това, макар че несъмнено би могла; беше осем сантиметра по-висока и петдесет килограма по-тежка от Еди, Едва ли би изпитала по-голямо потресение и страх, ако влезеше в хола и откриеше, че големият нов телевизор се рее из въздуха.
— Не можеш да заминеш — чу тя собствения си глас. — Обеща да ми вземеш автограф от Ал Пачино.
Звучеше абсурдно — какъв абсурд, Господи, — но в сегашното отчаяно положение и абсурдът даваше поне някаква опора.
— Ще си получиш автографа. — заяви Еди. — Налага се ти да го возиш.
О, ето че нов ужас се присламчваше към вихрушката от страхове в бедната замаяна глава. Тя изписка тихичко.
— Не мога… Аз никога…
— Налага се — каза той, оглеждайки обувките. — Няма кой друг.
— Вече не ми става нито една от старите униформи! Тесни са в циците!
— Иди при Делорес да ти ги отпусне — неумолимо отвърна Еди.
Той отхвърли настрани два чифта обувки, намери празна кутия и пъхна вътре третия чифт. Хубави черни обувки, още сума ти време можеха да изкарат, но за работа изглеждаха мъничко поизносени. Когато си припечелваш насъщния като возиш из Ню Йорк разни богаташи, най-често знаменити богаташи, всичко трябва да ти е тип-топ. Тия обувки вече не бяха чак тип-топ… но навярно подхождаха за мястото, където отиваше. И за онова, което би се наложило да върши, когато стигне там. Може би Ричи Тозиър щеше…
Но чернотата изведнъж стана заплашителна и Еди усети как гърлото му почна да се стяга. С истинско чувство на паника осъзна, че е събрал цялата проклета аптека, а е забравил най-важното — инхалатора си — долу, върху стереоуредбата.
Той захлопна куфара и щракна закопчалките. Озърна се към Майра, която стоеше насред коридора, притиснала с длан късата си масивна шия, сякаш не Еди, а тя страдаше от астма. Гледаше го втрещено, с изкривено от недоумение и ужас лице и той би я съжалил, ако сърцето му вече не бе пълно до пръсване с ужас за собствената му съдба.
— Какво е станало, Еди? Кой се обади по телефона? Неприятности ли имаш? Така е, нали? Какви неприятности имаш?
Той закрачи към нея със сака в едната ръка и куфара в другата; вече почти не се кривеше, защото тежестта беше разпределена що-годе равномерно. Тя се изправи насреща му, преграждайки пътя към стълбището, и отначало Еди помисли, че няма да му даде път. Но миг преди лицето му да се блъсне в меката бариера на нейния бюст, тя отстъпи… боязливо. Докато минаваше край нея, без да забави крачка, Майра избухна в жални ридания.
—
Той погледна към масичката до стълбата, където стоеше часовник от осемнадесети век, произведен от самия Сет Томанс. Девет и двайсет. От бюрото на „Делта“ някакъв служител с тенекиен глас му бе съобщил, че вече е изпуснал последния северен полет за Мейн — той излитал от „Ла Гуардия“ в осем и двайсет и пет. След това бе позвънил в „Амтрак“ и се оказа, че нощният влак за Бостън потеглял от Пен стейшън в единайсет и половина. Можеше да слезе на Саут стейшън и да наеме такси от „Кейп Код Лимузин“ на Арлингтън стрийт. „Кейп Код“ и компанията на Еди „Роял Крест“ поддържаха от години дружеско и взаимноизгодно сътрудничество. Кратък телефонен разговор с Бъч Карингтън от Бостън уреди въпроса с пътуването на север — Бъч заяви, че ще му приготви луксозен Кадилак с пълен резервоар. Тъй че щеше да пътува с блясък, без някакъв въртоглав клиент да му трови въздуха с дебела пура от задната седалка и да разпитва къде може да се намери курва или няколко грама кокаин, а евентуално и двете.
— Еди?
Девет и двайсет. Предостатъчно време, за да поговори с нея, предостатъчно време, за да я утеши. Ах, колко по-леко би било, ако Майра и тази вечер играеше вист с приятелки, ако имаше начин да се измъкне потайно, оставяйки бележчица под едно от магнитчетата върху вратата на хладилника (винаги оставяше там бележките си за нея, защото знаеше, че така непременно ще ги види). Да се измъкне така — като беглец — щеше да е некрасиво, но сега ставаше още по-зле. Сякаш отново бягаше от къщи както някога, а тогава му бе толкова трудно, че успя едва от третия опит.
Стоеше в подножието на стълбата, за момент загубил сили да продължава напред. Гледаше ридаещата Майра, изпълваше го страх и дъхът излиташе със свистене от тесния процеп на свитото му гърло.
— Слез при мен и ше ти разкажа каквото мога — каза той.
Остави край външната врата багажа си — сака с лекарствата и куфара с дрехите. После си спомни още нещо… или пък му го напомни призракът на отдавна починалата му майка, която и до днес честичко го навестяваше.
В Дери валеше често.
Еди отвори шкафа в антрето, взе закачената найлонова торбичка с галошите и я прибра в куфара.
Цялата бъркотия бе започнала докато двамата с Майра гледаха телевизия. Еди мина в хола и натисна бутона за изключване на стенния телевизионен екран — екранът беше толкова грамаден, че в съботните следобедни предавания Фрийман Макнийл изглеждаше върху него като посетител от страната на великаните. После поръча такси по телефона. Диспечерката му каза, че навярно ще трябва да изчака около петнайсет минути. Еди отвърна, че няма проблеми.
Остави слушалката и грабна инхалатора, оставен върху скъпата компакт-дискова система „Сони“.
Еди налапа края на инхалатора и дръпна спусъка като самоубиец. В гърлото му нахлу кипнал облак с отвратителен вкус на лакрица и той вдъхна дълбоко. Усети как почти задръстените дихателни пътища започват отново да се разтварят. Обрачът около гърдите му взе да се отпуска и изведнъж в главата му се раздадоха далечни, призрачни гласове.
