То

за бягство. С остатъка от чезнещите си сили той продължи напред… и тъкмо когато изтичаха сетните му капчици енергия н способност за съпротива, усети как ръката се отпуска.

Майра нададе последен стон.

Пръстите му стиснаха дръжката на вратата — колко блажена прохлада! Отвори и видя таксито да чака отпред като посланик от света на здравия разум. Нощта беше ясна. Високо горе блестяха ярки и чисти звезди.

Дъхът му свистеше и хъхреше в гърлото. Той се обърна към Майра.

— Трябва да разбереш, че не е по мое желание — каза той. — Ако имах алтернатива — каквато и да било — нямаше да замина. Моля те, разбери ме, Марти. Заминавам, но ще се върна.

Но след думите в устата му остана привкус на лъжа.

— Кога? След колко време?

— След седмица. Или десет дни. Не повече.

— Седмица! — изпищя тя и се вкопчи в гърдите си като примадона от бездарна опера. — Седмица! Десет дни! Моля те, Еди! Моооо…

— Марти, престани. Чуваш ли? Престани.

За негово изумление тя наистина млъкна и само продължи да го гледа с влажни, зачервени очи, в които нямаше гняв, само ужас за него, а покрай това и за самата нея. И може би за пръв път през всичките години на съвместния им живот той усети, че може да я обича без риск. Дали и това бе свързано със заминаването? Навярно. Не… думата навярно беше излишна. Знаеше, че е така. Вече се чувстваше като дребна животинка, гледана от обратната страна на телескопа.

А може би така и трябваше. Това ли усещаше? Беше ли решил най-сетне, че е нормално да я обича? Че всичко е наред, макар тя да прилича на майка му отпреди трийсетина години, макар да гледа телевизия в леглото дъвчейки ореховки, при което всички трохи отиват откъм неговата страна, макар да не е особено умна и макар да държи неговите лекарства в шкафчето, а своите в хладилника.

Или…

Възможно ли бе…

Досегашните мисли му бяха хрумвали по един или друг начин, в един или друг момент на странно раздвоеното му и преплетено битие на син, любовник и съпруг, сега, миг преди да поеме за последен път към дома, той се сети за друга възможност и смайването го облъхна като крило на грамадна птица.

Възможно ли бе страхът на Майра да е по-голям от неговия?

Възможно ли бе да е ставало така и с майка му?

Като злокобно съскащ фойерверк над подсъзнанието му изригна нов спомен от Дери. На главната улица имаше магазин за обувки. „Всичко за нозете“. Веднъж майка му го отведе там — Еди беше едва на пет или шест години — и му каза да седи кротко като послушно момче, докато тя си подбере чифт бели лачени обувки, защото беше канена на сватба. И той наистина седна кротко като послушно момче, докато майка му разговаряше с продавача мистър Гарднър, но все пак беше едва на пет (или шест) години, тъй че след като майка му отхвърли третия чифт бели обувки и поиска от мистър Гарднър четвърти, Еди взе да скучае и отиде да огледа странния предмет в дъното на магазина. Отначало го помисли за голям сандък, Когато приближи, реши, че може да е някакво бюро. Само че досега не бе виждал толкова чудно бюро. Тясно и високо! От лъскаво полирано дърво, с безброй къдрави инкрустации и някакви вградени джунджурии. Не стига всичко това, ами имаше и стълбичка с три стъпала, а Еди никога не бе виждал бюро със стълбичка. Вече съвсем отблизо той видя, че в долната част на странния предмет има отвор, отстрани стърчеше бутон, а най-горе се подаваха — поразително! — големи окуляри, също като на бинокъл или телескоп.

Еди мина от другата страна и там висеше табелка. Навярно все пак беше на шест години, защото успя да прочете надписа, като си шепнеше тихичко всяка дума:

УДОБНИ ЛИ СА ВАШИТЕ ОБУВКИ? ВИЖТЕ САМИ!

Върна се отпред, изкачи трите стъпала до малкия подиум и пъхна крак в отвора под машината. Дали обувките му бяха удобни? Еди не знаеше, но страшно искаше да види сам. Той прилепи лице към гумените ръбове на окулярите и натисна бутона. В очите му нахлу зеленикаво сияние. Еди изохка от смайване. Виждаше крак в обувка, изпълнена със зелен дим. Размърда пръсти и пръстите на онзи крак също се размърдаха — значи правилно предполагаше, че са неговите. А после осъзна, че вижда не само пръстите, но и костите им! Костите на крака си! Кръстоса големия пръст със съседния (сякаш тайничко се предпазваше от лошите последици, когато е излъгал) и призрачните кости в апарата също се пресякоха на кръст — не бял, а причудливо зеленикав. Виждаше още…

В този момент майка му изпищя и мощният панически крясък проряза тишината на магазина като вой на моторна резачка, като пожарна камбана, като рев на прииждаща гибел. Той отметна от окулярите стреснатото си, отчаяно лице и я видя да тича към него през магазина — по чорапи, с развяна рокля. Гърдите й подскачаха нагоре-надолу. Ужасът бе превърнал устата й в алена буква О. Един стол отлетя настрани и на пода се търкулна машинката за взимане на мярка, която винаги гъделичкаше краката на Еди. От всички страни смаяните клиенти се обръщаха да видят какво става.

— Еди, махай се оттам! — пищеше майка му. — Махай се оттам! От тия машини се хваща рак! Махай се оттам! Еди! Едииииииии…

Той отскочи назад, сякаш машината изведнъж се бе нажежила до червено. В паниката си бе забравил за стълбичката. Краката му срещнаха пустотата и той увисна във въздуха — бавно падаше назад и бясно размахваше ръце в безнадежден опит да възстанови загубеното равновесие. И в онзи миг си помисли с някаква безумна радост: Ще падна! Сега ще разбере какво става като падна и си ударя главата! Колко хубаво!… Точно това бе помислил, нали? Или може би възрастният мъж налагаше собствените си зрели идеи върху онова, което се бе опитало да изрече детинското съзнание, вечно кипящо от объркани догадки и недооформени образи (със самото си оформяне те бяха изгубили всякакъв смисъл).

Все едно, нямаше смисъл да се пита. Не бе паднал. Майка му успя да пристигне навреме. Майка му го подхвана. Той се разплака, но не падна.

Всички ги гледаха. Спомняше си това. Спомняше си как мистър Гарднър вдигна машинката за мерки и провери дали плъзгачите не са се изкривили, а другият продавач оправи съборения стол и насмешливо плесна с ръце преди отново да надене маската на безизразна любезност. Но най-добре си спомняше влажната майчина буза и горещия, кисел дъх. Помнеше как тя повтаря шепнешком в ухото му: „Вече никога не го прави, вече никога не го прави, вече никога.“ Това бе нейното заклинание против всички беди. Същото бе повтаряла и една година преди това, когато откри, че в един душен летен ден бавачката е отвела Еди на общинския басейн в парка. По онова време още не бе заглъхнал големият страх от детски паралич, избухнал в началото на петдесетте години. В онзи ден тя го издърпа от басейна и все повтаряше, че не бива вече никога да го прави, никога, никога, а всички деца ги гледаха — също като продавачите и клиентите в магазина за обувки — и дъхът й беше също тъй кисел.

После тя го помъкна към изхода на магазина, крещейки на продавачите, че ще ги осъди, ако нещо стане с детето. Изплашеният Еди плака на пресекулки чак до пладне, а астмата му се изостри ужасно за целия ден. Вечерта не можа да заспи. Лежеше буден и се питаше какво представлява ракът, по-лош ли е от детския паралич, убива ли, за колко време и много ли боли докато умреш. Питаше се още дали след смъртта ще отиде в ада.

Знаеше само едно — че заплахата е била сериозна,

Бе го разбрал по страха на майка си.

По ужаса.

— Марти — промълви той през вълната от прииждащи ридания, — ще ме целунеш ли?

Тя го целуна и го прегърна с такава сила, че гръбнакът му изпука. Ако бяхме в басейн, помисли той, щяхме да се удавим и двамата.

— Не се страхувай — прошепна Еди в ухото й.

— Не мога! — проплака тя.