръзне. За миг Харолд си представи как Адолф Хитлер и Юда Искариотски раздават кънки, после продължи да мъкне чувалите. Водата се плискаше само на пет-шест сантиметра под бетонните ръбове на Канала. Из Пущинака Кендъскиг вече бе излязъл от бреговете и около пладне пищните храсталаци и дръвчета щяха да стърчат от плитко, вонящо езеро. Мъжете работеха трескаво, спирайки само когато изпразваха поредния камион… и когато в десет без десет чудовищен трясък ги накара да застинат на място. По-късно Харолд Гарднър разказа на жена си, че в този миг очаквал да дойде краят на света. Грохотът не беше от пропадането на центъра — все още — а от рухването на Водонапорната кула. Единственият истински очевидец на събитието бе Андрю Кийн, внук на Норбърт Кийн, а тази сутрин той бе изпушил толкова много колумбийски хашиш, че отначало сметна гледката за халюцинация. Андрю бродеше по наводнените улици на Дери от осем сутринта — приблизително от момента, в който старият доктор Хейл потегли към новия си частен кабинет на небесата. Беше мокър до кости (ако не се брои торбичката с петдесет грама хашиш под мишницата му), но изобщо не обръщаше внимание на това. Изведнъж очите му се разшириха от недоумение. Бе достигнал Мемориал парк, разположен по склоновете на Водонапорния хълм. И ако не го лъжеха очите, Водонапорната кула беше явно наклонена, досущ като оная скапана съборетина в Пиза, дето я рисуват по всички кутии с макарони. „Йе-_хааа!“_ — провикна се Андрю Кийн и очите му се разшириха още повече (сякаш отвътре ги избутваха пружинки), когато над хълма се раздаде протяжен пукот. Стоеше с мокри джинси, полепнали по мършавите му бедра, от подгизналата лента около челото му се стичаха дъждовни струи… и през тия струи виждаше как наклонът става все по-голям. От едната страна на кръглата кула се ръсеха бели облицовъчни тухли… не, не се ръсеха, а направо отхвръкваха. Стената се пропука на шест метра височина над каменната основа. От пукнатината изведнъж бликна вода и тухлите се разхвърчаха още по- силно. Откъм Водонапорната кула долетя нов пукот и Андрю я видя как се движи като стрелка на огромен часовник, пълзяща от цифра към цифра. Торбичката с хашиш се изръси изпод мишницата му и се заплете нейде из мократа риза. Той не усети. Беше напълно сащисан. От вътрешността на Водонапорната кула долиташе мощен басов звън, сякаш някой късаше една по една струните на колосална китара. Това бяха стоманените въжета, уравновесяващи силата на водния напор. Кулата се накланяше все по-бързо и по-бързо, из въздуха се премятаха парчета от натрошени дъски и греди. „СТРАААХОТНО, МАМКА МУУУУУУ!“ — изкрещя Андрю Кийн, но викът му изчезна сред трясъка на рухването и рева на седем милиона литра вода, изригнали от разкъсания резервоар. По склона препусна огромна мътна вълна и ако стоеше на пътя й, единственият наблюдател би напуснал без време белия свят. Но Господ закриля децата, пияниците и катастрофално замаяните; Андрю се намираше на място, откъдето можеше да види всичко, без да пострада. „МАМКА МУ, СТРАХОТНИ СПЕЦИАЛНИ ЕФЕКТИ! — изрева той, докато вълната се носеше през Мемориал парк като плътна стена, отнасяйки слънчевия часовник, край който едно момченце на име Стан Юрис често бе наблюдавало птиците с татковия си бинокъл. — СТИВЪН СПИЛБЪРГ, РЯПА ДА ЯДЕШ!“ Поилката за птички