То

Дери:Първа интерлюдия

Колко ли човешки очи… са хвърляли година подир година мимолетни погледи към своята потайна анатомия?

Клайв Баркър

„Кървави книги“

Приведеният по-долу откъс, както и всички други откъси под заглавие „Интерлюдия“, е взет от ръкописа на Майкъл Хенлън „Дери: забранена история на града“. Всъщност това е серия непубликувани записки и придружаващи ги ръкописни пояснения (които силно напомнят личен дневник), открити в хранилището на Общинската библиотека в Дери. Заглавието е взето от корицата на папката, в която са лежали документите до сегашната им публикация. Самият автор обаче неведнъж споменава в записките си за този труд и под друго название — „Дери: поглед през задната порта на ада“.

Можем да предположим, че мистър Хенлън сериозно е възнамерявал да публикува резултатите от своите проучвания.

2 януари 1985

Може ли цял град да бъде обитаван от призраци?

Както понякога се говори за къщи с призраци. Или, ако трябва да употребим многозначителната английска дума — haunted.

Не само една отделна къща в този град, нито пък ьгълът на една отделна улица или отделно баскетболно игрище в някоя малка градинка, където по залез слънце голият железен обръч стърчи като загадъчен инструмент за кървави мъчения, не даже един отделен квартал — а всичко. Целият град.

Възможно ли е?

Слушайте:

Haunted: „Често посещаван от призраци или духове“ — из речника на Фънк и Уогнълс.

Haunting: „Упорит спомен; нещо, което трудно се забравя“ — същите двама приятели.

To haunt: „Често се появявам или завръщам, особено като призрак.“ Но я чуйте по-нататък!_„Често посещавано място:_ курорт, жилище, сборище…“ Разбира се, курсивът е мой.

И още едно значение. То, както и предишното, е съществително и тъкмо от него най-много се боя: „Място за хранене на животни“.

Може би като животните, които пребиха Ейдриън Мелън, а после го хвърлиха от моста?

Или като животното, което е чакало под моста?

Място за хранене на животни.

Какво животно се храни в Дери? Какво животно се храни от Дери?

Знаете ли, даже е някак интересно — не бих и подозирал, че човек може да изпитва такъв страх, какъвто изпитвам след историята с Ейдриън Мелън, и все пак да остане жив, дори да работи нормално. Сякаш съм попаднал в книга, а всички знаят, че не бива чак толкова да се страхуваш преди края на книгата, когато незнайният обитател на мрака най-сетне излиза от леговището, за да се нахрани… с тебе, разбира се.

С тебе.

Но ако е книга, не са я написали класици на ужаса от ранга на Лавкрафт, Бредбъри или По. Нали разбирате, знам нещичко — не всичко, но доста. Не съм започнал от онзи септемврийски ден миналата година, когато разгърнах „Дери нюз“, прочетох показанията на Ънуин и осъзнах, че може би пак се завръща клоунът, който уби Джордж Денброу. Всъщност започнах някъде през 1980 година — мисля, че точно тогава в мен се събуди нещо задрямало отпреди… нещо, което знаеше, че пак наближава времето на То.

Какво се събуди всъщност? Навярно пазачът в душата ми.

Или пък гласът на Костенурката. Да… склонен съм да повярвам. Знам, че и Бил Денброу би казал същото.

Откривах вести за стари ужаси в старите книги; четях описания на стари жестокости в старите вестници; непрестанно, все по-силно от ден на ден чувах как в дъното на съзнанието ми шуми като в морска раковина тътенът на някаква растяща, набъбваща сила; струваше ми се, че усещам острия озонов мирис на бъдещи мълнии. Започнах да водя записки за книга, която едва ли ще доживея да видя написана. И същевременно влачех скучното си ежедневие. До едно определено ниво на съзнанието винаги съм живял и все още живея сред най-нелепи, лудешки ужаси; над него продължавам да водя простичкия живот на библиотекар в малко градче. Подреждам книги по лавиците; надписвам картони за новите посетители; изключвам проекторите за микрофилми след разсеяни читатели; шегувам се с Керъл Данър, че много ми се ще да преспим заедно, тя се шегува, че има същото желание и двамата отлично знаем, че тя наистина се шегува, а аз не, както знаем, че тя няма да се задържи в глухата провинция, а аз ще си бъда тук докато умра — ще подлепвам скъсаните страници на „Бизнес уик“, ще сядам на ежемесечните заседания за планиране на нови покупки с лула в едната ръка и „Библиотечен журнал“ в другата… и ще се събуждам посред нощ с юмруци в устата, за да заглуша писъците.

Готическите романи дълбоко грешат. Косата ми не е побеляла. Не съм сомнамбул. Не вмъквам в речта си загадъчни коментари и не нося в джоба на якето си буквена дъсчица за спиритични сеанси. Навярно се смея по-рядко и толкоз. Може би смехът ми е станал писклив и странен, защото понякога хората ме заглеждат учудено щом се засмея.

Част от мен — онази част, която Бил нарича „гласът на Костенурката“ — настоява да ги повикам още тази вечер. Но мога ли даже сега да бъда напълно уверен? Искам ли да бъда напълно уверен? Не — разбира се, не. Но, Боже мой, случаят с Ейдриън Мелън толкова прилича на нещастието с Джордж, братчето на Бил Пелтека, през есента на 1957 година.

Ако наистина е започнало пак, тогава ще ги повикам. Длъжен съм. Но не сега. Както и да го гледам, рано е. Предния път всичко започна бавно и се развихри едва през лятото на 1958 година. Затова… чакам. Запълвам очакването с безсмислени думи в този бележник и дълго се взирам в огледалото, където някогашното момче отдавна се е превърнало в непознат мъж.

Момчешкото лице беше плахо, мечтателно; мъжът има лице на банков касиер от каубойски филм — артист, който не получава нито една реплика, само трябва да вдигне ръце и да се прави на уплашен, когато нахълтат крадците. А ако по сценарий се налага лошите момчета да гръмнат някого, той е първият.

Все същият стар Майк. Може би малко по-облещен, леко подпухнал от недоспиване, но това личи само отблизо… като за целувка например, а вече много отдавна не съм се приближавал чак толкова до когото и да било. Ако ме зърнете случайно, ще си помислите: Прекалява с четенето, нищо повече. Едва ли ще се досетите как отчаяно се бори този човек с кротко лице на банков чиновник, как е напрегнал сили, за да издържи, да съхрани разсъдъка си.

Ако ми се наложи да позвъня, може да убия някой от тях.

Това е едно от нещата, с които се сблъсквам в дългите безсънни нощи, когато лежа под завивките със старомодната си синя пижама, а до мене е нощното шкафче, където слагам очилата си и вечната чаша вода за в случай, че се събудя жаден. Лежа в тъмното, отпивам водата на малки глътки и се питам какво помнят — помнят ли нещо изобщо. Не знам защо, но твърдо вярвам, че не помнят нищо, защото не е необходимо. Аз съм единственият, който