Тялото (Есен над детството)

На това място Касъл Ривър изглежда много чиста река; в Касъл Рок имаше единствения ремък за текстилни машини в Мейн. Но в реката не подскачаха риби, макар водата да беше, чиста и да се виждаше дъното. Можеш да вървиш или петнайсет километра срещу течението или към Ню Хемпшир, преди да видиш някаква риба във водата. Нямаше риба и по краищата на реката можеше да се види мръсна пяна около някои скали; пяната беше с цвета на стара слонова кост. Миризмата на реката също беше неприятна, от нея се носеше дъх на кош за пране, пълен с плесенясали кърпи. Водни кончета кръстосваха водната повърхност и безнаказано снасяха яйцата си. Нямаше пъстърви, които да ги ядат. По дяволите, нямаше кьорава мренка.

— Човече! — каза тихо Крис.

— Хайде — рече Теди рязко и грубо. — Да вървим! — Той тръгна по гредите, петнайсет на десет сантиметра.

— Кажете — подхвана е неудобство Върн, — знае ли някой от вас кога е по разписание следващият влак?

Всички свихме рамене. Аз казах:

— По моста на шосе 136…

— Хей, хайде, да вървим! — извика Теди. — Осем километра от едната страна и осем километра от другата… трябва да вървим до вечерта. По моста ще стигнем до същото място за десет минути.

— Но ако мине влакът, няма къде да се денем — каза Върн. Той не гледаше към Теди. Гледаше надолу към бързата приятна река.

— Глупости, няма къде — възмути се Теди. Наведе се към края и хвана една от дървените подпори между релсите. Той не увисна веднага отстрани, една от гуменките му почти докосваше земята, но мисълта да направя същото в средата на моста, на петнайсет метра височина под влака, минаващ над главата ми, влак, който хвърля едни приятни горещи искри върху косата и врата ми — нищо такова не може да ме направи Кралицата на деня. — Видяхте ли колко е лесно? — рече Теди. Той скочи на насипа, изтупа ръцете си и се изкачи при нас.

— Казваш, че ще увиснеш така, ако минава влак с двеста вагона? — попита Крис. — Както увисна тук, за пет или десет минути?

— Да не сте бебета?

— Само питам какво ще правиш — ухили се Крис. — Мир, хора!

— Избиколи, ако искаш — изрева Теди. — Не ми пука. Аз ще ви чакам. Ще си подремна.

— Един влак вече е минал — казах неохотно аз. — А на ден не минават повече от един-два влака за Харлоу. Погледни това. — Ритнах с гуменката си бурените, които растяха между траверсите на линията. По линията между Касъл Рок и Люистън не растяха плевели.

— Е, видяхте ли? — тържествуваше Теди.

— Да, но има вероятност — казах аз.

— Да — рече Крис. Той гледаше с блеснали очи само към мен. — Осмели се, Лашанс.

— Смелите тръгват първи.

— Добре — каза Крис. Той отвори широко очи и погледна към Върн и Теди. — Има ли мацки тук?

— НЕ — кресна Теди.

Върн се закашля, изкряка, закашля се пак и рече „Не“ е много слаб глас. Изнемощяла болезнена усмивка плъзна по лицето му.

— Добре — рече Крис… ала ние се поколебахме за миг, даже Теди, който гледаше войнствено линията. Коленичих до една от стоманените релси и здраво я стиснах с ръце, без да се сетя, че е гореща и може да ми изгори кожата. Релсата бе занемяла.

— Добре — рекох и в тоя миг сякаш някакъв човек направи овчарски скок в корема ми. Той забиваше пръта си в топките ми, така го усещах, и накрая яхна сърцето ми.

По моста тръгнахме в индийска нишка: първи Крис, после Теди, след него Върн, аз играех ролята на опашката Чарли, защото казах, че смелите тръгват първи. Вървяхме по платформата между релсите и трябваше да ни видиш крачките, за да разбереш бояхме ли се или не. Една погрешна стъпка — и падаш на чатала си със счупен глезен.

Насипът остана дълбоко под мен и всяка крачка напред все повече затвърждаваше решението ни… и желанието ни да почувстваме самоубийствената му глупост. Спрях да гледам нагоре, когато видях как дълбоко под мен водата се провира между скалите. Крис и Теди бяха далеч напред, може би минали вече средата, а Върн се влачеше бавно след тях, като се взираше прилежно в краката си. Приличаше на стара дама, изпробваща кокили, с наведена глава, превит гръб и е разперени ръце за равновесие. Погледнах назад през рамо. Много далеч, човече! Трябваше да продължа и не толкова заради идването на влака — ако се върна, ще бъда мацка за цял живот.

И аз продължих напред. След като погледах безкрайния низ от траверси, между които се мяркаше течаща вода, започнах да се чувствам замаян и объркан. С всяко стъпване на крака част от мозъка ми сигнализираше, че ще хлътне между траверсите, даже когато виждах, че не е така.

Долавях остро всички шумове в мен и извън мен като свирнята на луд оркестър. Чувах постоянния бумтеж на сърцето ми, пулсът на кръвта в ушите ми звучеше като ритъм на четки по барабан, скрибуцането на сухожилията ми — като адски опънати струни на цигулка; приемах безкрайното съскане на реката, знойната свирня на скакалците, преминаваща в силно бръмчене, монотонните писъци на синигер и някъде в далечината — лая на куче. Чопър, може би. Гнилият дъх на Касъл Ривър ме удряше в носа. Дългите мускули на бедрата ми трепереха. Мислех си колко по-безопасно, а вероятно и по-бързо, ще бъде да падна на четири крака и тъй да продължа напред. На аз нямаше да го направя, никой от нас не би го сторил. Ако сме запомнили нещо от съботното матине в кино „Гем“, то е, че САМО СТРАХЛИВИЯТ ПЪЛЗИ. Това беше един от главните принципи на „Госпел по холивудски“. Добрите момчета стъпват здраво, вървят изправени и ако сухожилията ти скрибуцат като пренапрегнати струни на цигулка заради адреналина, който бясно се движи из тялото ти, и ако дългите мускули на бедрата ти треперят по същата причина, какво пък, така да е.

Трябваше да спра в средата на моста и да погледам малко към небето. Замайването се засилваше. Виждах несъществуващи траверси, те сякаш плуваха под носа ми. Сетне те избледняха и аз пак се почувствах добре. Погледнах напред и видях, че почти съм настигнал Върн, който се мъкнеше все по-бавно. Крис и Теди бяха преминали почти цялото разстояние.

И макар че съм написал седем книги за хора, правещи екзотични неща като четене на мисли и предсказване на бъдещето, тогава получих първия и последен психически проблясък. Сигурен съм, че беше точно това; как да го обясня по друг начин? Наведох се и стиснах релсата отляво. Тя зазвъня в ръката ми. Звънеше като кълбо смъртоносни метални змии в схватка.

Чували сте израза „Сърцето му падна в гащите“. Знам какво искат да кажат — точно това, което казват. Това е най-точното клише, което се върти. Бил съм уплашен, много уплашен, но никога не съм се боял така, както в този момент, хванал горещата жива релса. Сякаш изведнъж карантиите ми подскочиха и паднаха във вътрешна пукнатина. Тънка струйка пикоч потече равномерно по вътрешната страна на бедрото ми. Устата ми зина. Не я отворих, тя се отвори сама, ченето ми увисна като капак на таван, от който е извадено резето. Езикът ми залепна до задушаване о небцето. Всичките ми мускули се схванаха. Това беше най-лошото. Работата на вътрешностите ми куцаше, а мускулите ми бяха смъртоносно блокирани и не можех да се помръдна. Това стана за миг, но в субективния поток на времето то ми се стори вечност.

Всички чувствени възприятия се засилиха, сякаш могъща вълна се е вляла в електрическия поток на мозъка ми, променяйки всичко от сто и десет на двеста и двайсет волта. Чух един самолет да минава в небето над мен и ми се дощя да съм на него, просто да си седя до прозореца с кока кола в ръце и да зяпам надолу към блестящата лента на реката, чието име не зная. Бих могъл да видя всяка тресчица, всяка вдлъбнатина върху насмолените траверси, на които клечах. С крайчеца на окото си видях самата релса, блеснала болезнено, и ръката ми, която я стиска. Вибрациите от релсата проникнаха тъй дълбоко в ръката ми, че като я отдръпнах, тя все така трепереше, рецепторите се сблъскваха помежду си отново и отново, всичко в мен тръпнеше, както изтръпва крак или ръка, когато си заспал и се събуждаш. Усетих е венците вкуса на слюнката си — внезапно наелектризирана, кисела, гъста като извара. Още по-зле, далеч по-ужасно