То

Бузите бяха зачервени, скулите просто пламтяха. Разширените очи блестяха без следа от сънливост в тях. Косата трептеше и се развяваше около раменете. И… о, гледайте, гледайте, приятели и съседи! О, гледайте бе, вижте само! Куфар ли вади от гардероба? Куфар? Господи, точно това прави!

Запази ми стая… кажи една молитва за мене.

Е, поне в близкото бъдеще няма да й трябва хотелска стая, защото много благодарим, но малката Бевърли Рогън си остава у дома и в предстоящите три-четири дни ще яде права или легнала по корем.

Колкото до молитвите — сигурно щяха да й потрябват преди Том да привърши урока.

Тя запокити куфара до леглото и пристъпи към скрина. Отвори горното чекмедже и измъкна два чифта джинси и кадифен панталон. Метна ги в куфара. Върна се до скрина, грабна пуловер, две тениски и оная вехта блуза, в която изглеждаше толкова тъпо, но все отказваше да я изхвърли. Онзи от телефона явно не беше баровец. Всички тия дрехи бяха мърлява работа — парцали в стил „почивния ден на Джаки Кенеди“.

Не го интересуваше кой се е обадил и къде смята да ходи, защото нямаше да иде никъде. Не това тормозеше мозъка му, вече и бездруго изтерзан и затъпял от главоболие, бира и безсъница. Друго беше.

Цигарата.

Тя трябваше да е зарязала пушенето. Но се оказваше, че го мами — доказателството стърчеше между зъбите й. И тъй като Бевърли още не го бе забелязала на прага, той си позволи удоволствието да си припомни двете вечери, в които бе спечелил пълна власт над нея.

Не искам повече да пушлявиш около мене, бе казал той, докато се прибираха у дома след някаква забава в Лейк Форест. Беше през октомври. Ща не ща трябва да гълтам тая гадна пушилка, когато съм на гости и в кантората, но не искам да я гълтам и като съм с теб. Знаеш ли какво е? Ще ти кажа истината — може и да звучи неприятно, но е вярно. Все едно че гълтам нечии сополи.

Мислеше си, че тия думи ще породят поне мъждива искрица на протест, но тя само го изгледа плахо, почти угоднически. Гласът беше глух, кротък и покорен. Добре, Том.

Загаси я тогава.

Тя загаси цигарата. До края на вечерта Том бе в отлично настроение.

Няколко седмици по-късно, докато излизаха от кино, тя неволно запали цигара във фоайето и без да я изпуска от устата си закрачи през паркинга към колата. Беше мразовита ноемврийска вечер и вятърът се впиваше като луд във всяко парченце оголена плът. Том си спомняше, че бе усетил мириса на близкото езеро, както се случва понякога в студените нощи — неопределен и безжизнен рибешки мирис. Остави я да пуши. Даже отвори вратата и я изчака да седне в колата. След това се настани зад волана, затвори вратата откъм своята страна и каза: Бев?

Тя извади цигарата от устата си, обърна се да види какво има, и той я зашлеви жестоко. Разперената му длан се стовари върху бузата й с такава сила, че ръката го заболя, а главата се отметна и се блъсна в облегалката. Очите й се разшириха от страх, болка… и още нещо. Ръката излетя нагоре към бузата, сякаш искаше да провери откъде е дошло тръпнещото вцепенение.

Аууу! Том! — изплака тя.

Той я гледаше с присвити очи и небрежна усмивка на устните. Беше напрегнат и съсредоточен, готов да види какво ще последва, как ще реагира. В панталона членът му се втвърдяваще, но той почти не обърна внимание. Това беше за после. Сега имаха учебен час. Мислено си повтори току-що отминалата сцена. Лицето й. Какво беше онова трето изражение, което се мярна за частица от секундата и изчезна? Първо изненада. После болка. И накрая

(носталгия?)

нещо като спомен… някакъв спомен. Беше само за миг. Тя самата едва ли бе осъзнала, че нещо е изплувало върху лицето или в мислите й.

Сега. Сега! Всичко зависеше от първите й думи. Знаеше го също тъй сигурно, както знаеше, че се казва Том.

Не беше: Копеле гадно!

Не беше: Дотук с мъжтрските номера.

Не беше: Свършено е, Том.

Тя само го изгледа с преливащи от болка лешникови очи и запита: Защо го направи? После се опита да каже още нещо, но избухна в ридания.

Изхвърли я.

Какво? Какво, Том?

Гримът се стичаше по лицето на мътни вадички. Това не го смущаваше. Даже му харесваше да я гледа такава. Изпоцапана, но и някак секси. Смачкана. Възбуждаща.

Цигарата. Изхвърли я.

Тя бавно осъзна. И заедно с осъзнаването дойде чувството за вина.

Просто забравих! — изстена тя. Нищо повече!

Тя отвори прозорчето и метна цигарата навън. После се обърна към него с бледо, изплашено, но и някак умиротворено лице.

Не бива… не би трябвало да ме удряш. Това е лоша основа за… за… трайна връзка.

Тя се мъчеше да налучка верния тон, да говори като възрастен човек, но не успяваше. Ударът я бе върнал в миналото. Сега Том седеше в колата с малко дете. Адски сладострастно и съблазнително, но все пак дете.

„Не бива“ и „няма“ са съвсем различни неща, маце, каза той. Говореше спокойно, но отвътре цял се тресеше от напрежение. И аз съм онзи, който решава дали връзката е трайна или не. Ако ти изнася, добре. Ако ли не, можеш да се поразходиш. Няма да ти преча. Може да те сритам веднъж по задника за сбогом, но няма да те задържам. Живеем в свободна страна. Какво друго да ти кажа?

Може би каза повече, отколкото трябваше, прошепна тя и Том я удари отново, още по-жестоко, защото никоя кучка не биваше да се прави на много умна с Том Рогън. Би опердашил и английската кралица, ако вземеше да му прави номера.

Бузата се блъсна в тапицерията на таблото. Ръката подири дръжката на вратата, после увисна безволно. Бевърли се сви като заек в крайчето на седалката, закри устата си с длан и продължи да го гледа с разширени, влажни, изплашени очи. Том поседя малко, после излезе и заобиколи колата. Отвори вратата откъм нейната страна. Във ветровитата ноемврийска нощ от устата му излитаха облачета пара, а мирисът на езерото бе станал още по-силен.

Да излезеш ли искаш, Бев? Видях как посегна към дръжката, та реших, че сигурно искаш да излезеш. Добре. Чудесно. Бях те помолил за нещо и ти обеща. После не си удържа на думата. Значи искаш да излезеш? Хайде. Излизай. Няма какво да се разправяме, нали? Излизай. Искаш ли да излезеш?

Не, прошепна тя.

Какво? Не чувам.

Не, не искам да изляза, повтори тя малко по-ясно.

Какво… да не си хванала емфизема от тия цигари? Мамка му, ако не момееш да говориш, ще ти домъкна мегафон. Това е последният ти шанс, Бевърли. Отговори тъй, че да те чуя: ще излезеш ли от колата или искаш да се прибереш с мен?

Искам да се прибера с теб, каза тя и стисна ръце в скута си като малко момиченце. Не го поглеждаше. По бузите й се стичаха сълзи.

Добре, каза той. Отлично. Но първо ще ми кажеш едно нещо, Бев. Ще кажеш: „Забравих, че не бива да пуша пред теб, Том.“

Тя го погледна и очите и бяха изпълнени със страдание и безсловесна молба. Можеш да ме заставиш, говореха тези очи, но моля те, недей. Недей. Обичам те, няма ли да спреш?