То

освободя.

— Дай да препиша — прошепна отново Хенри. Черните му очи пламтяха повелително.

Бен поклати глава и присви лакът още по-плътно около тетрадката.

— Ще ми паднеш, шишко — прошепна Хенри малко по-високо. Все още не бе изписал нищо освен името си. Беше отчаян. Ако се провалеше на контролното и пак останеше в пети клас, баща му щеше да го смаже от бой. — Дай да препиша, инак лошо те чака.

Бен отново поклати глава и провисналите му бузи потрепераха. Беше изплашен до смърт, но непоколебим. Осъзнаваше, че за пръв път в живота си е решил да се посвети на някаква кауза и това също го плашеше, макар да не знаеше защо — едва след години щеше да разбере, че повече от гнева на Хенри го е плашила хладнокръвната пресметливост, грижливата и прагматична преценка на последствията, носеща предзнаменования за бъдещото възмъжаване. От Хенри все някак можеше да избяга. Ала нямаше как да се спаси от възмъжаването, след което навярно почти винаги щеше да мисли по този начин.

— Говори ли някой на задния чин? — запита в този миг мисис Дъглас бавно и отчетливо. — Ако говори, искам да спре незабавно.

За десетина минути се възцари тишина; детските глави трудолюбиво се свеждаха над тетрадките, излъчващи острия мирис на печатарско мастило, сетне от съседния чин отново долетя шепотът на Хенри Бауърс — тихичък, едва доловим, но изпълнен с вледеняващо кръвта твърдо обещание:

— Вече си покойник, шишко.

Бен пое бележника си и се изниза от стаята, отправяйки мислени благодарности към незнайните божества-закрилници на дебелите единайсетгодишни момчета, че не са позволили на Хенри Бауърс да мине по списъка преди него и да му подготви засада край училището.

3.

Не хукна по коридора като другите деца. Можеше да бяга доста бързо за размерите си, но отлично съзнаваше колко смешно изглежда при това. Все пак ускори крачка, остави зад гърба си изпълнения с мирис на книги прохладен коридор и се озова в грейналия юнски ден. За миг постоя, извърнал лице към ярките слънчеви лъчи и усети как го изпълва благодарност за свободата и благодатната топлина. Септември щеше да дойде чак след милион години. Календарът можеше да твърди нещо друго, но това беше лъжа. Лятото щеше да е много по-дълго от сбора на дните си — и цялото принадлежеше на Бен. Чувстваше се висок колкото Водонапорната кула и широк колкото целия град.

Някой го блъсна — грубо, болезнено. Приятните мисли за предстоящото лято мигом излетяха от главата му и Бен отчаяно размаха ръце, за да запази равновесие на ръба на каменните стъпала. В последния момент успя да напипа желязното перило и това го спаси от безславно премятане надолу.

— Махай ми се от пътя, шкембе тлъсто.

Това бе Виктор Крис с натруфена прическа в стил „Елвис“, лъснала от брилянтин. Той слезе по стъпалата и се отправи по пътеката към изхода от двора, пъхнал ръце в джобовете на джинсите. Беше вдигнал по апашки яката на ризата си, а кабарите на войнишките му полуботуши се влачеха със звън по плочките.

Докато изчакваше тревожното му сърцебиене да поотслабне, Бен видя на отсрещния тротоар Бълвоча Хъгинс с фас в устата. Когато Виктор го наближи, Бълвоча размаха ръка и му подаде цигарата. Виктор смукна, върна фаса и посочи към Бен, който бе застинал на средното стъпало. После каза нещо и двамата избухнаха в идиотски смях. Лицето на Бен пламна. Все него спипваха. Като проклятие на съдбата.

— Толкова ли ти харесва тук, че ще стоиш цял ден? — изрече някой зад гърба му.

Бен се завъртя и лицето му пламна окончателно. До него стоеше Бевърли Марш с ослепителен облак от рижи коси по главата и раменете, с прекрасни сивозелени очи. Пуловерът с навити до лактите ръкави беше протрит около шията и раздърпан почти колкото анцунгът на Бен. Определено нямаше начин да се разбере дали под тая торбеста дреха започват да напълват гърди, но Бен изобщо не се интересуваше от тия работи; когато дойде преди пубертета, любовта може да връхлети на тъй чисти и могъщи вълни, че никой няма силата да устои пред простичката повеля, а Бен не се и опитваше да устои. Просто се поддаде. Чувстваше се едновременно глупав, възторжен и по-жалко смутен от когато и да било през живота си. Тия безнадеждни емоции се смесваха в опияняващ коктейл от болка и радост.

— Не — дрезгаво избъбри той. — И през ум не ми минава.

Широка усмивка проряза лицето му. Представяше си какъв идиот изглежда, но нямаше сили да я удържи.

— Добре тогава. Щото, ако не си чул, училището свърши. Слава Богу.

— Желая… — Гласът му пак задра. Трябваше да се изкашля и лицето му стана едва ли не виненочервено. — Желая ти приятно лято, Бевърли.

— И на теб, Бен. Ще се видим наесен.

Тя бързо изтича надолу по стъпалата и Бен я видя през очите на обичта: пъстрата карирана пола, играта на червеникавите къдрици по гърба на пуловера, млечнобялата кожа, заздравяващата раничка отзад на прасеца й, кой знае защо, тъкмо при последната гледка го заля нова и тъй мощна вълна от нежност, че трябваше пак да се вкопчи в парапета; чувството беше необятно, безформено и за щастие мимолетно — може би подранил сексуален сигнал, оставащ безсмислен за момчешкото тяло, в което жлезите с вътрешна секреция все още спяха почти непробудно, ала ослепителен като мълния сред лятна жега точно над дясната гуменка — лъскава позлатена гривничка около глезена, по която примигваха и гаснеха сияйни слънчеви фонтанчета.

Той издаде звук — някакъв звук. Слезе по стъпалата като немощен старец, спря в подножието им и продължи да гледа подир нея, докато тя зави наляво и изчезна зад високия жив плет, отделящ училищния двор от тротоара.

4.

Постоя само миг, а хлапетата прелитаха край него на крещящи, стремителни групички; после си спомни за Хенри Бауърс и побърза да заобиколи училището. Пресече детската площадка като лъкатушеше между катерушките и побутваше с пръсти веригите на люлките, за да ги накара да звънят. През малката странична портичка излезе на Чартър стрийт и закрачи наляво, без да се озърта към каменната грамада, където бе прекарал почти всичките си делници през последните девет месеца. Напъха бележника в задния джоб на джинсите и взе да си подскирква. Беше с кецове, но изобщо не усети дали подметките им докосват земята преди да бе отминал седем-осем пресечки.

Училището бе свършило малко след пладне; майка му щеше да се прибере не по-рано от шест, защото в петък вечер отскачаше след работата до разпродажбите с намалени цени. Целият следобед бе само негов.

Той слезе до парка Маккарън и поседя под едно дърво, без да прави каквото и да било, освен от време на време да пошепва едва чуто: „Обичам Бевърли Марш“ и да усеща как след всяко повтаряне на тия думи главата му се замайва все по-силно от романтична нежност. По някое време група момчета дотичаха в парка и взеха да се делят на отбори за бейзболен мач, а Бен прошепна на два пъти „Бевърли Ханском“ и сетне зарови лице в тревата, за да разхлади пламналите си бузи.

След малко той стана и пое през парка към Костело авеню. Пет пресечки по-нататък щеше да стигне до Общинската библиотека, към която навярно се бе упътил още от самото начало. Вече наближаваше края на парка, когато един шестокласник на име Питър Гордън го забеляза и изрева:

— Хей, шкембо! Искаш ли да играеш? Трябва ни някой за десен защитник.

Избухна смях. Бен побърза да се отдалечи, свивайки шия в яката си като подплашена костенурка. Но можеше да се каже, че общо взето има късмет; ако беше друг ден, момчетата можеха и да го подгонят, за да му се присмиват, или пък да го овъргалят в праха и да видят дали ще заплаче. Днес обаче бяха прекалено заети с подготовката на играта — кой капитан ще подбира пръв, кой отбор ще има правото на последен удар и тъй нататък. Бен радостно се отправи по пътя си, оставяйки момчетата да се занимават с тайнството на първата игра за сезона.

Три пресечки по-нататък той зърна пред нечий жив плет нещо интересно, може би дори доходно. В