разкъсана книжна торба лъщеше стъкло. Бен закачи торбата с крак и я събори на тротоара. Да, днес явно му вървеше. Вътре имаше четири бирени бутилки и четири големи шишета от газирана вода. Големите струваха по пет цента, бирените — по два. Двайсет и осем цента си се търкаляха ей-така под живия плет, очаквайки някое момче да мине и да ги прибере. Някое момче с
— Аз съм късметлията — промърмори блажено Бен, без да подозира какво го чака тепърва.
Отново пое напред, придържайки торбата отдолу, за да не се разкъса. На следващата пресечка имаше супермаркет и Бен побърза да го посети. Замени бутилките за пари в брой, а парите — за бонбони.
Стоеше пред витрината за евтини лакомства, сочеше с пръст и с наслада се вслушваше как тракат металните ролки под стъклото, докато продавачът го отмества настрани. Неочакваното богатство му осигури пет червени целувки с лакрица и пет черни, десет захарни буренца с пълнеж от билково пиво (по две на цент), пет захарни ролки (по цент едната, пет бонбона във всяка и можеш да ги ядеш направо от опаковката, пакетче карамел и кутийка дропс „Пез“ за бонбоненото пистолетче, което лежеше дома.
Бен излезе навън с препълнена кафява кесийка в ръката и четири цента в малкото джобче на новите си джинси, погледна издутата от вкуснотии книжна торбичка и изгведнъж в съзнанието му взе да се оформя мисъл
(
но мисълта беше неприятна и той я прогони. Тя не оказа съпротива — бе свикнала да бъде нежелана.
Ако някой запиташе: „Бен, самотен ли си?“, той би го изгледал с искрена изненада. Никога не се бе замислял дали е самотен. Нямаше приятели, но си имаше книги и мечти; имаше си модели на разни машини; имаше огромен строителен комплект и градеше от готовите елементи каквото си иска. Майка му често твърдеше, че къщичките на Бен са по-хубави от истинските, дето ги строят по чертежи. Малкият строителен комплект също си го биваше. А за рождения си ден през октомври се надяваше да получи супер- конструктора. С него можеше да се сглоби часовник, който наистина отмерва времето и кола с истински скорости. „Самотен ли? — би запитал той с неподправено удивление. — Ъ? Какво?“
Едно сляпо родено дете просто не знае, че е сляпо, докато някой не му каже. А дори и тогава има само най-повърхностна представа за слепотата; истински я разбират единствено онези, които някога са били зрящи. Бен Ханском не усещаше самотата, защото никога не бе живял другояче. Навярно би я разбрал, ако беше сравнително нова или по-остро изразена, ала тя изпълваше живота му от край до край. Самотата просто беше
Бевърли беше сладка мечта; бонбоните бяха сладка реалност. Бонбоните бяха негови приятели. Затова Бен каза на неприятната мисъл да си гледа работата и тя се изниза тихичко, без изобщо да вдига аларма. И нейде по краткия път от супермаркета до Общинската библиотека той неусетно излапа всички бонбони от торбичката. За довечера остави само дропса — обичаше да зарежда ситните бонбончета в дръжката на пластмасовото пистолетче, обичаше да слуша как пружинката отвътре ги поема с тихо щракане, а най-много обичаше да ги изстрелва в устата си едно по едно, сякаш се самоубиваше със захарчета. Тази вечер по телевизията щяха да дават „Железни птици“ с Кенет Тоби в ролята на безстрашния хеликоптерен пилот и „Хайка“ — в този сериал всички случаи бяха истинкси, само че с променени имена на участниците, за да не пострадат невинни хора. В програмата беше и най-любимата му полицейска поредица „Пътен патрул“ с Бродрик Кроуфорд в ролята на инспектор Дан Матюс. Бен тайничко се прекланяше пред Бродрик Кроуфорд. Бродик Кроуфорд беше
Стигна до кръстовището пред библиотеката и пресече Канзас стрийт. Библиотеката всъщност имаше две сгради — отпред се издигаше старата каменна постройка, създадена през 1890 година с дарения от местните царе на дърводобива, а зад нея беше по-ниската нова сграда от сив пясъчник, където се помещаваше детският отдел. Двете постройки бяха свързани с остъклен коридор.
В централните квартали Канзас стрийт беше еднопосочна, затова преди да пресече Бен се озърна само надясно. Ако бе погледнал наляво, щеше да се изненада твърде неприятно. Близо до съседната пресечка, в сянката на един стар дъб на ливадата пред Градската управа, стояха Бълвоча Хъгинс, Виктор Крис и Хенри Бауърс.
5.
— Давай да го спипаме, Ханк — гласът на Виктор трепереше от възбуда.
Хенри гледаше как шишкавото копеле притичва през улицата и шкембето му подскача нагоре-надолу, косата по завъртулката на темето му се люшка като антена, а задникът му се върти в новите джинси с позорно женствени движения, Прецени на око разстоянието от ливадата пред Градската управа до Ханском, после го сравни с пътя, който трябваше да измине Ханском до спасителния вход на библиотеката. Навярно щяха да го настигнат преди да влезе, но дебелакът можеше да се разпищи. Да, като нищо щеше да се разкряска ситният дупедавец. И тогава можеше да се намеси някой възрастен, а Хенри не искаше никакви пречки. Оная кучка мисис Дъглас му бе казала, че се е провалил по английски и математика. Щяла да го пусне в шести клас, обаче трябвало да идва четири седмици на лятна подготовка. По-добре да го беше оставила. Ако пак повтаряше класа, баща му щеше да го пребие само веднъж. А сега трябваше четири седмици да ходи на училище по четири часа дневно тъкмо в разгара на полската работа и това щеше да му докара поне пет-шест пердаха, ако не и повече. Примиряваше се с подобно мрачно бъдеще само защото възнамеряваше още днес да се отплати на онзи ситен шишкав педераст. С лихвите.
— Да бе, хайде — обади се Бълвоча.
— Ще го причакаме на излизане.
Тримата проследиха с погледи как Бен отваря масивната врата и влиза в библиотеката, после седнаха на тревата, запалиха по цигара и го зачакаха да излезе като си разправяха вицове за търговски пътници.
Хенри знаеше, че рано или късно дебелакът ще трябва да излезе. И тогава щеше да го накара да си оплаква съдбините.
6.
Бен обичаше библиотеката.
Обичаше вечната й прохлада, която не чезнеше даже в най-горещите дни на дългото душно лято; обичаше тръпнещата тишина, нарушавана сегиз-тогиз от нечий предпазлив шепот, от глухите удари на библиотекарския печат по книги и картони, от шумоленето на страници в отдела за периодични издания, където старците киснеха по цял ден с вестници, нанизани на дълги летвички. Обичаше особената светлина, която в летните следобеди падаше косо през високите тесни прозорци, а щом дойдеше зимата и навън завиеше вятър, жълтеникавите лъчи се свиваха на лениви езерца под млечните глобуси, закачени с вериги за тавана. Обичаше мириса на книги — пикантен и някак приказен мирис. Понякога обикаляше край лавиците в отдела, за възрастни, гледаше хилядите томове и си представяше безброй съдби във всеки от тях, също както в късните октомврийски следобеди се разхождаше по улицата сред здрач и дим от горящи листа и докато слънцето се превръщаше в мътна оранжева чертичка на хоризонта, той си представяше как живеят хората зад прозорците — как се смеят, как се карат, как подреждат цветя, как хранят децата или котките, какви са лицата им докато гледат телевизия. Обичаше това, че коридорът е между старата сграда и детското отделение беше топъл и през най-големите студове, освен ако се случеха два-три облачни дни един след друг; мисис Старет, главната библиотекарка на детския отдел му бе обяснила, че топлината се дължи на някакъв си „парников ефект“. Идеята го възхити. След години той щеше да построи горещо оспорвания център на Би-Би-Си в Лондон, но дори и подир хиляда години спорове никой (освен самия Бен) нямаше да узнае, че този център не е нищо друго освен стъкления коридор на Общинската библиотека в Дери само че изтеглен на височина.
Обичаше и детската библиотека, макар че в нея липсваше сумрачния чар на старото здание с кръглите осветителни тела и тесните винтови стълбички от ковано желязо — толкова тесни, че двама души не