То

ПРЕДСТОИ СЛИЗАНЕ. Когато те срещнах, имах чувството, че съм изхвръкнала от края на пътеката върху неподвижния под. Висях — тялото ми на десет километра пред краката. В такава поза не можеш да зпазиш равновесие. Рано или късно се просваш по очи. Само че аз не паднах. Защото ти ме подхвана.

Все тъй без да го изпуска от поглед, тя остави чашката и запали цигара. Бил разбра, че ръцете й треперят, защото тънкото пламъче на запалката първо се люшна надясно, сетне наляво и чак тогава налучка целта.

Одра вдъхна дълбоко и пусна стремителна струйка дим.

— Какво знам за теб? Знам, че ти сякаш винаги владееше положението. Знам го. Никога не изглеждаше забързан към следващата чашка, към следващата среща, към следващата веселба. Сякаш твърдо знаеше, че всичко ще си дойде по реда… стига да го поискаш. Говореше бавно. Знам, че в Мейн провлачват говора, но мисля, че донякъде се дължеше и на собствения ти характер. За пръв път срещах там човек, който се осмелява да говори бавно. За да те изслушам, трябваше да намаля скоростта. Вгледах се в теб, Бил и видях човек, който никога не е изхвръквал от пътеката, защото си знае, че тя и бездруго ще го откара където трябва. Изглеждаше недосегаем за всеобщата истерична лудост. Не ти хрумваше да си поръчаш собствени автомобилни номера, за да ги сложиш на Ролс-Ройс под наем и в съботния следобед да подкараш гордо по булеварда. Нямаше си представител по печата, който да вмъква името ти в разни издания като „Варайъти“ или „Холивуд рипортър“. Никога не бе участвал в „Карсън шоу“.

— Там допускат писатели само ако умеят да правят фокуси с карти или да прегъват лъжици с поглед — усмихна се Бил. — Това е почти национален закон.

Очакваше тя да се усмихне, но лицето й си остана напрегнато.

— Знаех, че ще бъдеш до мен, когато ми потрябваш. Когато излетя от лентата като Симпсън в оная стара реклама на „Херц“. Може би ти ми попречи да изгълтам ня колко хапчета в повече след тежък запой. А може би щях да се справя самичка и само драматизирам нещата. Но… не ми се вярва. Усещам го отвътре. — Тя загаси току-що запалената цигара. — От онзи миг знам, че винаги ще си до мен. И аз ще бъда до теб. Добре ни е в леглото. Някога си мислех, че това е най-важното. Но извън леглото също ни е добре и днес това ми изглежда още по-важно. Усещам, че мога да остарея край тебе и никога да не губя смелост. Знам, че прекаляваш с бирата и подценяваш физическото натоварване; че понякога сънуваш кошмари…

Това го стресна. Много. Почти го изплаши.

— Никога не сънувам.

Тя се усмихна.

— Така казващ на журналистите, когато те питат откъде си намираш идеи. Но не е вярно. Освен ако лошото храносмилане те кара да стенеш нощем. А не ми се вярва да е така, Били.

— Говоря ли? — колебливо запита той. Не помнеше сънищата си. Никакви сънища — нито добри, нито лоши. Одра кимна.

— Понякога. Но нито веднъж не успях да разбера какво казваш. Един или два пъти даже се разплака.

Той я гледаш тъпо. В устата му се разливаше неприятен вкус; беше като вкуса на разтопен аспирин, плъзнал по езика и гърлото. Ето че узна какъв е вкусът на страха, помисли той. Крайно време беше, като се има предвид колко си написал на тая тема. Навярно след време щеше да свикне с вкуса. Ако доживееше.

Изведнъж пред прага на съзнанието му се заблъска ято спомени. Сякаш в главата му заплашително се издуваше черна торба, готова да разпръсне злокобните (сънища) образи от подсъзнанието нагоре, към зрителното поле на бодърстващия разум — и ако всички изскочеха наведнъж, щяха да го подлудят. Помъчи се да ги изблъска обратно и успя, но не преди да чуе гласа — глас на човек, който е погребан жив и керщи изпод земята. Гласът на Еди Каспбрак.

Ти ми спаси живота, Бил. Ония големи момчета съвсем ме побъркват. Понякога си мисял, че наистина са решили да ме убият…

— Ръцете ти — каза Одра.

Бил сведе очи. Кожата по ръцете му беше настръхнала. Не на ситни иъпчици, а на едри бели топчета като мравешки яйца. Двамата се взираха мълчаливо, сякаш гледаха интересен музеен експонат. Кожата бавно се отпусна. След дълга тишина Одра добави:

— Знам още нещо. Тази сутрин някой ти се обади от Щатите и каза, че трябва да ме напуснеш.

Той стана от креслото, озърна се към бутилките алкохол, после отиде в кухнята и се върна с чаша портокалов сок. Заговори:

— Знаеш, че брат ми почина, но не знаеше, че беше убит.

— Убит! О, Бил, защо никога не си ми…

— Казвал? — От устните му отново излетя странният, лаещ смях. — Не знам.

— Как е станало?

— Тогава живеехме в Дери. Имаше наводнение, но най-лошото вече отминаваше и на Джордж му доскуча. Аз лежах болен от грип. Той помоли да му направя лодка от вестник. Знаех как, предната година ме бяха научили в занималнята. Той каза, че ще я пусне в канавките по Уичъм стрийт и Джаксън стрийт, те все още бяха пълни с вода. Направих му лодката, а той ми благодари, излезе и пове че не го видях жив. Ако не беше грипът, може би щях да го спася. — Той помълча, разтривайки с длан лявата си буза, сякаш проверяваше дали да се избръсне. Увеличени от лещите на очилата, очите му гледаха замислено… но не към Одра. — Всичко станало там, на Уичъм стрийт, малко преди пресечката с Джаксън. Убиецът откъснал ръката му, както някое хлапе би откъснало крилцето на муха. Съдебният лекар каза, че е умрял от шока или от кръвоизлива. Лично за мен нямаше никаква разлика дали е било едното или другото.

— Господи, Бил!

— Навярно се питаш защо не съм ти казал. Истината е, че сам се чудя. Вече цели единайсет години сме женени, а до днес не си и подозирала какво е станало с Джорджи. Аз знам за целия ти род — даже за лелите и чичовците. Знам, че дядо ти е умрял в Айова Сити — влязъл пиян в гаража и без да иска се претрепал с верижния трион. Знам всичко това, защото колкото и да са заети, хората се опознават след дълъг семеен живот. Ако наистина си омръзнат и престанат да разговарят, пак ще се опознаят — чрез осмоза. Или мислиш, че греша?

— Не — глухо отвърна тя. — Не грешиш, Бил.

— А ние винаги сме разговаряли с лекота, нали? Искам да кажа, че не сме си омръзнали, та да стигнем чак до осмозата, прав ли съм?

— Е, поне до днес винаги съм била на това мнение.

— Недей така, Одра. Знаеш всичко за мен през послед ните единадесет години от живота ми. Всяка сделка, всяка идея, всяка настинка, всеки приятел, всеки тип, който ми е сторил зло или поне се е опитал. Знаеш, че спях със Сюзън Браун. Знаеш, че когато си пийна, понякога ставам сантиментален и надувам грамофона до дупка.

— Особено плочите на „Блажена смърт“ — уточна Одра и той се разсмя. Този път тя отвърна на усмивката. — Знаеш и най-важното — надеждите ми.

— Да, и аз тъй мисля. Но това… — Тя помълча, тръс на глава, позамисли се. — Каква връзка има между обаждането и брат ти, Бил?

— Чакай, нека ти го разкажа със свои думи. Не се мъчи да ме подбутваш към най-същественото, защото ще провалиш всичко. Толкова е грамадно… и тъй… тъй странно и ужасно… че се мъча да пропълзя незабелязано до него. Разбираш ли… никога не ми е хрумвало да ти разкажа за Джорджи.

Тя го изгледа, навъси се и леко поклати глава, сякаш искаше да каже: Не разбирам.

— Искам да ти обясня, Одра, че повече от двайсет години изобщо не съм мислил за Джордж.

— Но нали си ми казал, че брат ти…

— Повтарял съм само факта — каза той. — Нищо по вече. Името му беше празна дума. То не хвърляше никак ва сянка в паметта ми.

— Но ми се струва, че може да е хвърляло сянка в сънищата ти — едва чуто изрече Одра.

— Стоновете ли? Риданията?