— Ами да, право да си кажа — изрича Бил Денброу сред празната си стая и отново избухва в лудешки смях.
През последната си година в колежа той дръзва да напише роман, без да има представа с какво се захваща. Приключва борбата обрулен и изплашен… но все пак здрав и читав, с почти петстотин страници ръкопис. Изпраща го на „Викинг прес“ и от самото начало си знае, че това ще е само първата от многото бъдещи спирки на романа (роман за призраци, представети си). Избрал е „Викинг“ защото му допада корабчето на емблемата им, пък и нали все от някъде трябва да почне. Ала първата спирка се оказва и последна. „Викинг“ приема ръкописа… и за Бил Денброу започва приказен живот. На двадесет и три годишна възраст някогашният Бил Пелтека завоюва успех. Три години по-късно, на пет хиляди километра от северните области на Нова Англия, той си спечелва щура слава в Холивуд чрез брак с кинозвезда, която е пет години по-възрастна от него.
Клюкарските вестничета обричат брака на провал най-много след седем месеца. Според тях въпросът е само дали разводът ще стане по взаимно съгласие. Приятелите (и враговете) от двете страни на семейството са на същото мнение. Не само заради възрастта — двамата са невероятно различни във всяко отношение. Бил е висок, вече напълнял и склонен към оплешивяване. В компания говори бавно, понякога едва разбираемо. Одра пък е кестенява, дребничка и красива като статуетка — сякаш не е земна жена, а полубожествено създание.
Наели са Бил да напише сценарий по втория си роман „Черните бързеи“ (най-вече защото е наложил в договора за откупуване на правата твърдото условие да напише сам първия вариант на сценария — въпреки отчаяните вопли на литературния си агент). Първият вариант се оказва успешен и младият автор е поканен в студиото за по-нататъшна работа по сценария и снимките.
Негов литературен агент е дребна женица на име Сюзън Браун. Ужасно енергична и безцеремонна.
— Недей, Били — казва му тя. — Зарежи тая работа. Сума ти пари ще се влагат във филма, тъй че могат да поканят някой свестен автор за сценария. Може би самия Голдман.
— Кой?
— Уилям Голдман. Единственият истински писател, който отиде в киното и успя да свърши нещо.
— Какви ги говориш, Сюзън?
— Голдман остана там и не се провали като автор. Шансът за подобен късмет е като при рак на белите дробове — има надежда, но кой би искал да опита? Ще изгориш от секс и къркане. Или от някой шантав нов наркотик. — Изумително обаятелните кафяви очи на Сюзън припламват насреща му. — А дори да не е майстор от ранга на Голдман, дори да дадат сценария на някой тъпанар. Какво толкова? Нали книгата е тук, на лавицата. Не могат да променят нито една дума.
— Сюзън…
— Чуй ме, Били! Вземи парите и бягай. Ти си млад и силен. Точно такива им допадат. Отидеш ли там, първо ще ти отнемат самоуважението, после способността да напишеш смислено изречение от точка А до точка Б. И последно, но не най-маловажно — ще те оставят без топки. Ти пишеш като възрастен, но всъщност си хлапак с несъразмерно високо чело.
— Трябва да замина.
— Някой май е пръднал тук — отсича тя. — Нещо ми намирисва.
— Но аз наистина
— Божичко!
— Трябва да се махна от Нова Англия. — Страх го е да изрече следващите думи, те звучат като проклятие, но дължи на Сюзън поне мъничко честност. — Трябва да се махна от Мейн.
—
— Не знам. Просто трябва.
— Истински ли са тия работи, Били, или дрънкаш като писател?
— Истински са.
По време на този разговор двамата са един до друг в леглото. Гърдите й са дребнички и нежни като праскови. Той я обича много, макар и двамата да знаят, че това не е голямата, истинската обич. Тя сяда с нагънат чаршаф в скута си и пали цигара. Плаче, но навярно си мисли, че го прави тайно. Бил се досеща само по блясъка на очите й. Не е тактично да споменава затова и той си мълчи. Не я обича с голямата, истинската обич, но нежността му към нея е огромна като планина.
— Върви тогава — казва тя със сух, деловит глас и пак го поглежда. — Ако все още ти остават сили, обади ми се, когато те смажат. Ще дойда да събирам останките. Стига да има какво да се събира.
Филмовият вариант на „Черните бързеи“ ще се снима под заглавието „Шахтата на черния демон“ с Одра Филипс в главната роля. Заглавието е ужасно, но филмът излиза доста добър. И Бил не загубва в Холивуд нищо освен сърцето си.
— Бил — изтръгва го от тия спомени гласът на Одра.
Чак сега забеляза, че тя е изключила телевизора. Зад стъклата на прозореца пълзеше гъста мъгла.
— Ще ти обясня, доколкото мога — каза той. — Имаш право да знаеш. Но преди това ще те помоля за две неща.
— Добре.
— Налей си още чаша чай и ми кажи какво знаеш за мен. Или какво мислиш, че знаеш.
Тя го изгледа учудено, после пристъпи към скрина.
— Знам, че си от Мейн — каза тя, докато си наливаше най.
Не беше англичанка, но напоследък започваше типично по английски да изяжда края на думите — резултат от ролята в „Таванската стая“, филмът, за който бяха пристигнали тук. Първият оригинален сценарий на Бил. Бяха му предложили и поста директор на продукцията. Слава Богу, че бе отказал; иначе заминаването му щеше да прати всичко по дяволите. Знаеше какво ще каже целия екип. Били Денброу най-после си показа рогата. И той е като всички писатели — по-смахнат от кенефчийски плъх.
Бог му е свидетел, в момента се чувстваше съвсем смахнат.
— Знам, че си имал брат и много си го обичал, но той е починал — продължаваше Одра. — Знам, че си израснал в градчето Дери, че около две години след смъртта на брат ти сте се преселили в Бангор, където си навършил четиринайсет години. Знам, че три години по-късно баща ти е починал от рак на белите дробове. Написал си бестселър още преди да завършиш колежа, а е трябвало да се издържаш от стипендия и вечер да работиш в текстилна фабрика. Сигурно е било много странно… внезапната промяна на доходите. На перспективите. — Тя отново се приближи към него и Бил съзря по лицето й, че за пръв път е почнала да осъзнава скритите празноти помежду им. — Знам, че си написал „Черните бързеи“ една година по-късно, а след това си дошъл в Холивуд. И че седмица преди да започнат снимките, срещна една много объркана жена на име Одра Филипс, която горе-долу разбираше какво си преживял — оная безумна декомпресия — защото само пет години преди това се казваше Одра Филпот и никой не бе чувал за нея. Тази жена се давеше…
— Одра, недей.
Тя го погледна право в очите.
— О, защо не? Нека си кажем истината и да посрамим дявола. Аз се давех. Две години преди да те срещна отк рих стимулаторите, а година по-късно открих кокаина и с него ми беше чудесно. Стимулаторче сутрин, кокаин подир пладне, вино за вечеря, приспивателно преди лягане. Витамините на Одра. Прекалено много важни интервюта, прекалено много главни роли. Просто смешно, толкова приличах на героиня от книгите на Джаклин Сюзън. Знаеш ли какво си мисля за онзи период, Бил?
— Не.
Без да го изпуска от поглед, тя пийна чай и се усмихна.
— Беше като да тичаш по пътеката на международното летище в Лос Анджилис. Схащаш ли?
— Не съвсем.
— Подвижна пътека — каза тя. — Дълга е около петстотин метра.
— Знам я, но не разбирам какво искаш да…
— Заставаш върху нея и тя те носи чак до багажното отделение. Но ако искаш, можеш и да не стоиш. Можеш да вървиш. Или да тичаш по нея. И ти се струва, че просто нормално крачиш или подтичваш, или бягаш, или даже спринтираш — каквото и да е, тялото ти не усеща, че е действителност към това се прибавя скоростта на пътеката. Ето защо към края се появяват табели НАМАЛЕТЕ СКОРОСТТА или
