То

онзи миг; какъв невероятен студ.

— Да не мислите, че ви будалкам? — запита ме старецът, който през 1957 година навярно е бил около четиридесет и пет годишен и комуто Господ бе дал една-едничка дъщеря на име Бети Рипсъм. Малко след Коледата на оная страшна година трупът на Бети бе открит в покрай нините на Джаксън стриит — замръзнал и изкормен.

— Не — отвърнах аз. — Не мисля, че ме будалкате, мистър Рипсъм.

— И говорите искрено — промърмори гой с учудване. — По лицето ви познавам.

Мисля, че се канеше да ми каже още нещо, но в това време една кола пресече опънатия пред помпите маркуч и звънчето зад нас рязко издрънка. Двамата подскочихме, а аз дори тихичко изписках. Рипсъм стана и закуцука към колата, бършейки ръце с топка парцали. Когато се върна, той ме изгледа тъй, сякаш бях някакъв натрапник, нахълтал току-що от улицата. Сбогувах се и си тръгнах.

Бъдинжър и Айвис са единодушни и по друг въпрос: в Дери нещата наистина не са наред и никога не са били.

За последен път се видях с Албърт Карсън само месец преди смъртта му. Гърлото му съвсем се беше влошило и той едва говореше с глух, свистящ шепот.

— Още ли се каниш да пишеш история на Дери, Хенлън?

— Да, още ми се върти тая муха из главата — отвърнах аз, но, разбира се, изобщо нямах намерение да пиша история на градчето в истинския смисъл на думата… и мисли, че старецът беше наясно.

— Ще ти отнеме двайсет години — прошепна той — и никой няма да я прочете. Никой няма да иска да я прочете. Зарежи, Хенлън. — Той помълча, сетне добави: — Знаеш, че Бъдинджър се самоуби.

Знаех, разбира се — но само защото хората обичат да приказват, а аз се бях наумил да слушам. В „Дери нюз“ споменаваха само за нещастно падане и не лъжеха — Брансън Бъдинджър наистина бе паднал. Просто бяха пропуснали да споменат, че е паднал от табуретка в килера си и по времето на нещастието е имал примка около врата.

— Знаеш ли за цикъла?

Трепнах и се вторачих в Карсън.

— О, да — прошепна той. — Известно ми е. През двайсет и шест или двайсет и седем години. Бъдинджър също знаеше. Както и мнозина от старите кореняци, макар че няма да обелят и думица от това, дори ако ги накъркаш до смърт. Зарежи, Хенлън.

Той протегна ръка, съсухрена като птича лапка. Стисна ме за китката и аз усетих жежкия полъх на рака, който се бе развихрил и беснееше из тялото му, разяждайки всичко, което му се услади — не че имаше кой знае какво за разяждане; от Албърт Карсън бе останал кажи-речи само скелетът.

— Майкъл… недей да се забъркваш. В Дери има неща, които хапят. Зарежи. Зарежи.

— Не мога.

— Пази се тогава — каза той. Изведнъж от полумъртвото старческо лице ме погледнаха огромни и изплашени детски очи. — Пази се.

Дери.

Моят роден град. Носещ името на графство в Ирландия.

Дери.

Роден съм тук, в общинската болница; учих в общинското начално училище; преминах в прогимназията на Девета улица; после в гимназията. След това учих в Мейнския университет — „не е в Дери, ама си е тукачка“, както казват кореняците — и се върнах веднага след завършването. Тук, в Общинската библиотека на Дери. Аз съм дребен човек, от дребно градче, с дребен живот — един от милионите.

Но.

Но:

През 1851, година група дървосекачи открили останките на друга група, която била блокирана от снеговете и презимувала в лагера си по горното течение на Кендъскиг — досами мястото, което децата все още наричат „Пущинака“. Били девет души, всички накълцани на парчета. Търкаляли се глави… да не говорим за ръце… някой и друг крак… а на една от стените на колибата бил закован човешки пенис.

Но:

През 1851 година Джон Марксън отровил цялото си семейство, а после подредил труповете в кръг, седнал на средата и изял цяла бяла мухоморка. Предсмъртните му страдания навярно са били непоносими. Градският полицай, който го открил, написал в отчета си как отначало помислил, че трупът му се хили; споменал за „ужасната бяла усмивка на Марксън“. Всъщност устата му била пълна със смъртоносната гъба — Марксън е продължавал да дъвче дори когато чудовищните болки на мускулните спазми са раздирали тялото му.

Но:

На Великден през 1906 година собствениците на стоманолеярната „Кичънър“ (днес на нейно място има новичка пешеходна зона и търговски център) организирали великденски лов на яйца за „всички добри деца от Дери“. Ловът се състоял в огромната сграда на стоманолеярната. Опасните зони били заградени и мнозина работници поели грижата да пазят, да не би някое палаво момченце или момиченце да се промъкне на експедиция под загражденията. Из останалата част от фабриката били укрити петстотин шоколадови яйца, омотани с пъстри панделки. Според Бъдинджър на всяко от тия яйца се е падало поне по едно дете. С весели крясъци, смях и възклицания децата търчали из неделното безмълвие на стоманолеярната, откривали яйцата под гигантските тигли, в чекмеджетата на управителя, между грамадните ръждиви зъбчатки, в леярските калъпи на третия етаж (на старите фотографии тия калъпи напомнят чашки от някаква великанска кухня). Три поколения от рода Кичънър се били събрали да гледат веселото буйство и да раздадат наградите след края на лова, който трябвало да приключи точно в четири следобед, независимо дали са открити всички яйца или не. Но краят настъпил четиридесет и пет минути по-рано. В три и петнайсет стоманолеярната избухнала. До залез слънце от руините били извлечени седемдесет и два трупа. Окончателният брой на жертвите достигнал сто и двама души. Осемдесет и осем от загиналите били деца. Следващата сряда, докато вцепененият и смълчан град още не можел да се опомни от трагедията, една жена открила сред клоните на ябълката в задния си двор главата на деветгодишния Робърт Дуей. По зъбите на момчето имало шоколад, а по косата му кръв. Той бил последната известна жертва. Осем деца и един възрастен изчезнали безследно. Тази най-страшна трагедия в историята на Дери, по-страшна дори от пожара в „Черното петно“ през 1930 година, си останала завинаги необяснена. По време на експлозията и четирите пещи са били изгасени. Не просто спрени, а именно изгасени.

Но:

Броят на убийствата в Дери е шест пъти по-голям, отколкото в което и да било подобно градче на Нова Англия. Беше ми толкова трудно да повярвам в първоначалните си изводи по въпроса, че прибегнах към помощта на един от гимназиалните учители по математика, който по цял ден кисне или пред компютъра, или тук, в библиотеката. Той дори придвижи нещата на много по-високо ниво (на компютърджия само воля му дай) — включи в така наречената „статистическа извадка“ още десетина градчета и ми представи компютърна графика, където Дери стърчеше като уродлив пръст. „Тукашният народ май е доста избухлив, мистър Хенлън“ — бе единственият му коментар. Премълчах. Ако си бях отворил устата, можех да му кажа, че нещо в Дери май е доста избухливо.

Тук, в Дери, ежегодно изчезват безследно и без никакво обяснение от четиридесет до шестдесет деца. Повечето са на юношеска възраст. Смята се, че просто бягат от къщи. Кой знае, може някои наистина да са избягали.

А през години, които Албърт Карсън несъмнено би нарекъл „години на цикъла“, броят на изчезналите излита главоломно нагоре. Например през 1930 — годината на пожара в „Черното петно“ — от Дери са изчезнали над сто и седемдесет деца… а не забравяйте, че става дума само за случаите, когато полицията е била известена и трябвало да отрази произшествието. Нищо чудно, заяви сегашният полицейски шеф, когато му показах статистиката. Било е по време на Депресията. Сигурно на повечето от тях им е писнало да нагъват картофена супа или да си лягат гладни и са хванали пътя с надеждата за нещо по-добро.

През 1958 година в Дери е било съобщено за изчезването на сто двадесет и седем деца на възраст от