То

паметна плоча пред Водонапорната кула? Ако това е наред, то от Дери по-наред няма, защото тука е пълно с дърти кранти, дето всекиму се бъркат в работата. Наред ли е оная грозна пластмасова статуя на Пол Бъниън пред Градския център? Ох, де да можех да докопам един камион напалм и вехтата си запалка, щях да й видя сметката на оная шибана грозотия, гарантирам ти… но ако човек има чак толкова разтегливи естетически представи, че да приема пластмасовите статуи, тогава Дери е наред. Въпросът е какво означава думата „наред“, Хенлън. А? И още по-важно — какво не означава?

Аз само поклатих глава. Старецът или знаеше, или не. Или щеше да каже, или нямаше.

— Може би имаш предвид неприятните разкази, които навярно ще чуеш, ако вече не си ги чувал? Винаги има неприятни разкази. Историята на един град е като безредно построен старинен замък, гъмжащ от стаи, стаички, люкове към пералнята, мансарди и всякакви ексцентрични потайни кътчета… да не говорим за някой и друг таен тунел. Тръгнеш ли да проучваш Замъка Дери, ше откриеш всевъзможни неща. Да. По-късно може да съжаляваш, но ще ги откриеш, а щом се открие нещо, вече няма начин да бъде закрито, нали? Някои стаи са заключени, но има ключове… има. — Очите му проблеснаха насреща ми със старческо лукавство. — По някое време може да решиш, че си се натъкнал на най-грозните тайни на Дери… но винаги се намира още една. И още една. И още една.

— Значи…

— Извинявай, но мисля, че трябва да се прибирам. Днес гърлото съвсем ме изтормози. Време е да си взема лекарството и да дремна.

С други думи: ето ти нож, приятелю, ето ти и вилица; иди и виж какво ще си отрежеш.

Започнах от съчиненията на Фрик и Мишо. Последвах съвета на Карсьн и ги хвърлих на боклука, но най-напред ги прочетох. Прав беше — некадърни писания. Прочетох историята на Бъдинджър, преписах бележките под линия и тръгнах по дирите им. Тук вече имах известен успех, но трябва да знаете, че бележките под линия са странни твари — като пътечки, които се вият из дива, непокорна страна. Разделят се, пак се разделят; непрестанно рискуваш да свърнеш по грешен път, който те отпраща или след къпинаци, или към коварни тресавища. „Срещнеш ли бележка под линия, каза ни веднъж преподавателят по библиотечно дело, смажи й главата преди да се е размножила.“

Те наистина се размножават и понякога излиза нещо свястно, но според мен най-често се раждат изроди. Бележките на Бъдинджър във високопарно написаната му „История на стария Дери“ (Издателство на Мейнския университет, 1950) се лутат из вековна камара от забравели книги, прашни докторски дисертации по история и фолклор, статии в отдавна изчезнали списания и умопобъркващи купища общински отчети и летописи.

Разговорите ми със Санди Айвис бяха по-интересни. От време на време източниците му се кръстосваха с тези на Бъдинджър, но нищо повече. Айвис бе пожертвал значителна част от живота си, за да събира устни предания — празни приказки, другояче казано — почти дословно; Брансън Бъдинджър несъмнено би сметнал подобен похват за унижение.

През 1963–66 година Айвис бе написал поредица статии за Дери. Когато започнах изследванията си, повечето му някогашни събеседници бяха починали, но имаха синове, дъщери, племенници, братовчеди. А разбира се, една от големите истини на света е следната: почине ли някой стар кореняк, на негово място неизменно идва друг. Интересните разкази не умират; винаги се предават от човек на човек. Минах през безброй веранди и дворчета, изпих безброй чаши чай, бира „Блек Лейбъл“, домашно пиво, домашно билково пиво, чешмяна вода, изворна вода. Изслушах безброй истории и през цялото време касетофонът ми работеше,

Бъдинджър и Айвис единодушно твърдят, че първоначалната група бели заселници е наброявала около триста души. Били са англичани. Имали грамота за заселване и било официално известни под името „Група Дери“. Отредените им земи заемали територията на днешния Дери, значителна част от Нюпорт и късчета от съседните землища. А през 1741 година всички жители на Дери изчезнали безследно. През юни все още били там — населението на общината наброявало около триста и четиридесет човека, — но през октомври вече нямало никого. Дървените къщички на селцето останали пусти. Една от тях, приблизително там, където днес се пресичат Уичъм и Джаксън стрийт, била изгоряла до основи. В съчинението си Мишо твърди категорично, че всички заселници са били изклани от индианците, но за подобна идея няма никакви основания, ако не се брои изгорялата къща. Най-вероятно пожарът се дължи на нечия забравена печка.

Индианско нападение? Едва ли. Не са останали нито кости, нито трупове. Наводнение? Не е имало през онази година. Болест? Нито дума за епидемия в съседните градчета.

Те просто изчезнали. Всички. Триста и четиридесет души. Безследно.

Доколкото знам, единственият що-годе сходен случай е изчезването на колонистите от Роунок Айланд в щата Вирджиния. За него знае всеки първолак в страната, но кой е чувал за изчезването в Дери? Никой, дори и тукашните жители. Разпитах неколцина гимназисти, които задължително изучават историята на Мейн, и се оказа, че нито един не знае за случая. После разрових справочника „Мейн някога и сега“. Вътре има над четиридесет параграфа за Дери, свързани главно с разцвета на дърводобивната промишленост. Нито дума за изчезването на първите заселници… и все пак това — как да го нарека? — това безмълвие също подсказва нещичко.

Някаква безмълвна завеса забулва част от тукашното минало… ала въпреки всичко хората продължават да говорят. Навярно няма сила, която да им запуши устата. Но човек трябва да слуша старателно, а това е рядко умение. Лаская се с мисълта, че съм го развил през последните четири години. Нормално след толкова тренировки — иначе би трябвало да призная, че хич не ме бива за тая работа. Един старец ми разказа как жена му чувала гласове от канала на кухненската мивка три седмици преди смъртта на дъщеря им — било е в началото на зимата на 1957–58 година. Това момиче беше една от първите жертви на убийствената вълна, която започна с Джордж Денброу и продължи чак до следващото лято.

— Сума ти гласове били и всички бърборели едновременно — каза ми той. Имаше бензиностанция на Канзас стриит и докато разговаряхме, от време на време излизаше с бавна, накуцваща походка да налее бензин, да провери маслото на някоя кола или да забърше стъклата. — Жената загубила ума и дума от страх, ама веднага им отговорила. Навела се над мивката, тъй разправяше, и креснала вътре: „Кои сте, да ви дяволите вземат? Как се казвате?“ И всичките онез гласове отвърнали — стонове, бъбрене, вой, крясъци, писъци, смях и де да знам какво още. Жената разправяше, че рекли онуй, дето го рекъл обладаният от бяс на Исуса: „Името ни е Легион“, тъй рекли. Подир туй цели две години не посмя да припари до мивката. А пък аз през тия две години превивах тука гърбина по двайсет часа на ден, след туй се прибирах да мия гадните чинии.

Човекът беше на седемдесет и две-три години, облечен в излинял сив работен комбинезон. Цели потоци от бръчки струяха край ъгълчетата на очите и устните му. Пиеше пепси от автомата край вратата на бензиностанцията.

— Сигур вече си мислите, че съм по-смахнат от дървеница — каза той, — обаче ще ви река и още нещо, само я изключете тая чудесия.

Изключих касетофона, усмихнах се и казах:

— След разказите, които съм чувал през последните две години, доста ще трябва да се потите докато повярвам, че сте луд.

Той също се усмихна, но очите му бяха мрачни.

— Една вечер миех чиниите както винаги — беше през есента на петдесе и осма, след края на голямата дандания. Жената спеше на горния етаж. Бети беше едничкото чедо, което ни даде Господ, и откакто я убиха, жена ми прекарваше почти цялото си време в сън. Както и да е, дръпнах аз запушалката и водата взе да изтича от мивката. Нали знаете какъв звук издава сапунената вода като се стича в канала? Един такъв смучещ шум. Точно тъй шумеше, ама аз не обръщах внимание, само си мислех, че трябва да нацепя подпалки в бараката и тъкмо когато звукът взе да затихва, чух дъщеря си нейде долу. Чух Бети нейде долу из ония проклети тръби. Смееше се. Беше нейде долу из мрака и се смееше. Само че, ако се повслуша човек, май звучеше като писъци. Или пък едното и другото. Пищеше и се смееше долу из тръбите. Друг път не бях чувал такова нещо. Може да съм си въобразявал. Но… не ми се вярва.

Той ме погледна и аз отвърнах на погледа му. Мътната светлина, падаща през зацапаните стъкла, го отрупваше с товара на годините и той изглеждаше по-стар от Матусал. Спомням си какъв студ ме прониза в