То

университета. Цял живот е искало да стане писател, но щом се записва в литературния курс, изведнъж губи представа къде се намира — като пътник без компас сред незнайна и страшна страна. Ето, един младеж до него иска да бъде Ъпдайк. Ето друг, който иска да стане новоанглийски вариант на Фокнър — само че държи романите му за мрачния бедняшки живот да бъдат написани в бели стихове. Ето момиче, което обожава Джойс Керъл Оутс, но смята, че Оутс е израснала в доминирано от мъжете общество и затова е „литературно радиоактивна“. Оутс не може да бъде чиста, твърди момичето. Ето някакъв дребен и шишкав абсолвент, който не може или не иска да говори без мънкане. Той е написал пиеса с девет действащи лица. Всеки герой повтаря само една дума. Малко по малко зрителят осъзнава, че когато събере думите заедно, получава изречението „Войната носи полза само за импотентните продавачи на смърт“. Пиесата получава превъзходна оценка от човека, който води курса по литературно творчество. Този преподавател е публикувал четири стихосбирки и докторска дисертация — все в университетското издателство. Пуши марихуана и носи медальон със знака на мира. Някаква борческа театрална трупа представя пиесата на мънкащия шишко по време на студентската стачка против войната във Виетнам през май 1970 година. Преподавателят играе една от ролите.

Междувременно Бил Денброу е написал един криминален разказ с убийство в заключена стая, три фантастични разказа и няколко разкази на ужаса, повлияни от творчеството на Едгар По, Хауърд Лавкрафт и Ричард Матесън — след години сам ще каже, че тия разкази са приличали на катафалка от миналия век, само че намазана с фосфоресцираща червена боя и снабдена с реактивен двигател. За един от фантастичните си разкази получава петица.

„Това вече е по-добро, пише преподавателят на заглавната страница. В контраатаката на пришълците усещаме порочния кръг, по който насилието поражда насилие. Особено ми хареса «изостреният нос» на звездолета като символ на социо-сексуално нашествие. Звучи интересно, макар че като цяло внушението не е твърде изяснено.“ Останалите разкази едва се добират до четворка. И ето че един ден той се изправя насред продължаващото вече седемдесет минути обсъждане на кратка импресия, в която някаква крава оглежда изхвърлен автомобилен двигател сред пусто поле (маже би действието се развива след ядрена война, но може и да не е така). Авторката, мършава млада жена, пуши цигара след цигара, от време на време чопли пъпките по слепоочията си и настоява, че импресията е обществено-политическа творба в стила на ранния Оруел. Почти всички студенти — заедно с преподавателя — са съгласни, но монотонното бръщолевене не престава.

Когато Бил се изправя, цялата група впива очи в него. Той е висок и има внушителна осанка.

Бавно, без да заеква (заекването е престанало преди повече от пет години) той казва:

— Не разбирам нищичко. Нищичко не разбирам. Защо трябва разказът непременно да е общественозначим и прочие? Политика… култура… история… нима това не са нормални съставки за всеки разказ, стига да е написан добре? Искам да кажа… — Той се озърта, среща враждебни погледи и смътно осъзнава, че колегите смятат думите му за нападение. Може и да са нрави. Бил схваща, че са започнали да подозират в него агент на импотентните продавачи на смърт. — Искам да кажа… абе момчета, за що не оставите разказа просто да си е разказ?

Никой не отговаря. Мълчанието се разтяга. Той стои прав, прехвърля поглед от лице на лице и среща само враждебни очи. Мършавото момиче пуска облак дим и смачква цигарата в пепелника, който винаги носи в чантата си.

Най-сетне преподавателят нарушава мълчанието. Говори кротко, сякаш обсъжда прищявката на капризно дете.

— Смяташ ли, че Уйлям Фокнър просто е писал разкази? Смяташ ли, че Шекспир просто е гледал да припечели? Хайде, Бил. Кажи какво мислиш.

— Мисля, че е твърде близко до истината — отговаря Бил след дълга пауза, в която добросъвестно е обмислил въпроса.

И във всички погледи съзира проклятие.

Преподавателят разсеяно прехвърля писалката от ръка в ръка и се усмихва на Бил с присвити очи.

— Струва ми се — казва той, — че имаш още много да учиш.

Ръкоплясканията започват от задните редове.

Бил си тръгва… но след седмица се връща с твърдата воля да надделее. Междувременно е написал „Тъмното“ — разказ за момченце, което открива чудовище в мазето. Събира смелост, сражава се и накрая убива чудовището. Докато пише разказа, Бил има чувството, че душата му прелива от възторг; дори му се струва, че не пише, а само оставя разказа да минава през него. По някое време оста ря писалката и протяга ръка през прозореца в мразовитата декемврийска нощ. Над морните нажежени пръсти се вдига пара. Разхожда се, безброй снежинки скърцат под зелените му ботуши като миниатюрни несмазани панти, а главата му като че набъбва от зреещия разказ; даже е малко страшничко — как бърза историята да се излее навън. Сякаш ако не изтече по трескавата му ръка, ще изхвръкне през очите, само и само да придобие свобода и реалност. „Ще я отупам на бърза ръка“ — споделя той с ветровитата зимна нощ и се разсмива — тихичко, боязливо. Разбира, че най-сетне е открил как да го стори — след десет го-дини безплодни опити изведнъж е открил стартера на огромния неподвижен булдозер, който заема толкова място в главата му. Двигателят работи. Върти се, бучи. Тази огромна машина не е красива. Не е създадена за разходки с красиви момичета. Не е символ на богатство и обществено положение. За работа е. Може да прегазва. Ако Бил не внимава, ще прегази и него.

Той хуква обратно и нажежен до бяло довършва „Тъмното“ — пише до четири сутринта и накрая заспива над листовете. Би се учудил, ако някой му каже, че всъщност пише за брат си Джордж. От години не се е сещал за Джордж — поне така си мисли.

Преподавателят му връща разказа с тлъста двойка на заглавната страница. Под двойката с главни букви са изписани две думи. МАСОВ, крещи едната. БОКЛУК, крещи другата.

Бил отнася петнайсетте листа на ръкописа до печката и отваря вратичката. Вече посяга да хвърли хартията в огъня, когато осъзнава колко абсурдно постъпва. Сяда в люлеещия се стол, заглежда се в плаката на състава „Блажена смърт“ и започва да се смее. Боклук ли? Чудесно! Тъй да бъде! Накъдето и да се озърнеш — все боклук, под път и над път.

— Мамка им на пътищата! — провиква се Бил и се превива от смях до сълзи.

Преписва първата страница (без мъдрата оценка на преподавателя) и праща ръкописа на едно списание за мъже, озаглавено „Бяла вратовръзка“ (съдържанието му е такова, че Бил охотно би го кръстил „Голи мацета с вид на наркоманки“). Но според опърпаната брошура „Писателски пазар“ там купуват разкази на ужаса и в двата броя, които си е набавил от местната специализирана книжарничка, наистина има четири подобни истории, вмъкнати като плънка между голотии и реклами на мръсни филми и хапчета за потентност. Разказът на някой си Денис Ечисън е доста добър.

Изпраща „Тъмното“ почти без надежда — досега неведнъж е предлагал разказите си на разни списания без никакъв резултат освен стандартни бланки с любезен отказ — и е буквално слисан от радост когато литературният редактор на „Бяла вратовръзка“ купува ръкописа за двеста долара, заплащане след отпечатването. Заместник-редакторът е приложил кратка бележка с мнението, че разказът е „адски свестен, най-доброто в жанра след «Делвата» на Рей Бредбъри“. После добавя: „Жалко, че в цялата страна едва ли ще го прочетат повече от седемдесет души“, но на Бил Денброу не му пука. Двеста долара!

Отива при декана с писмена молба за освобождаване от курса по литература. Деканът я разписва. Бил Денброу прибавя към молбата бележката на заместник-редактора и забожда двата листа на дъската за обявления до вратата на своя преподавател. В ъгъла на дъската забелязва плакатче против войната. И изведнъж, сякаш по своя воля, пръстите му измъкват писалката от джобчето на ризата и изписват напреко на плаката: Ако някога политиката и фантазията наистина станат взаимозаменяеми, ще се самоубия, защото не бих имал друг изход. Политиката вечно се мени. Разказите — никога. Спира за миг, сетне, с чувството, че става дребнав (но безсилен да се въздържи) добавя: Струва ми се, че имате още много да учите.

Три дни по-късно академичната справка пристига по пощата в общежитието му. Подписана е от преподавателя. Обикновено при подобни случаи в графата „Оценка“ се вписва милосърдна тройка или поне „незавършил“, но този път преподавателят е надраскал нова яростна двойка. А под нея е записал: Мислиш ли, че парите доказват всичко, Денброу?