То

три до деветнадесет години. Имало ли е Депресия през 1958? — запитах аз полицейския шеф Радмейкър. Не, каза той. Но хората непрестанно се местят насам-натам, Хенлън. А децата пък съвсем не ги свърта на едно място. Приберат се по-късничко след среща, скарат се с техните — и хайде, запрашват нанякъде.

Показах му снимката на Чад Лоу, отпечатана в „Дери нюз“ през април 1958. Мислите ли, че и той е избягал след скарване с родителите си заради закъснение подир среща, Радмейкър? По време на изчезването си момчето е било едва на три годинки и половина.

Радмейкър ме изгледа кисело и заяви, ме му било много приятно да беседва с мен, но си имал работа, тъй че ако нямало какво повече да кажа… Тръгнах си.

Haunted, haunting, haunt.

Често посещаван от призраци или духове, като канал под мивката; често се появявам или завръщам, например през двайсет и пет, двайсет и шест или двайсет и седем години; място за хранене на животни, като в случаите с Джордж Денброу, Ейдриън Мелън, Бети Рипсъм, дъщеричката на Албрехт, момченцето на Джонсън.

Място за хранене на животни. Да, това значение често посещава главата ми.

Случи ли се още нещо — каквото и да било — ще им се обадя. Длъжен съм. А засега съм насаме с предположенията, безпокойството и спомените — проклетите ми спомени. О, и още нещо — имам си този бележник, нали? Моята стена на плача. Ето ме, седя и ръката ми се тресе тъй силно, че едва разчитам какво пиша, седя в опустялата библиотека след края на работното време, вслушвам се в тихото шумолене сред сенчестите рафтове, взирам се в сенките, хвърляни от жълтеникавите лампи, за да се уверя, че не помръдват… че не се променят.

Ето ме, седя до телефона.

Полагам свободната си ръка върху нето… плъзгам я надолу… докосвам дупчиците в шайбата, които могат да ме свържат с всеки един от старите ми приятели.

Заедно слязохме надълбоко.

Заедно слязохме в мрака.

Ще се завърнем ли от мрака, ако слезем отново?

Не вярвам.

Моля Те, Господи, нека не се налага да ги повикам.

Моля Те, Господи.

Втора частЮни 1958 година

Повърхността ми съм самият аз.
        Под нея, знай,
                заровена е
        младост. Корени?
        Всеки има корени.

Уилям Карлос Уилямс

„Патерсън“

Понякога се чудя що да сторя,
лекарство няма против лятна скръб.

Еди Кочран

Четвърта главаПадането на Бен Ханском

1.

Около 23:45 стюардесата, обслужваща първа класа на полета от Омаха за Чикаго — полет 41 на „Юнайтед Еърлайнс“ — изживява страхотно потресение. За няколко секунди й се струва, че мъжът от кресло А-1 е умрял.

Още когато човекът се качи на борда в Омаха, тя си помисли: „Олеле, с тоя ще си имам неприятности. Насвяткал се е като лорд.“ Вонята на уиски наоколо му я накара неволно да си помисли за прашното облаче, което винаги обкръжава Пиг Лен, мръсното момченце от комиксовата поредица „Фъстъчетата“. Изнервяше я мисълта за първата обиколка на салона, когато се разнасят напитките. Беше сигурна, че онзи човек ще поиска алкохол — навярно двойна порция. И тогава трябваше да решава дали да му даде или не. А за още по-весело, тая вечер по целия маршрут имаше гръмотевична буря и стюардесата не се съмняваше, че по някое време стройният мъж, облечен с джинси и карирана риза, ще почне да повръща.

Но ето че настава времето за първата обиколка и когато стига до него, човекът най-любезно си поръчва само чаша газирана вода. Лампичката над креслото му не светва нито веднъж и стюардесата скоро го забравя, защото си има доста работа. Полетът е от ония, които бързаш да забравиш веднага след кацането; от ония, когато сама почваш да се питаш — стига да имаш време — дали всичко ще свърши благополучно за теб.

Полет 41 лъкатуши сред трясъци и чудовищни мълнии като опитен скиор по писта за гигантски слалом. Въздушните течения непрестанно подмятат самолета. Пътниците надават неволни възклицания и подхвърлят нервни шеги със светкавиците, които припламват наоколо сред мрачните облачни грамади. „Мамо, да не би Господ да прави снимки на ангелите?“ — пита едно малко момченце и прежълтялата му майка избухва в треперлив смях. Първата обиколка из салона се оказва и последна за вечерта. Около двайсет минути след излитането надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“ светва отново и вече не изгасва до края на полета. Независимо от това, стюардесите остават на пътеката лампичките за повикване светват една подир друга като наниз фойерверки.

— Ралф е зает тази вечер — подхвърля старшата стюардеса докато се разминават по пътеката; старшата се завръща към туристическия салон с нов запас книжни торбички. Тия думи са шеговита парола. Ралф винаги е зает при неспокоен полет. Самолетът се люшва, някой подвиква тихичко, стюардесата се завърта, протяга ръка да се хване за нещо и среща изцъкления безжизнен поглед на човека от кресло А- 1.

О, Боже мой, умрял е, мисли си тя. Толкова пиене преди полета… после друсането… сърцето му… изплашен до смърт.

Очите на стройния мъж гледат към нея, но не я виждат. Не помръдват. Изцъклени са. Няма съмнение, това са очи на мъртвец.

Стюардесата извръща глава, за да не вижда този ужасен поглед. Сърцето й блъска в гърлото до