То

Не трябваше да се предава. Би било прекалено лесно да си помисли колко ще е самотен в онзи влак, полетял с грохот в нощта на север към Бостън, колко ще е нещастен с куфара горе върху багажника, с натъпканата чанта и със страха, заседнал в сърцето му като шишенце прокиснало лекарство. Би било прекалено лесно да позволи на Майра да го отведе горе и да го омае с аспирин и спиртни компреси. А после да го положи в леглото и евнентуално да се опита да го омае с други, прастари похвати.

Но той бе обещал. Обещал.

— Майра, изслушай ме — каза той, като се стараеше гласът му да звучи сухо, деловито.

Тя го изгледа с влажни, беззащитни, ужасени очи.

Канеше се да опита да й обясни всичко доколкото бе възможно; щеше да и каже как Майк Хенлън се обади да му съобщи, че всичко е започнало отново и че останалите навярно също ще дойдат.

Но от устата му излетяха съвсем други, благоразумни приказки.

— Утре рано сутринта иди в кантората. Поговори с Фил. Кажи му, че е трябвало внезапно да замина и че ти ще возиш Пачино…

— Еди, просто не мога! — проплака тя. — Той е кинозвезда! Ако вземе да ми се кара, ще се объркам, а знам, че ще ми се скара, ще се разкрещи, всички крещят, когато шофьорът се обърка… и… и ще се разплача… може да стане катастрофа… непременно ще стане катастрофа… Еди… Еди, трябва да останеш…

— За Бога! Престани!

Стресната от гласа му, тя се отдръпна назад; Еди стискаше инхалатора, но нямаше да го използва. Стореше ли го, Майра би усетила това като слабост, като възможност за контраатака. Мили Боже, ако си там горе, моля Те, повярвай, че не искам да наскърбя Майра. Не искам да я нараня, не искам дори да я тревожа. Но аз обещах, всички обещахме, дадохме кръвна клетва, моля Те. Господи, помогни ми, защото съм длъжен…

— Мразя да ми крещиш, Еди — прошепна тя.

— Майра, и аз мразя да стигам дотам — отвърна той и Майра присви болезнено очи.

Браво бе, Еди, ето че пак я наскърби. Защо ли не вземеш да я сриташ два-три пъти? Сигурно ще е по-милосърдно, И по-бързо.

Изведнъж — навярно заради мисълта за ритниците — в паметта му изникна лицето на Хенри Бауърс. От години насам не се бе сещал за него и тъкмо сега споменът никак не му помагаше да се овладее. Никак.

За миг той затвори очи, после пак ги отвори и каза:

— Няма да се объркаш и никой няма да ти крещи. Мистър Пачино е много учтив, много разбран човек.

Никога през живота си не бе возил Ал Пачино, но се утешаваше с мисълта, че законът на вероятностите подкрепя лъжата му — популярните легенди твърдяха, че повечето знаменитости са мръсници, но Еди бе возил доста от тях и знаеше, че в действителност най-често е обратното.

Разбира се, имаше и изключения — и най-често изключенията се оказваха същински чудовища. От все сърце се надяваше Ал Пачино да не е от тях.

— Наистина ли? — боязливо запита тя.

— Да. Такъв е.

— Откъде знаеш?

— Деметриос го е возил два-три пъти, когато работеше в „Манхатън Лимузин“ — излъга Еди, без да му мигне окото. — Разправя, че мистър Пачино винаги дава по петдесет долара бакшиш.

— Ако ще, да дава и по петдесет цента, стига само да не крещи.

— Майра, всичко е просто като две и две. Първо, утре в седем вечерта го взимаш от „Сейнт Реджис“ и го откарваш до сградата на Ей-Би-Си. Там репетират последното действие на някаква пиеса с участието на Пачино… мисля, че беше „Американски бизон“. Второ, около единайсет го връщаш до „Сейнт Реджис“. Трето, прибираш се в гаража, предаваш колата и подписваш пътния лист.

— Само това ли?

— Само това. От сън да те вдигнат, пак можеш да го направиш, Марти.

Галеното му обръщение обикновено я караше да се киска, но този път тя само продължи да го гледа със сърцераздирателна детинска тревога.

— Ами ако реши да не се прибира в хотела и поиска да вечеря? Или да пие? Или да танцува?

— Не ми се вярва, но ако поиска, ще го откараш. Ако ти се стори, че веселбата ще се проточи до зори, след полунощ можеш да се обадиш на Фил Томас. Дотогава ще е намерил кой да те смени. Ако имах свободен шофьор, изобщо не бих те товарил с работа, обаче двама са болни, Деметриос е в отпуск, а всички останали са планирани час по час. Най-късно в един след полунощ ще си бъдеш в леглото, Марти — най-най-най-късно. Хап-солютно ти гарантирам.

Тя не се усмихна и на „хап-солютното“.

Еди се поизкашля, приведе се напред и подпря лакти на коленете си. Призракът на майка му незабавно прошепна: Не сядай така, Еди. Лошо е за стойката и притиска белите дробове. Ти имаш много крехки дробове.

Почти без да усети, той изпъна гръбнак.

— Дано повече не ми се налага да шофирам — проплака Майра. — През последните две години съм станала ужасна кобила и униформата ми стои толкова зле.

— Няма вече, кълна се.

— Кой ти се обади, Еди?

Сякаш в отговор на въпроса по стената плъзнаха лъчите на фарове; таксито приближи по алеята и изсвири с клаксона. Из гърдите на Еди се разля облекчение. Цели петнайсет минути бяха разговаряли за Ал Пачино вместо за Дери, Майк Хенлън и Хенри Бауърс. Така беше по-добре — както за Майра, така и за него. Предпочиташе да не мисли и да не разговаря за тия неща.

— Таксито — каза той и се изправи.

Майра скочи на крака толкова забързано, че се препъна в полата на нощницата и залитна напред. Еди я подхвана, но за секунда се изплаши, че няма да я удържи — тя тежеше четиридесет и пет килограма повече от него.

И отгоре на всичко отново се разплака.

— Еди, трябва да ми кажеш.

— Не мога. Няма време.

— Никога не си крил нищо от мен, Еди — изхълца тя.

— И сега не крия. Наистина. Просто не си сдомням всичко. Поне засега. Човекът, който се обади, беше… е… приятел от детските ми години. Той…

— Ще се разболееш — отчаяно каза тя, вървейки подир него към антрето. — Знам, че ще се разболееш. Нека да дойда, Еди, моля те, аз ще се грижа за теб, Пачино може да си повика такси, нищо няма да му стане, какво ще речеш, а? — Гласът ставаше все по-остър, все по-напрегнат и за ужас на Еди тя все повече заприличваше на майка му, каквато я помнеше от последните месеци преди да умре: стара, дебела и смахната. — Ще ти разтривам гърба и ще ти давам хапчетата… ще… ще ти помагам… Ако не искаш да говоря, ще си мълча, но ще можеш да ми разказваш всичко… Еди… Еди, моля те, не заминавай! Еди, моля те! Моля тееееееее!

Той крачеше отривисто към външната врата, крачеше слепешком, с приведена глава, сякаш се бореше с ураганен вятър. Отново се задъхваше. Когато вдигна багажа си, стори му се, че на всяка ръка увисват поне по петдесет килограма. Усещаше как Майра го докосва с пухкавите си розови ръце, как го опипва, придърпва го с безнадеждно желание, но без да влага сила, как се мъчи да го съблазни с риданията на нежна загриженост и да го върне назад.

Няма да успея! — отчаяно помисли той. Астмата се засилваше, от детските си години не помнеше толкова тежък пристъп. Посегна към дръжката на вратата, но тя сякаш бягаше от него, бягаше към непрогледен космически мрак.

— Ако останеш, ще ти направя сметанов кейк — бръщолевеше Майра. — И пуканки… Нали обичаш пуйка, ще ти сготвя за вечеря… Може и утре за закуска, ако искаш, започвам веднага… и пилешки дреболии… Еди моля те страх ме е толкова ме плашиш!

Тя сграбчи яката му и го дръпна назад като шишкав полицай, който спипва подозрителен тип при опит