Тялото (Есен над детството)

предаде на ченгетата.

— А? — Теди вдигна глава и ме погледна слисано.

— Не си отваряй хитрата уста, хлапе — рече Майло и пак се приближи до оградата, свил ръце в юмруци като бутове. — Остави го да се бие сам.

— Как ли не — рекох. — Ти си по-тежък с двеста кила.

— Познавам те и теб — каза заплашително Майло. — Ти си Лашанс. — Той показа към мястото, където Върн и Крис най-сетне се бяха спрели, задъхани от силния смях. — А тези момчета са Крис Чембърс и едно от откачените хлапета на Тесио. Ще се обадя на бащите ви, освен на шантавия от Тогъс. Ще влезете в ’правителен лагер, всеки от вас. Детска престъпност.

Той стоеше здраво на краката си, вдигнал дебелите си луничави ръце като момче, което иска да играе на „Един картоф, два картофа“, дишаше тежко, присвил очи, чакаше да се разплачем или да се извиним, или пък да му дадем Теди и той да насъска срещу него Чопър.

Крис направи с палеца и показалеца си буквата „О“ и плюна през нея.

Върн изсумтя и погледна небето.

Теди рече:

— Хайде, Горди, да се махаме от тоя гъз преди да се издрайфам.

— А, заслужавате си го, малки цапнати в устата развратници. Чакайте малко, ще ви предам на полицията.

— Чухме какво каза за баща му — рекох аз. — Всички сме свидетели. А ти насъска кучето срещу мен. Това е незаконно.

Майло изглеждаше доста зле.

— Ти си нарушител.

— По дяволите нарушението. Сметището е обществена собственост.

— Ти прескочи оградата.

— Прескочих я, защото насъска кучето срещу мен — казах аз с надеждата, че Майло ще забрави как преди това съм прескочил вратата да вляза вътре. — Какво си мислиш, че ще направя? Ще стоя вътре и ще чакам да ме разкъса на парчета? Хайде, момчета. Да вървим. Тук смърди.

— ’Правителен — закани се дрезгаво Майло и гласът му трепереше. — ’Правителен за умници като вас.

— Нали ще почакаш да кажеш на ченгетата, че си нарекъл ветерана от войната шибан смахнат? — подхвърли Крис през рамо, като си тръгвахме. — Какво правехте вие през войната, мистър Пресман?

— НЕ Е ТВОЯ ПРОКЛЕТА РАБОТА — рече Майло. — ВИЕ СЪСИПАХТЕ МОЕТО КУУЧЕ!

— Сложи си го в гащите и го изпрати на своя свещеник — промърмори Върн и ние се приготвихме да пресечем насипа на линията.

— Я се върни — кресна Майло, ала гласът му сега беше по-слаб, той губеше интерес към препирнята.

Теди му показа пръст и ние си тръгнахме. Когато стигнахме върха на насипа, погледнах назад през рамо. Майло стоеше зад оградата, един едър човек с бейзболна шапка, до който седеше кучето му. Пръстите му бяха вкопчени в малките телени ромбове, сякаш крещеше срещу нас, и изведнъж го съжалих — той приличаше на най-едрия играч от трета линия в света, затворен поради грешка на игрището, очакващ някой да дойде и да го пусне. Покрещя още малко, после или той млъкна, или ние се отдалечихме достатъчно. Нямаше да видим и да чуем Майло Пресман и Чопър този ден.

13

Поприказвахме си с праведни звуци, които обикновено са нещо като караница. Изяснихме си как сме показали на злокобния Майло Пресман, че не сме някакви мацки. Казах им как оня тип от Флорида Маркет се опита да ни прецака и потънахме в дълбоко мълчание, замислени за това.

Аз пък си мислех, че може би има нещо в оная работа е „катастрофата“. Нещата не можеха да се развият по-лошо — всъщност, мислех си, може би щеше да е по-добре да продължа и да споделя с родителите си мъката да имат един син в гробището на Касъл Вю, а другият — в поправителния дом Уиндхам Бойс. Не се съмнявах, че Майло ще отърчи при ченгетата още щом възможността за закриване на сметището по време на инцидента се промъкне в дебелата му глава. Когато стане това, той ще разбере, че аз съм нарушител и няма значение на обществена или друга собственост. Вероятно това му дава всички права на света да насъска тъпото си куче срещу мен. И тъй като Чопър не е церберът, какъвто трябва да бъде, той сигурно щеше да отпори задната част на джинсите ми, ако не бях спечелил състезанието до оградата. Всичко това хвърляше огромна тъмна сянка върху деня. И още една мрачна мисъл се въртеше в главата ми — мисълта, че в края на краищата това не е шега, ние си заслужаваме нашето нещастие. Може би бог ни предупреждаваше да се върнем вкъщи. Какво правим всъщност, отиваме да видим някакво момче, премазано от товарния влак.

Но вече бяхме тръгнали и никой от нас не искаше да спре.

Наближавахме моста, по който железопътната линия пресичаше реката, когато Теди се разплака. Сякаш огромна вътрешна приливна вълна се разби о грижливо построена система от психически диги. Това не са глупости, станалото беше така внезапно и така жестоко. Риданията го разтърсиха като юмручни удари и той припадна на насипа, а ръцете му се движеха от корема към осакатените парчета месо, каквито бяха ушите му. Той крещеше от тежките силни пристъпи.

Никой от нас не знаеше какво, по дяволите, да правим. Не беше като да се удариш в летва по време на игра, да си разбиеш главата при опъване на въже или просто да паднеш от колелото си. Физически той беше съвсем здрав. Ние се отдалечихме малко и го гледахме с ръце в джобовете.

— Хей, човече — рече Върн е тънък гласец. Крис и аз гледахме към Върн с надежда. „Хей, човече“ беше винаги добро начало. Но Върн не можа да продължи.

Теди се наведе напред към подпорите на моста и закри с ръце очите си. Сякаш правеше метани на Аллаха — Салами, салами, балони, както казват хората с изпъкнали очи. Само че не беше смешно.

Най-подир, когато силата на виковете му понамаля, Крис отиде при него. Той-беше най-якото момче от нашата банда (може би даже по-силен от Джейми Галант по мое лично мнение), но беше и момчето, което ни помиряваше най-добре. Имаше си начин за това. Видях го веднъж да сяда близо до малко хлапе с ожулено коляно, хлапе, което даже не познаваше, и да го заприказва за нещо — за цирка, който пристигаше в града, за тайфата на Хъкълбери по телевизията — докато момчето забрави, че е било наранено. Биваше си го Крис. Беше достатъчно силен, за да го бива.

— Слушай, Теди, пука ли ти какво казва за баща ти един дебел и стар куп лайна като него? А? Честно, искам да кажа! Това не променя нищо, нали? Това, което казва един дебел и стар куп лайна… променя ли нещо?

Теди тръсна силно глава. Това не променя нищо, но да слуша как под ярката дневна светлина казват нещо, което той беше надживял, докато лежеше изнемощял в леглото и гледаше през единственото стъкло на прозореца луната, нещо, което беше мислил по своя бавен и несвързан начин за свещено, и да се върнеш вкъщи, когато всеки смята баща му за шантав… това го гътна. Но това не променя нищо. Нищо.

— Той е щурмувал Нормандия, нали? — рече Крис. Той хвана една от неговите потни изцапани ръце и я потупа.

Разплаканият Теди кимна яростно. От носа му течаха сополи.

— Мислиш ли, че тоя куп лайна е бил в Нормандия?

Теди тръсна силно глава:

— Н-н-н-не!

— Мислиш ли, че тоя тип те познава?

— Н-не. Не, но…

— Или баща ти? Някой от неговите приятели?

— НЕ! — Яростна, ужасна — такава беше мисълта. Гърдите на Теди се надигаха и от тях се изтръгнаха ридания. Той отметна косата от ушите си и аз видях кръглото кафяво пластмасово копче на слушалката, пъхнато в средата на дясното му ухо. Вида на слушалката събуди у мен повече