То

мляскането, бликналата течност, хрущенето. Следващото. Следващото. Следващото. Бавно наближаваше мрачния свод, под който бяха изчезнали двамата му приятели. Тъмнината ставаше непрогледна, Бевърли и разпадащата се паяжина бяха нейде далече назад. Все още чуваше смътно как шушнат рухващите нишки. Яйцата бледо просветваха в мрака. Край всяко от тях той драсваше клечка кибрит, после го разбиваше. Всеки път успяваше да догони замаяната гадинка и да я смаже преди пламъчето да изгасне. Нямаше представа какво ще прави, ако кибритът свърши преди да строши последното яйце и да изтреби цялото гнусно люпило.

10.

То / 1985

Продължаваха да идват.

То ги усещаше как продължават да идват, как го догонват и страхът му растеше. Може би в края на краищата щеше да се окаже, че не е вечно — най-сетне трябваше да допусне тази недопустима мисъл. И още по-лошо — усещаше смъртта на своите рожби. Трето от тия омразни момчета-мъже крачеше упорито по родилната диря и макар да бе обезумяло от погнуса, методично размазваше яйце след яйце.

Не! — проплака То като се люшкаше насам-натам и усещаше как жизнените му сили изтичат през стотици рани. Нито една не бе смъртоносна сама по себе си, ала всяка пееше своята песен на болката, всяка го изтощаваше. Един от краката му висеше само на нишка месо. С едното око бе ослепяло. Усещаше в утробата си някакво ужасно разкъсване от незнайната отрова, която друго омразно момче-мъж бе успяло да пръсне в гърлото му.

А те продължаваха да идват, да го догонват. Как бе възможно това? То хленчеше, виеше и когато ги усети съвсем наблизо зад себе си, стори единственото, което му оставаше — обърна се, готово за бой.

11.

Бевърли

Преди да загаснат последните светлини и наоколо да се склопи непрогледен мрак, тя видя как жената на Бил пропадна още пет-шест метра и отново отскочи нагоре. Бе започнала да се върти и дългите рижи коси се разперваха като ветрило. Неговата съпруга, помисли Бевърли. Но аз бях първата му любов и ако смята, че е познал обичта с някоя друга жена, то е само защото не помни… не помни Дери.

После се озова сама сред мрака и шумоленето, с неподвижната тежест на Еди в скута си. Не искаше да го пусне, не искаше да положи лицето му върху скверния под на леговището. Затова продължи да крепи главата му върху изтръпналия си лакът и да отмята кичурите от влажното му чело. Мислеше за птици… навярно някога Стан й бе подсказал тази идея. Горкият Стан, който не можа да издържи.

Всички те… аз бях тяхната първа любов.

Опита да си спомни за това — да мисли за нещо хубаво сред всичкия този мрак, където звуците губят място и посока. Така самотата не изглеждаше толкова страшна. Отначало споменът не искаше да дойде; вместо него идваха птиците — гарвани, врани и скорци, пролетни птици, които изведнъж се завръщат отнякъде, докато по улиците още се стичат ручеи снежна вода и последните заледени мръсни преспи отчаяно се вкопчват в сенчестите места.

Струваше й се, че тия пролетни птици винаги изникват в навъсен ден и човек изумено се пита откъде ли са пристигнали. Те просто изпълваха Дери изневиделица и огласяха влажния въздух с дрезгав брътвеж. Отрупваха телефонните жици и островърхите покриви на викторианските къщи по Западния булевард; боричкаха се за място по алуминиевите клони на грамадната телевизионна антена над „Барачката на Уоли“; увисваха по голите черни клони на брястовете край Долна главна улица. Настаняваха се, бъбреха със свадливи гласове на стари клюкарки, после литваха по някакъв недоловим за хората сигнал и небето почерняваше от тяхното гъмжило… докато кацнат на ново място.

Да, птиците. Мислех за тях, защото се срамувах. Навярно се срамувах заради баща си, а може и То да е сторило това черно дело. Може би.

Споменът се завърна — скритият отвъд птиците спомен — но все още беше смътен и разпокъсан. Може би такъв щеше да остане завинаги. Тя…

Мислите й внезапно прекъснаха, защото усети, че Еди

12.

Любов и Копнеж / 10 август 1958

идва към нея пръв, защото е най-изплашен. Идва към нея не като приятел от изминалото лято или като мимолетен любовник, а както само преди три-четири години е бързал към майка си, за да дири утеха; той не отскача от нейната гладка голота и отначало тя се пита дали изобщо я е усетил. Трепери цял и макар че се докосват, мракът е толкова плътен, че дори отблизо Бевърли не може да го види; различава само смътната, призрачна белота на гипса.

— Какво искаш? — пита той.

— Трябва да пъхнеш онова в мен — казва тя.

Той опитва да се отдръпне, но тя го удържа над себе си. Чува как някой — може би Бен — въздъхва през зъби.

— Беви, не мога да го направя. Не знам как…

— Мисля, че е лесно. Но първо ще трябва да се съблечеш. — Тя се замисля колко сложно ще бъде да измъкнат гипса от ръкава на ризата, а после отново да го вмъкнат, и добавя: — Поне панталоните.

— Не, не мога!

Ала тя подозира, че част от него може и иска, защото е престанал да трепери и нещо малко и кораво я притиска отдясно по корема.

— Можеш — казва тя и го придърпва надолу. Под голия й гръб дъното на канала е твърдо, глинесто, сухо. Далечният тътен на вода е равномерен, приспивен. Тя посяга нагоре. За миг пред очите й изниква строгото, сурово бащино лице

(искам да видя дали си непокътната)

после тя прегръща Еди през врата, притиска буза към гладката му буза, а когато той колебливо докосва малките й гърдички, тя въздъхва и за пръв път си мисли: Това е Еди, сетне си спомня един юлски ден — нима е било само преди месец? — когато никой друг не бе дошъл в Пущинака и двамата цял следобед четоха камара комикси за Малкия Лулу — как отива за боровинки и му се случват безброй приключения с вещицата Хейзъл и разни други врагове. Беше много весело.

Мисли за птици; особено за врани, скорци и гарвани, които пристигат напролет, в това време ръцете й слизат надолу и разкопчават колана му, а той пак повтаря, че не може да го направи; тя отвръща, че може, знае, че може, и вече не изпитва нито срам, нито страх, а само чувство на победа.

— Къде? — пита той и онова твърдо нещо неумело напира от вътрешната страна на бедрото й.

— Тук — казва тя.

— Беви, ами че аз ще падна върху теб! — възкликва той и дъхът му почва болезнено да свисти.

— Мисля, че тъкмо това трябва да направиш — казва тя, после лекичко го прихваща и го насочва. Натискът му е прекалено бърз и изведнъж я прорязва болка.

Сссссссс! — въздиша тя през зъби, прехапала долната си устна, и пак мисли за птиците, пролетните птици, които внезапно литват от покривите под ниските мартенски облаци.

— Бевърли? — неуверено се обажда той. — Добре ли си?

— По-бавно — казва тя. — Така ще ти е по-леко да дишаш.

Той забавя движенията и след малко дъхът му се ускорява, но тя разбира, че в това няма нищо опасно.

Болката се разсейва. Изведнъж той засилва ритъма, после спира, напряга се и издава звук — някакъв звук. Тя усеща, че за него това е нещо невероятно, изключително, сякаш… сякаш че лети. Чувствува се