също бе пометена. За миг Андрю я зърна как се премята, подавайки над вълната ту пиедестала, ту каменния купол, сетне водата я погълна. Брезите и кленовете, отделящи парка от Канзас стрийт, бяха пометени като кегли. Короните им повлякоха снопове електрически кабели. Вълната прехвърли улицата, започна да се разлива и донякъде заприлича на истинска вода, а не на онази безумна плътна стена, която бе отнесла слънчевия часовник, поилката и дърветата. Но все още запазваше достатъчно сила, за да изтръгне из основи десетина къщи край Канзас стрийт и да ги запокити в Пущинака. Къщите се плъзгаха с ужасяваща лекота и до самия край повечето останаха цели. Андрю Кийн разпозна една от тях — там живееше семейството на Карл Масънсик. Мистър Масънсик беше прогимназиален учител и голям досадник. Докато къщата се премяташе през ръба на сипея, Андрю осъзна, че вижда вътре яркото пламъче на свещ и за миг се зачуди дали не си въобразява. Долу в Пущинака отекна взрив и заподскачаха жълтеникави пламъци — нечий разбит фенер бе подпалил нафтата, изтичаща от пропукан резервоар. Андрю зяпаше Канзас стрийт, където само преди четиридесет секунди бе имало редица скромни спретнати къщурки. Сега те бяха отишли в Града на мъртвите, хич не се съмнявай, сладурче. Оставаха само десетина правоъгълни ями, напомнящи плувни басейни. Андрю искаше да изкаже мнението, че и това е страхотно, мамка му, но вече не успя да изкрещи. Май че беше останал без глас. Усещаше диафрагмата си отпусната и немощна. Чу серия от хрущящи удари, като че великан с подковани ботуши слизаше по стълба, посипана с пуканки. Това бе чудовищният бял цилиндър на Водонапорната кула, която се търкаляше по склона, продължавайки да разлива последните си водни запаси. Дебелите стоманени въжета фучаха из въздуха като камшици и дълбаеха в меката земя дълги бразди, запълвани тутакси от поройния дъжд. Докато Андрю гледаше с провиснала пред ключиците челюст, тридесет и седем метровата кула излетя във въздуха. За миг тя увисна хоризонтално като сюрреалистично видение от царството на тапицираните стаи и усмирителните ризи. От пукнатините продължаваше да се лее вода, под прозорците провисваха разбити рамки, а червената лампа на покрива (предупреждение за нисколетящи самолети) продължаваше да примигва. Сетне кулата рухна на улицата с последен оглушителен трясък. По Канзас стрийт се бе събрала значителна част от водата и сега всичко рукна надолу към центъра.
Питаше се дали сам си вярва.
2.
Екзекуцията / 10:02 ч. на 31 май 1985
Бил и Ричи видяха как То се обръща към тях, тракайки заплашително с челюсти. Здравото му око яростно пламтеше насреща им и Бил откри, че То излъчва сияние като някаква злокобна светулка. Но сиянието примигваше и гаснеше — чудовището беше наранено жестоко. Из главата му бръмчаха и тракаха
(
безредни мисли.
Бил крачеше напред с празни ръце, вперил поглед в свирепото червено око. Усещаше как незнайната мощ в него расте, изпълва го, изпъва жилите на ръцете му като въжета, насища с могъщество стиснатите юмруци. Ричи крачеше отстрани, оголил зъби в хищна усмивка.
(
Сега бяха близо, съвсем близо. Бил вдъхна вонята на чудовището и с внезапен ужас осъзна, че това е мирисът на Пущинака, вонята, която бяха смятали за мирис на канализация, замърсени потоци и горящо сметище… но дали искрено бяха вярвали, че няма нищо друго? Това бе мирисът на То и макар че най-силно се усещаше в Пущинака, той обгръщаше Дери като мъгла, а хората просто не го усещаха, както пазачите в зоологическите градини след известно време престават да усещат вонята на своите питомци и даже се чудят защо ли посетителите сбръчкват носове щом наближат клетките.
— Аз и ти — промърмори Бил и Ричи кимна, без да откъсва поглед от Паяка, който страхливо отстъпваше от тях, потраквайки с гнусните си мъхнати крака.
(
— Бил? — дрезгаво запита Ричи.
Усещайки как крясъкът в гърдите му расте, расте и расте, Бил се хвърли напред. Ричи тичаше рамо до рамо с него. Десните им юмруци се стовариха едновременно, но Бил разбираше, че всъщност не удрят с юмруци; удряше общата им сила, обединена със силата на Другия; удряше силата на спомена и копнежа; и най-вече удряше силата на любовта и незабравеното детство, преплетени в огромно колело.
Писъкът на Паяка избухна в главата на Бил, процепи мозъка му. Усети юмрука си да се врязва дълбоко в тръпнеща влага. Ръката му потъна чак до рамото. Той я изтегли, облян в черната кръв на паяка. От дупката рукна зловонен поток.
Видя, че Ричи е заел класическа боксьорска стойка досами подпухналото туловище и бъхти с юмруци, лъснали от черна сукървица.
Паякът размахваше лапи насреща им. Бил усети как едната плъзна по гърба му, раздирайки риза и кожа. Отровното жило блъскаше с безсилна ярост каменния под. Писъците на чудовището кънтяха в главите им като камбани. То тромаво се люшна напред, опита да захапе врага, но вместо да отскочи, Бил се хвърли към него и замахна вече не само с юмрук, а с цяло тяло, превърна се жива торпила. Летеше като централен нападател, който просто превива рамене и атакува с главата напред.
За миг усети, че вонящата плът само хлътва под напора, сякаш се готвеше да го отхвърли назад. Той нададе нечленоразделен рев и се отблъсна още по-мощно напред и нагоре, раздирайки кожата с длани. И я проби; обля го гореща, лепкава течност. Струите пълзяха по лицето, по ушите, нахлуваха в носа му на тънки поточета.
Отново го обгърна мрак — беше потънал до раменете в гърчещото се тяло. И в задръстените си уши чуваше равномерно
Сърцето на То.
Чу внезапния болезнен вик на Ричи да заглъхва със задавен стон. Напрегна сили и замахна напред с двата юмрука. Задушаваше се в тая пулсираща торба, сред лепкави течности и вътрешности.
Зарови ръце в туловището — разхвърляше, раздираше, разкъсваше, търсейки откъде идва звукът; хлъзгавите му пръсти се свиваха и разпускаха, пробиваха някакви органи, а гърдите му бяха готови да избухнат от недостиг на въздух.
И изведнъж го усети в ръцете си — нещо голямо и живо, което туптеше, пулсираше отблъскваше дланите му.
(
—
Той преплете пръсти над пулсиращата камера на сърцето, разпери длани като обърнато V… и ги събра с цялата сила, която можеше да събере.
Чу последен писък на болка и страх, докато сърцето на То избухваше между дланите му и се разпадаше като вълмо от треперещи влакна.
Писъкът изтъня, заглъхна. Бил усети как туловището изведнъж се стегна наоколо му като лепкава ръкавица. Сетне всичко се разпусна. Усети, че То бавно залита, пада на една страна. Почти загубил съзнание, той запълзя назад.
