То

Не — не можеше да спре. Защото и двамата знаеха, че още не е стигнала до дъното на унижението.

Кажи го.

Забравих, че не бива да пуша пред теб, Том.

Добре. Сега кажи: „извинявай“.

Извинявай, глухо повтори тя.

Димящата цигара се търкаляше на асфалта като догарящ фитил. Хората, които излизаха от киното, се озъртаха към мъжа, застанал край отворената врата на новичкия тревистозелен Шевролет-Вега, към седящата вътре жена с боязливо свити в скута ръце, по чиято коса пробягваха златисти отблясъци от уличната лампа. Том смачка цигарата. Размаза я по асфалта.

А сега кажи: „Вече никога няма да го правя без твое разрешение.“

Вече никога…

Гласът секна.

… никога… н-н-н…

Кажи го, Бев.

… никога н-няма да го правя. Без твое разрешение.

Той затръшна вратата и мина от другата страна. Седна зад волана и подкара към апартамента си в центъра. Не размениха нито дума. Половината от връзката им се оформи на паркинга; другата половина се затвърди четиридесет минути по-късно, в леглото на Том.

Тя казваше, че не иска да се любят. Но Том долавяше съвсем друго в очите й, в напрегнатата извивка на бедрата, а когато свали блузата й, връхчетата на гърдите бяха твърди като камък. Погали ги и тя изстена, после извика тихичко, докато той засмукваше първо едното, сетне другото и мачкаше с пръсти плътта около тях. Сграбчи ръката му и я придърпа между бедрата си.

Мислех, че не искаш, каза той и тя извърна глава… но не отпусна ръката му, само люшна бедра все по-бързо и по-бързо.

Той я тласна към леглото… и сега беше нежен, не смъкна грубо бельото й, а го свали бавно и грижливо, едва ли не свенливо.

Когато потъна в нея, имаше чувството, че се потапя в мъчително сластен благовонен крем.

Раздвижи се в такт с нея, взимайки своето, но без да пречи и тя да намери каквото търси. Първият път тя свърши почти веднага — изкрещя и заби нокти в гърба му. После се залюшкаха на дълги, бавни тласъци и по някое време му се стори, че тя свършва отново. Том наближи към края, но се удържа и взе да мисли за резултатите от мачовете на „Уайт сокс“, после за неизвестния колега, който се мъчеше да му отнеме сделката с „Чесли“. А след това Бевърли отново ускори ритъма, движенията прераснаха в трескави спазми. Том се вгледа в лицето й, в тъмните кръгове грим, в размазаното червило и изведнъж усети как някаква безумна сила го изхвърля нагоре, към върха.

Бедрата й заподскачаха все по-стремително — по онова време помежду им още нямаше бирено шкембе — и при всяко движение коремите им се сблъскваха с глух плясък.

Накрая та изкрещя и впи в рамото му равните си, бели зъбки.

Колко пъти свърши? — запита я той след като се изкъпаха.

Тя извърна глава и отговори едва чуто: Не би трябвало да питаш.

Тъй ли? Кой ти каза? Даскалите ли?

Той хвана лицето и — палецът върху едната буза, пръстите впити в другата, дланта под брадичката.

Признай на Том. Чуваш ли, Бев? Признай на татенцето.

Три, неохотно каза тя.

Добре, рече той. Можеш да си запалиш цигара.

Както си лежеше само по гащички, с разпиляна по възглавницата рижа коса, тя го изгледа недоверчиво. От гледката му се прииска да я сграбчи отново. Той кимна.

Хайде, запали. Сега може.

Три месеца по-късно се ожениха със скромна гражданска церемония. Присъстваха двама негови приятели; от приятелките на Бевърли дойде само Кей Маккол, която Том веднъж завинаги бе удостоил с прозвището „оная цицореста мъжкарана“.

Всички тия спомени прелетяха през главата му за секунди като ускорени кинокадри, докато стоеше на вратата и я гледаше. Сега се бе навела над най-долното чекмедже и хвърляше в куфара бельо — не от онова, което му допадаше, гладък сатен и коприна; всичкото беше детинско, памучно, тук-там с прокъсани ластици. Памучна нощничка като от филма „Малка къща в прерията“. Бевърли надникна към дъното на чекмеджето да види какво ли още се спотайва там.

Междувременно Том пристъпи към гардероба по дебелия килим. Беше бос и се движеше безшумно като полъх на вятъра. Цигарата. Това го вбесявайте най-много. Бевърли отдавна бе забравила онзи първи урок. Бяха последвали и други уроци, много уроци, понякога се бяха случвали горещи дни, когато се налагаше да носи блуза с дълъг ръкав или закопчан догоре пуловер. Мрачни дни, когато си слагаше тъмни очила. Но онзи пръв урок беше толкова внезапен и поучителен…

Том вече не мислеше за телефонното обаждане, което го бе изтръгнало от дрямката. Само за цигарата. Щом пушеше, значи бе забравила за съществуването на Том Рогън. Временно, разбира се, само временно, но и това бе прекалено. Нямаше значение какво я е накарало да забрави. В неговия дом такива неща не биваше да стават по никакъв повод.

На една кукичка в гардероба висеше широк кожен колан. Нямаше катарама; Том я бе махнал отдавна. На единия край имаше клуп и Том Рогън пъхна ръка в него.

Том, ти си лошо дете! — казваше майка му понякога… е, навярно би било по- точно да се каже не „понякога“, а „често“. Ела тук, Томи! Сега ще има пердах. Цялото му детство бе минало под знака на пердаха. Накрая той бе успял да избяга чак в Арканзаския щатски колеж, но навярно никога нямаше да се спаси окончателно, защото гласът продължаваше да звучи в сънищата му: Ела тук, Томи. Сега ще има пердах. Пердах…

Той беше най-голямото от четирите деца. Три месеца след раждането на най-малкото Ралф Рогън почина — е, навярно би било по-точно да се каже не „почина“, а „самоуби се“, защото бе сипал в голяма чаша джин солидна доза сода каустик, после бе седнал на тоалетната чиния и бе изгълтал цялата адска смес. След смъртта му мисис Рогън си намери работа в заводите на Форд. Едва единайсетгодишен Том стана мъжът в семейството, И ако сплескаше нещо — ако бебето напълнеше пелените след като гледачката си е тръгнала и не бъдеше преповито преди мама да се прибере… ако Том забравеше да преведе Мегьн внимателно през улицата, след като я вземе от детската градина и оная клюкарка мисис Грант видеше това… ако му се случеше да гледа телевизия докато малкия Джо върши пакости в кухнята… ако се случеше някое от хилядите подобни произшествия, то след заспиването на дребосъците тоягата излизаше на бял свят и се раздаваше призивът: Ела тук, Томи. Сега ще има пердах.

По-добре да пердашиш, отколкото да те пердашат.

Поне това бе успял да усвои от широкия път на живота.

Той подръпна края на ремъка и намести клупа по-удобно. После го стисна в юмрук. Сега се чувстваше приятно. Чувстваше се възрастен. Коженият ремък висеше под юмрука му като мъртва змия. Главоболието бе стихнало.

Бевърли бе открила и последното от дъното на чекмеджето — вехт бял памучен сутиен с подложки. За момент му мина мисълта, че среднощното обаждане може да е от любовник, но Том веднага прогони идеята. Глупости. Жена, която отива на среща с любовник, не се запасява с избелели блузи и протрити детински гащички. Пък и не би посмяла.

— Бевърли — тихо изрече Том и тя веднага се обърна стреснато, с разширени очи и разчорлена коса.

Ремъкът трепна… поотпусна се. Том я гледаше и усещаше как в гърдите му отново се надига неясно безпокойство. Да, така изглеждаше преди големите ревюта и при подобни случаи той избягваше да й се пречка, защото разбираше, че е изпълнена докрай с тревога и борческа агресивност; тая смес беше като светилен газ — само една искра и всичко избухва. За нея ревютата не бяха просто шанс да се откъсне от „Мода Делия“ и сама да си спечели име, може би даже богатство. Ако бе само това, всичко щеше да е