То

4.

Бил

— Бевърли! — извика той.

Гърбът и ръцете му се сливаха в една обща, тръпнеща болка. Ричи сякаш бе натежал с двеста килограма. Остави го тогава, пошепна мисълта му. Мъртъв е, по дяволите, сам знаеш, че е мъртъв, тъй че защо просто не го оставиш?

Но нямаше да го стори, не можеше да го стори.

— Бевърли! — отново извика той. — Бен! Има ли някой?

И си помисли: Някъде тук бях, когато То ме захвърли — а заедно с мене и Ричи — надалече… много надалече. Къде точно? Не помня, забравям…

— Бил? — раздаде се нейде наблизо изтощеният, разтреперан глас на Бен. — Къде си?

— Насам. Нося Ричи. Той… той е ранен.

— Продължавай да говориш. — Гласът на Бен се приближаваше. — Продължавай да говориш, Бил.

— Убихме То — каза Бил, крачейки напосоки срещу него. — Убихме гадната кучка. А ако Ричи е мъртъв…

— Мъртъв ли? — сепна се Бен. Сега беше съвсем близо… и изведнъж сред мрака протегнатата му ръка закачи носа на Бил. — Как тъй мъртъв?

— Аз… той… — Сега двамата крепяха неподвижното тяло. — Не го виждам. Там е цялата работа. Не г- г-го ви-ххи-иждам!

— Ричи! — изрева Бен и го разтърси. — Ричи, събуди се! Събуди се, по дяволите! — Гласът му трепереше, пресекваше. — РИЧИ, МАМКА ТИ, НЯМА ЛИ ДА СЕ СЪБУДИШ?

И от мрака долетя сънливият, раздразнен глас на Ричи:

— Трай бе, Камара. Трай малко. Не ти щем смрадливите дренки…

— Ричи! — изкрещя Бил. — Ричи, добре ли си?

— Оная кучка ме хвърли — промърмори Ричи със същия изморен, сънлив глас. — Блъснах се в нещо кораво. Повече… повече не помня. Къде е Беви?

— По-нататък — каза Бен и набързо им разправи за яйцата. — Стъпках над сто. Мисля, че не оставих нито едно.

— Чул те Господ — каза Ричи. Гласът му звучеше малко по-твърдо. — Пусни ме, Шеф Бил. Мога да вървя… Засилва ли се шумът на водата?

— Да — каза Бил. Тримата се хванаха за ръце сред мрака. — Как ти е главата?

— Боли та се не трае. Какво стана след като напуснах играта?

Бил описа схватката съвсем накратко. За повече нямаше сили.

— Значи То е мъртво — замислено прошепна Ричи. — Сигурен ли си, Бил?

— Да — каза Бил. — Този път съм си-ххи-игурен.

— Слава Богу — въздъхна Ричи. — Дръж ме, Бил, сега ще се издрайфам.

Бил го стисна здраво и когато Ричи се поуспокои, тримата продължиха напред. От време на време подритваха в тъмнината някакви крехки, безформени предмети. Навярно парчета от стъпканите яйца, помисли Бил и потрепера. Приятно бе да знае, че вървят в правилна посока, но най-много се радваше на това, че не може да види останките.

— Бевърли! — провикна се Бен. — Бевърли!

— Насам…

Викът й звучеше едва доловимо, заглушен от равномерния тътен на течаща вода. Тримата бавно крачеха през мрака и от време на време подвикваха на Бевърли, за да се ориентират.

Когато най-сетне се добраха до нея, Бил я запита дали има още кибрит. Тя пъхна в ръката му половин блокче. Той драсна една клечка и пламъчето освети призрачни лица — Бевърли с главата на Еди в скута си, Бен с ръка около кръста на Ричи, който стоеше приведен и по слепоочието му се стичаше кръв. После Бил се завъртя настрани. Одра лежеше на плочките разкрачена, с извита глава. Паяжината се топеше по тялото й.

Пламъчето опари пръстите му и той изтърва клечката. Тръгна към Одра, но сред тъмнината не бе преценил добре разстоянието и се препъна в неподвижното тяло.

— Одра! Одра, ч-ч-чуваш ли ме?

Приповдигна я с ръка под гърба й. Отметна сплъстената коса и опипа шията. Под пръстите си усети пулс — бавен, ритмичен.

Драсна нова клечка и забеляза, че зениците й се присвиват от блясъка. Но това бе само рефлекс; погледът остана все тъй изцъклен дори когато приближи пламъчето на сантиметри от лицето й. Тя беше жива, но не реагираше. Не, дявол да го вземе, още по-лошо. Беше изпаднала в кататония.

Клечката опари пръстите му. Той я захвърли.

— Бил, не ми харесва това бучене — обади се Бен. — Мисля, че трябва да се измъкваме.

— Ще можем ли без Еди? — прошепна Ричи.

— Ще можем — каза Бевърли. — Бен е прав. Трябва да се измъкваме, Бил.

— Ще я взема.

— Разбира се. Но трябва да тръгнем незабавно.

— Накъде?

— Ще усетиш — тихо каза Бевърли. — Нали ти го уби. Ще усетиш, Бил.

Той вдигна Одра на ръце и се върна при другите. Допирът до нея го изпълваше с тревога — тя беше омекнала като жив восък.

— Накъде, Бил? — запита Бен.

— Н-не знъ-знъ…

(ще усетиш, нали ти го уби, ще усетиш)

— Д-добре де, и-ххи-идвайте — каза Бил. — Да видим дали ще открием пътя. Бевърли, взе-ххе-еми това.

И той й подаде кибрита.

— Ами Еди? — запита тя. — Трябва да го изнесем.

— К-как ще у-хху-спеем? — отвърна Бил. — Ами че… Б-бевърли, цялото по-хход-земие се р- разпада.

— Трябва да го изнесем, човече — настоя Ричи. — Хайде, Бен.

Двамата вдигнаха тялото на Еди. Бевърли осветяваше пътя им към приказната вратичка. Бил пренесе Одра през нея, като се мъчеше да не я влачи по пода. После Ричи и Бен пренесоха Еди.

— Оставете го — каза Бевърли. — Тук вече може да остане.

— Толкова е тъмно — изхълца Ричи. — Разбирате ли… толкова е тъмно. Едс… той…

— Няма нищо — каза Бен. — Може би тук е неговото място. Мисля, че е така.

Оставиха Еди край стената и Ричи го целуна по бузата. После се втренчи в Бен с просълзени очи.

— Сигурен ли си?

— Да. Ела, Ричи.

Ричи стана и се обърна към вратичката.

— Майната ти, Кучко! — викна той изведнъж и я затръшна с ритник. Вратичката хлътна на място с глух удар. Резето изщрака злокобно.

— Защо го направи, Ричи? — запита Бевърли.

— Не знам — отвърна Ричи, но всъщност знаеше много добре. Докато клечката в ръката на Бевърли догаряше, той се озърна през рамо. — Бил… белегът на вратата!

— Какво има? — изпъхтя Бил.

— Изчезнал е — каза Ричи.