някаква само нему известна причина наричаше четвъртаците „пристанищни чудовища“). Щом засечеше парите, започваше светкавичната акция на Франки (или Фреди) и неговата ПРИКАЗНА ДЪВКОПРЪЧКА. Един замах право надолу през решетката и монетата му беше в кърпа вързана.
Бен бе чувал слухове за Франки (или Фреди) и неговата дъвкопръчка много преди хлапето да се прослави с това, че е открило трупа на Вероника Гроган. „Много е тъп — съобщи му веднъж през междучасието едно момче на име Ричи Тозиър. Ричи беше кльощав и очилат. Бен си мислеше, че без очила сигурно ще прилича на излязъл от гроба покойник; зад дебелите лещи се кокореха влажни, вечно изненадани очи. Освен това Ричи имаше грамадни предни зъби, които му бяха донесли прякора Бъки Бобъра. Учеше в един клас с Фреди (или Франки). — По цял ден бърника с оная пръчка из каналите, а вечер дъвче същата дъвка.“
— Олее, Божичко, ами че това е много лошо! — слиса се Бен.
— Прав си, буатко Зайо — отвърна Ричи и се отдалечи.
В онзи паметен ден Франки (или Фреди) пъхна ПРИКАЗНАТА ДЪВКОПРЪЧКА през решетката на канала, миселйки, че е открил перука. Беше решил, че ще може да я изсуши и да я подари на майка си за рождения ден. След няколко минути въртене и побутване, тъкмо когато се канеше да зареже находката, от мътната вода на затлачения канал изплува лице — мъртвешко лице с полепнали по бледите бузи листа и с кал в изцъклените очи.
Фреди (или Франки) хукна към къщи с отчаяни писъци.
Вероника Гроган беше четвъртокласничка от Църковното училище на Нийбълт стрийт, ръководено от „черноркапци“, както се изразяваше майката на Бен. Погребаха я в деня, когато трябваше да навърши десет години.
След този пореден ужас Арлен Ханском повика Бен в кола една вечер и седна до него на канапето. Хвана го за ръцете и се втренчи в лицето му. Бен отвърна на погледа, но се чувстваше смутен.
— Бен — запита тя след малко, — глупак ли си?
— Не, мамо — отвърна той, по-разтревожен от когато и да било. Нямаше представа за какво е цялата подготовка. Никога не бе виждал майка си толкова сериозна.
— Не — повтори тя. — Мисля, че не си глупав.
След това дълго мълча, гледайки замислено през прозореца. Бен даже се запита дали не го е забравила. Все още беше млада — само на тридесет и две години — но тежкият живот на самотна майка я състаряваше преждевременно. По четиридесет часа седмично работеше в бобиньорския цех на текстилната фабрика „Старк“ в Нюпорт, където въздухът бе наситен с прах и власинки; понякога, след особено тежък ден, я налягаха толкова продължителни и мощни пристъпи на кашлица, че Бен изпадаше в ужас. В такива вечери той дълго не можеше да заспи, взираше се в мрака отвъд прозореца край леглото и се питаше какво ли го чака, ако тя умре. Навярно тогава щеше да остане кръгъл сирак. Можеше да го осиновят (според него това означаваше да живее при някой фермер, който ще го кара да работи от тъмно до тъмно) или да го пратят в Бангорското сиропиталище. Опитваше да си повтаря, че е глупаво да се тревожи за подобни неща, но мисълта не го облекчаваше ни най-малко. Пък и не се тревожеше толкова за себе си, колкото за нея. Мама беше строга жена и държеше почти всичко да става както е решила, ала това не й пречеше да бъде чудесна майка. Бен я обичаше от все сърце.
Най-сетне тя го погледна и каза:
— Знаеш за убийствата.
Бен кимна.
— Отначало хората си мислеха, че става дума за… — Тя се поколеба преди да довърши, защото никога не бе изричала пред сина си подобни думи, ала извънредните обстоятелства налагаха да се престраши. — … за сексуални престъпления. Може да е така, може и да не е. Може да са престанали, а може и да продължат. Вече никой нищо не знае, само едно е сигурно — че някакъв луд дебне дечица по улиците. Разбираш ли ме, Бен?
Бен кимна отново.
— И знаеш какво имам предвид като казвам, че може да става дума за сексуални престъпления?
Бен не знаеше — всъщност знаеше само в най-общи линии, — но усърдно кимна за трети път. Струваше му се, че ще умре от притеснение, ако майка му реши освен всичко друго да се разприказва и за пчеличките и птичките.
— Тревожа се за теб, Бен. Страх ме е, че не ти отделям достатъчно внимание.
Бен мълчеше и се чудеше накъде да гледа.
— Все те оставям сам. Сигурно прекалявам. Ти…
— Мамо…
— Мълчи, когато ти говоря — отсече тя и Бен млъкна. — Трябва да внимаваш, Бени. Иде лятото н не искам да ги провалям ваканцията, но трябва да внимаваш. Искам всеки ден да си тук за вечеря. По кое време вечеряме?
— Точно в шест.
— На секундата! Затова чуй какво ще ти кажа: ако сложа всичко на масата, налея ти мляко и не видя моя Бен да си мие ръцете на мивката, веднага грабвам телефона и се обаждам на полицията, че си изчезнал. Разбра ли ме?
— Да, мамо.
— Вярваш ли, че ще го сторя, щом съм рекла?
— Да.
— Ако се случи подобна неприятност, сигурно ще излезе, че вдигам много шум за нищо. Не съм чак толкова наивна и знам какви са момчетата. Знам, че през лятната ваканция могат съвсем да се заплеснат с разни игри и начинания — да открият от кой кошер идва някоя пчела, да ритат топка, да замерят консервни кутии и куп други неща. Отлично си представям какво можеш да правиш с приятелите!
Бен послушно кимна и си помисли, че щом майка му говори за приятели, очевидно няма ни най-малка представа за момчешкото му ежедневие. Но и насън не би си позволил да й каже подобно нещо, та ако ще да сънува десет хиляди години напред.
Тя бръкна в джоба на пеньоара си и му подаде нещо. Малка пластмасова кутийка. Бен я отвори. Когато видя какво има вътре, зяпна от изумление.
—
В кутийката лежеше часовник „Таймекс“ с мънички сребърни цифри и каишка от изкуствена кожа. Майка му го бе нагласила на точния час; ясно чуваше тихото цъкане на машинката.
— Божичко, страшно е гот!
Прегърна я с все сила и шумно я млясна по бузата. Тя се усмихна и кимна, неволно заразена от неговата раддст. После отново стана сериозна.
— Сложи го, носи го, пази го, навивай го, помни го и гледай да не го губиш.
— Дадено.
— Вече имаш часовник и нямаш повод за закъснение. Не забравяй както ти казах: не се ли прибереш навреме, полицията ще те търси по моя молба. Докато не хванат онзи негодник, дето убива дечица, не смей да закъсняваш и минутка, инак грабвам телефона.
— Да, мамо.
— И още нещо. Не искам да се разхождаш сам. Знаеш добре, че не бива да приемаш бонбони от непознати или да се качваш в чужди коли — вече се разбрахме, че не си глупак — при това си доста едричко момче, но един възрастен може да се справи с всяко дете, особено ако е луд. Щом отиваш в парка или в библиотеката, трябва непременно да си с приятел.
— Разбрано, мамо.
Тя отново се загледа през прозореца и въздъхна загрижено.
— Не е на добро, щом стават възможни такива страхотии. И изобщо в този град има нещо опасно. Открай време си мисля така. — Пак го погледна и веждите се сключиха. — Толкова често скиташ, Бен. Сигурно познавашвяско кътче на Дери, нали? Поне градската част.
Бен не си и въобразяваше, че познава всички кътчета, но все пак беше виждал доста от тях. А след неочаквания подарък беше готов да се съгласи с майка си, дори ако му кажеше, че Джон Уейн би трябвало да играе ролята на Хитлер в музикална комедия за Втората световна война. Кимна.
