То

премала, тя се пита какво да стори, как да се справи с положението и благодари на Бога, че поне креслото до стройния мъж е свободно — няма съсед, който да се разпищи и да вдигне паника. Решава, че трябва да уведоми най-напред старшата стюардеса, а след това и пилотите. Те сигурно ще могат да го завият с одеало и да му затворят очите. Пилотът няма да изключва надписа за коланите дори ако времето се оправи, тъй че никой няма да идва напред към тоалетната, а когато дойде време за слизане, другите пътници ще си помислят, че човекът просто е заспал…

Тези мисли прелитат през главата й за секунда и тя се обръща, за да го погледне още веднъж. Изцъклените мъртвешки очи отново се впиват в нейните… после трупът посяга към чашата си и отпива глътка газирана вода.

Точно в този миг самолетът отново подскача, килва се настрани и тихият изненадан писък на стюардесата заглъхва сред нестройния хор от тревожни викове. Очите на човека помръдват — съвсем мъничко, но достатъчно, за да проличи, че е жив и я вижда. Я виж ти, мисли си тя, когато се качваше реших, че е към петдесет и пет годишен, но всъщност е много по-млад въпреки прошарената коса.

Тя пристъпва към него, макар че чува зад гърба си нетърпеливия звън на повикванията (тази вечер Ралф наистина е много зает — след половин час, когато кацнат без произшествия на летище „О’Хеър“, стюардесите ще изхвърлят над седемдесет книжни торбички).

— Наред ли е всичко, сър? — усмихнато пита тя. Усеща усмивката си някак фалшива, нереална.

— Всичко е за чудо и приказ — отговаря стройният мъж. Тя поглежда бордната карта, забодена в процепа на гърба на облегалката и прочита името му: Ханском. За чудо и приказ. Но тая вечер малко подрусва, нали? Мисля, че си имате доста работа. Не се грижете за мен. Аз съм… — По лицето му изплува зловеща усмивка, която неволно навява мисълта за дрипаво плашило, разлюляно от ноемврийския вятър. — Аз съм за чудо и приказ.

— Изглеждахте…

(мъртъв)

— … малко позамаян.

— Мислех си за старите времена — каза той. — Едва тази вечер осъзнах, че наистина съществуват стари времена, поне що се отнася до мен.

Сигналите за повикване продължават да звънят. „Стюардеса, моля ви!“ — нервно подвиква някой.

— Е, ако сте съвсем сигурен, че всичко е наред…

— Спомнях си за бента, който изградих с неколцина приятели — казва Бен Ханском. — Навярно са били първите истински приятели през живота ми. Те вече строяха бента, когато аз… — Той млъква изненадано, после се разсмива. Смехът е искрен, почти безгрижен момчешки смях звучи невероятно странно сред този подскачащ, разлюлян самолет. — … когато им се изтърсих на главите. Точно това сторих, почти в буквалния симсъл на думата. Както и да е, хич не ги биваше по бентовете. Добре си спомням.

— Стюардеса!

— Извинете ме, сър… трябва пак да обиколя пътниците.

— Разбира се, че трябва.

Тя изтичва назад, доволна, че се е откъснала от погледа — този мъртвешки, почти хипнотичен поглед.

Бен Ханском извива глава към прозорчето и надниква навън. Мълнии прорязват огромните буреносни облаци на петнайсет километра вляво от самолета. В серията проблясъци мъглявите грамади приличат на чудовищни прозрачни мозъци, изпълнени с лоши мисли.

Той опипва джоба на сакото си, но сребърните долари са изчезнали. Вече са в джоба на Рики Лий. Изведнъж го обзема съжаление, че не е запазил поне единия. Би могъл да му потрябва. Разбира се, човек може да отскочи до най-близката банка — стига да не се друса на осем километра височина — и да си набави шепа сребърни долари, но едва ли би се получило нещо свястно с тия калпави медни сандвичи, които правителството пробутва напоследък вместо истински монети. А за върколаци, вампири и всякакви други твари, които се прокрадват под звездните лъчи, е нужно сребро; истинско, честно сребро. За да спреш чудовището, ти трябва сребро. Трябва ти…

Той затваря очи. Звънчетата изпълват въздуха в салона, Самолетът се люшка, подскача, пропада и въздухът е пълен със звънчета. Звънчета ли?

Не… звънци.

Това е звънец, последен звънец, най-важният от всички звънци, очакван почти цяла година, след като скуката замени интереса на първите училищни дни, а това винаги става към края на първата седмица. Последен звънец, онзи, който отново дарява свободата, най-върховният от всички звънци.

Бен Ханском седи в първокласното си кресло, увиснал на осем хиляди метра височина, извърнал е лице към прозорчето и усеща как стената на времето изведнъж изтънява; започнала е някаква страховито- омайна перисталтика. Мили Боже, мисли си той, поглъща ме собственото ми минало.

Мълниите хвърлят пресекливи отблясъци по лицето му и макар че той не знае, денят току-що се е сменил. Над мрачните и бурни равнини на Западен Илинойс 28 май 1985 година се е превърнал в 29 май; долу изнурените от сеитбата фермери спят като мъртви и в главите им се лее игривият живак на сънищата, а кой знае какви твари се раздвижват из хамбарите, мазетата и нивите им, докато мълнията препуска в небето и говори с гръмотевичен глас? Никой не знае; хората само усещат, че в нощта се е развихрила непреодолима мощ и въздухът е обезумял от безбройните волтове на бурята.

Но на осем хиляди метра височина отеква звънец, докато самолетът се изтръгва от облаците и изравнява полета; отеква звънец; последният звънец отекваше съня на Бен Ханском; и в съня му стената между минало и настояще изчезва окончателно и той рухва назад през годините като човек, който пропада в бездънен кладенец — Може би това бе Уелсовият Пътешественик във времето и той пада с пречупена желязна скоба в ръката, надолу, надолу, към царството на морлоците, където машините тътнат неспирно сред мрачни тунели. Годината е 1981, 1977, 1969; и изведнъж: той се озова там — през юни 1958; навсякъде се разлива ярко лятно слънце и зад сънливите клепачи зениците на Бен Ханском се свиват по заповед от сънуващия мозък, който не вижда надвисналата над Западен Илинойс тъма, а слънчевия блясък на юнския ден в Дери, щат Мейн, преди двадесет и седем години.

Звънец.

Последен звънец.

Училище.

Училището.

Училището

2.

свърши!

Пронизителният звън се разля от горе до долу по коридорите на тухлената училищна сграда на Джаксън стрийт и при този звук петокласниците около Бен Ханском нададоха спонтанен възторжен рев… а мисис Дъглас, известна като най-строгата учителка, не се и опита да ги усмири. Може би разбираше, че е невъзможно.

— Деца! — подвикна тя, когато възгласите взеха да стихват. — Ще ме изслушате ли само още минутка?

Из класната стая се надигна развълнувана гълчава, примесена с някой и друг стон. Мисис Дъглас държеше бележниците им.

— Ох, дано да мина! — изчурулика Сали Мюлер на Бев Марш от съседната редица.

Сали беше умна, хубавичка и пъргава. Бев също беше хубава, но този следобед в нея нямаше и капчица оживление, макар да бе последният учебен ден. Седеше с наведена глава и унило се взираше в гуменките си. На бузата още личеше жълтеникава следа от стара синина.

— Не ми пука дали ще мина или не — каза Бев.

Сали изсумтя. Възпитаните госпожици не употребяват подобни изрази. После тя се завъртя към Грета Бауи. Бен си помисли, ако не беше вярно Сали изобщо не би разменила и думица с Бевърли, ако не беше толкова развълнувана от края на учебната година. Сали Мюлер и Грета Бауи бяха от богати семейства с къщи на Западен Бродуей, а Бев идваше на училище от района на мизерните жилищни блокове в края на