То

— Знам — каза той и изведнъж осъзна, че въпреки смазващата прегръдка астмата започва да отстъпва. Дъхът му вече не свистеше. — Знам, Марти.

Шофьорът на таксито отново натисна клаксона.

— Ще се обаждаш ли? — запита тя с треперещ глас.

— Ако мога.

— Еди, моля те, няма ли да ми кажеш какво има?

Ами ако решеше да каже? Доколко би успял да я успокои?

Марти, тази вечер ми се обади Майк Хенлън и си побъбрихме малко, но всичко съществено може да се побере в две изречения. „То започна отново — каза Майк. — Ще дойдеш ли?“ А сега имам треска, Марти, но тази треска не се лекува с аспирин; задъхвам се, но проклетият инхалатор няма да ми помогне, защото не е от гърлото или дробовете — просто сърцето ми се стяга. Ще се върна ако мога, Марти, но се чувствувам тъй, сякаш стоя пред входа на изоставена галерия, готова да рухне всеки миг — стоя там и се сбогувам със слънчевите лъчи.

Да… да, разбира се! Страхотно ще я успокоиш, Еди!

— Не — каза той. — Мисля, че не мога да ти кажа какво има.

И преди тя да отвърне нещо, преди да подхване отново (Еди, излизай от таксито! Ще те хване рак! ), той закрачи напред, все по-бързо и по-бързо. Стигна до таксито почти тичешком.

Тя продължаваше да стои пред вратата, когато колата зави по улицата, продължаваше да стои, когато поеха към града — огромна черна женска сянка сред долитащите отвътре потоци светлина. Еди размаха ръка и му се стори, че Майра отвърна на този прощален жест.

— Накъде отиваме, приятел? — запита шофьорът.

— Към Пен Стейшън — отвърна Еди и поразхлаби пръсти около инхалатора.

Астмата се бе оттеглила към незнайната бърлога, където се спотайваше между ярсотните атаки срещу бронхите му. Сега Еди се чувстваше… почти здрав.

Но инхалаторът му потрябва отново, и то по-отчаяно от когато и да било, само четири часа по-късно, когато спазматичен гърч на цялото тяло го изтръгна от леката дрямка. Човекът в строг делови костюм на отсрещната седалка отпусна вестника и огледа Еди с боязливо любопитство.

Върнах се, Еди! — злорадо крещеше астмата. Върнах се и, знам ли, може пък тоя път да ти видя сметката! Защо не? Все някога трябва да те претрепя, знаеш! Стига толкоз игрички на дребно!

Гърдите на Еди се издуваха като ковашки мех. Той напипа инхалатора, насочи отвора в гърлото си и дръпна спусъка. После се подпря на високата облегалка и разтреперан зачака пристъпът да отмине, мислейки за съня, от който се бе събудил. Сън ли? Господи, де да беше така. Но уви, навярно беше по-скоро спомен, отколкото сън. Видението беше изпълнено със зеленикава светлина, също като рентгеновия апарат в магазина за обувки. И сред тази светлина някакъв прокажен с полуразложено тяло гонеше по безкрайни подземия едно пищящо момченце на име Еди Каспбрак. Детето все тичаше и тичаше

(той тича много бързо бе казал мистър Блек на майка му и наистина бе тичал страхотно бързо, когато го гонеше оная прогнила твар о да хич не се съмнявай ха на бас)

в онзи сън, където беше на единайсет години, а после усети тежък мирис, сякаш самото време бе изгнило, някой драсна клечка кибрит и той сведе очи, за да види разложеното лице на момче, което се казваше Патрик Хокстетър и бе изчезнало през юли 1958 година, бузите на Патрик Хокстетър гъмжаха от червеи, непоносимо тежката воня долиташе от вътрешностите на Патрик Хокстетър и в съня, който беше по-скоро спомен, той погледна настрани и видя два учебника, подпухнали от влагата и обрасли със зелена плесен — „Пътища за всички посоки“ и „Да опознаем Америка“. Жалкото им състояние се дължеше на зловонната влага в подземията („Как прекарах лятната ваканция“, съчинение от Патрик Хокстетър — „Прекарах я мъртъв в подземията! Учебниците ми мухлясаха и се издуха като телефонни указатели!“). Еди искаше да изкрещи, но изведнъж грапавите пръсти на прокажения го хванаха през шията, вмъкнаха се в устата му и точно в този миг той се събуди с мъчителен гърч, за да се озове не в каналите под градчето Дери, щат Мейн, а в един от предните вагони на експреса, полетял през равнините на Род Айланд под кръглата бяла луна.

Човекът на отсрещната седалка се поколеба, беше готов да премълчи, но все пак запита:

— Добре ли сте, сър?

— О, да — отвърна Еди. — Бях задрямал и сънувах кошмар. Астмата малко ме притеснява.

— Разбирам.

Лицето на човека отново изчезна зад вестника. „Ню Йорк Таймс“. Някога майка му го наричаше „Еврейски Таймс“.

Еди се вгледа през прозореца към задрямалия пейзаж, осветен само от фееричните лунни лъчи. Тук-там се мяркаха къщи, поотделно или на групички. Повечето прозорци бяха тъмни, а редките светлинки изглеждаха съвсем дребни, жалки имитации на призрачната луна.

Въобразяваше си, че луната разговаря с него, внезапно помисли той. Хенри Бауърс. Божичко, толкова смахнат беше. Запита се къде ли е сега Хенри Бауърс. Мъртъв? В затвора? Или се скиташе нейде из пустите равнини на централните щати като зловреден вирус, изпадащ в безумие щом дойдат тежките сънливи часове между един и четири сутринта? Може би убиваше наивниците, които го взимат на автостоп, за да прехвърли няколко долара от портфейлите им в собствения си джоб?

Може би, може би.

Дали пък не беше в някоя психиатрична лечебница? Дали не се вглеждаше в почти пълната луна? Дали не разговаряше с нея, дали не се вслушваше в отговори, които само той може да чуе?

Еди допускаше, че това е най-вероятно. Потрепера. Най-сетне си спомням детството, помисли той. Спомням си как прекарах лятната ваканция в мрачното мъртвило на 1958 година. Усещаше, че стига да поиска, може да възстанови почти всяка случка от онова далечно лято. Но не искаше. О, Господи, ако можех отново да забравя всичко.

Той опря чело в мръсното стъкло, държейки с разхлабени пръсти инхалатора като някаква свещена реликва. Седеше и гледаше как нощта прелита край влака.

Отивам на север, помисли той, но грешеше.

Не на север. Защото това не е влак, а машина на времето. Не на север, а назад. Към миналото.

Стори му се, че чува как луната нашепва нещо.

Еди Каспбрак стисна здраво инхалатора и затвори очи, за да прогони внезапно налетелия шемет.

5. Бевърли Рогън си докарва пердаха

Когато телефонът иззвъня, Том вече се унасяше в сън. Надигна се на лакът и завъртя глава към шкафчето, но в това време по рамото му се плъзна заоблена гръд и Бевърли се пресегна да вдигне слушалката. Той отново отпусна глава върху възглавницата и смътно се запита кой ли може да звъни посреднощ и откъде е узнал домашния им номер, след като го нямаше в указателя. Чу как Бевърли каза „Ало“, после отново се унесе. Беше гроги след петнайсетте бири, които изпи докато гледаше бейзболния мач.

Ненадейно възбуденият, любопитен глас на Бевърли. „Каквооо?“ — се впи в ухото му като удар с ледокоп и той пак отвори очи. Опита се да седне и телефонният шнур се вряза в дебелата му шия.

— Махни го туй шибано нещо, Бевърли — каза той.

Тя незабавно скочи и заобиколи леглото, повдигайки шнура с плътно събрани пръсти. Косата беше тъмночервеникава, естествено къдрава и се спускаше на плавни вълни по нощницата почти до кръста. Курвенска коса. За разлика от друг път, очите и не се стрелнаха към лицето му да разчетат дали не се задава буря и това пораздразни Том Рогън. Той седна. Главата започваше да го боли. Мамка му, сигурно и преди това го е боляла, но когато спиш, не усещаш.

Отиде в тоалетната, пика безкрайно дълго и накрая реши, че щом тъй и тъй е станал, може поне да се