Тялото (Есен над детството)

чувства, отколкото вида на ухото му, ако разбираш какво искам да кажа.

Крис рече спокойно:

— Празни приказки.

Теди кимна, без да вдигне поглед.

— Приказките не могат да променят това, което е между теб и твоя старец.

Теди тръсна несигурно глава, не знаеше вярно ли е това. Някой беше формулирал болката му в потресаващи общи думи. Те трябваше

(шантав)

да бъдат преразгледани

(шибаното осмо отделение)

по-късно. В дълбочина. През дългите безсънни нощи.

Крис го обърна.

— Той те окаля, човече — каза той с утешителен, почти приспивен ритъм. — Той се опита да те окаля през шибаната ограда, нали разбираш? Отхвърли напрежението, човече! Отхвърли шибаното напрежение! Той не знае нищо за твоя старец. Той знае само глупостите, които е чул в „Мелоу Тайгър“. Той е просто кучешки лайна, човече. Така ли е, Теди? Така ли е?

Плачът на Теди се превърна в подсмърчане. Той избърса очи, оставяйки два сополиви кръга около тях, и седна.

— Аз съм добре — рече той и звукът на собствения му глас го поуспокои. — Да, добре съм. — Той стана и си сложи очилата, сякаш обличаше голото си лице, така ми се стори. Засмя се тъничко и обърса с голата си ръка сопола над горната устна. — Шибан плач, нали?

— Не, човече — рече с неудобство Върн. — Ако някой беше окалял баща ми…

— Щеше да го убиеш — каза рязко, почти грубо Теди. — Щеше да убиеш тоя задник. Така ли е, Крис?

— Така е — рече дружелюбно Крис и потупа Теди по гърба.

— Вярно ли е, Горди?

— Абсолютно — отговорих аз, чудейки се как Теди може да държи толкова на баща си, който едва не го беше убил, и как аз по един или друг начин не давам пукната пара за собствения ми баща, който не беше вдигал ръка срещу мен от тригодишна възраст, когато измъкнах изпод мивката белина и започнах да я ям.

Минахме към двеста метра по линията и Теди каза по-спокойно:

— Хей, аз май ви развалих разходката, извинявайте. Направих много глупости край оная ограда.

— Не съм сигурен, че си ни развалил разходката — внезапно каза Върн.

Крис го погледна.

— Да не искаш да кажеш, че се връщаш, човече?

— Не, у-ух! — лицето на Върн се смръщи замислено. — Но отиването да видим едно мъртво момче не е празник, може би. Искам да кажа, ако се замислиш. Мисля… — той ни погледна изключително диво, — мисля, че ще съм малко уплашен. Ако ме вземете. — Никой не се обади и Върн продължи: — Искам да кажа, че понякога сънувам кошмари. Като… хей, момчета, помните ли времето, когато Дани Лоутън остави куп стари забавни книги за вампири и хора, които изчезват, все такива глупости? По дяволите, събуждам се посред нощ и ми се привижда някакъв тип, който броди из къщата със зелена мутра или нещо подобно, нали разбирате, струва ми се, че под леглото има нещо и ако си пусна ръката отстрани, това нещо, нали разбирате, може да ме сграбчи…

Всички закимахме. Знаехме за нощните истории. Тогава щях да се засмея, ако ми кажеха, че един ден след някоя и друга година ще превърна всички детски страхове и нощни изпотявания в милиони долари.

— Но аз не смея да кажа нищо, защото шибаният ми брат… е, вие знаете Били… ще разправя за това — той сви рамене с нещастен вид. — Страх ме е да видя това момче, щото, ако то е, нали разбирате, наистина зле… Преглътнах и хвърлих поглед към Крис. Той погледна властно Върн и кимна да продължи. — Ако е наистина зле — обобщи Върн, — ще го сънувам в кошмарите и ще си мисля, че е под леглото в локва кръв, сякаш излиза от онези сосове за салати, които показват по телевизията, цялото от очни ябълки и коси, което се движи някак, ако можеш да го разбереш, готово да те сграбчи…

— Исусе Христе! — рече дрезгаво Теди. — Каква шибана нощна история!

— Не мога да се отърва — каза Върн, сякаш се оправдаваше. — Само чувствам, че трябва да го видим. Но… може да не е хубаво времето.

— Да — рече меко Крис. — Може да не е.

Върн каза умолително:

— Няма да кажете на другите момчета, нали? Не става дума за кошмарите, случва се на всеки — имам предвид как се събуждам с мисълта, че има нещо под леглото. Много съм голям вече.

Всички рекохме, че няма да кажем и над нас пак надвисна мрачно мълчание. Часовникът показваше само три без петнайсет, а имах чувството, че е по-късно. Беше много горещо, много неща бяха станали. Още не бяхме тръгнали към Харлоу. Трябваше да вървим и да отхвърлим път, ако искахме да минем няколко километра до вечерта.

Пресякохме железопътния прелез, стигнахме до семафора на висок ръждясал стълб и всички спряхме да похвърляме парчета сгурия към стоманения показател на върха, но никой не го улучи. Към три и половина стигнахме до Касъл Ривър и железопътния мост, който пресичаше реката.

14

През 1960 година на това място реката беше широка над сто метра; оттогава съм идвал да я видя и забелязах, че се е стеснила малко през тези години. Играят си с реката, опитват се да я накарат да работи по-добре за мелниците, строят толкова много диги, че реката е съвсем опитомена. Но по онова време имаше само три диги по цялата дължина на реката, която тече през Ню Хемпшир и половината Мейн. Тя беше неоградена и всеки трети пролетен прилив можеше да наводни бреговете и да залее шосе 136 към Харлоу, Денвърс Джънкшън или в двете посоки.

Сега, в края на най-сухото лято, което Западен Мейн беше виждал от времето на Голямата депресия, тя все още беше широка. От страната на Касъл Рок, където стояхме, грамадните гори към Харлоу изглеждаха общо като различна страна. Боровете и смърчовете синееха в следобедната мараня. Релсите пресичаха реката на петнайсет метра височина, поддържани от насмолени дървени подпори и напречни греди. Водата беше толкова плитка, че можеш да погледнеш надолу и да видиш върховете на циментовите опори на моста, забити три метра в коритото на реката.

Самият мост беше много паянтов — релсите минаваха по тесни дълги дървени трупи със сечение петнайсет на десет сантиметра. Между всяка двойка траверси имаше просвет от десет сантиметра, през който се виждаше водата. Отстрани между релсата и края на моста нямаше повече от четирийсет и пет сантиметра. Ако дойдеше влак, човек би могъл да избегне премазването… но вятърът от товарните вагони неминуемо ще го хвърли от високото върху скалите под самата повърхност на плитката река.

Загледани в моста, ние усетихме как по корема плъзва страх… и със страха мъчително се примесваше възбудата от огромната дързост, истински голямата, нещо, което можеш да отнесеш със себе си за седмици след връщането вкъщи… ако се върнеш. Странната светлина плъзна в очите на Теди и аз помислих, че той изобщо не вижда железопътния мост, а дълъг пясъчен бряг, хиляда лодки в димящите вълни, десет хиляди войници, на пясъка копаещи окопи. Те прескачат бодлива тел! Хвърлят връзки гранати! Унищожават картечни гнезда!

Стояхме край линията, където сгурията слизаше към брега на реката — на това място свършваше насипа и започваше моста. Като погледнах надолу, видях откъде започва да се издига склонът. Сгурията минава през редки, жилави храсти и големи сиви скали. По-нататък имаше нискостеблени ели е оголени корени, които се подаваха от цепнатините на скалите. Те сякаш се вглеждаха надолу в собствените си жалки отражения върху течащата вода.