Тялото (Есен над детството)

наричат Дейви, му викат Тлъстия Гъз Хоган и го гонят където им падне.

Те кимнаха с уважение, показвайки истинска симпатия към Тлъстия Гъз, макар че, ако такова момче се появи в Касъл Рок, всички ще го разнищим и ще го хвърлим на кучетата.

— И той решава да си отмъсти, защото е, да речем, нахранен, разбирате ли? Той участва само в състезанието по ядене на сладкиши, но това е заключителното събитие за Дните на пионерите и всеки го обича истински. Наградата е пет долара…

— Той ги спечелва и показва пръст на всички — каза Теди. — Бум!

— Не, става нещо по-хубаво — рече Крис. — Само млъкнете и слушайте!

— Тлъстия Гъз си мисли: пет долара, какво е това? Ако след две седмици някой си спомни за него, той ще бъде шибаната свиня Хоган, която яде всичко, тогава, мисли си той, ще тръгнат към неговата къща и ще го оплюят, но този път ще бъде не Тлъстия Гъз, а Сладкия гъз.

Те кимнаха още веднъж, съгласиха се, че Дейви Хоган мисли, кучето. Започнах да се потя от собствения си разказ.

— Но всички очакват той да се състезава, сещате ли се? Даже майка му и баща му. Те вече са похарчили неговите пет долара.

— Да, така е — каза Крис.

— А той мисли за това и мрази цялата тази работа, защото не е негова вината, че е дебел. Нали разбирате, той има гадни шибани сливици, нещо такова, и…

— Моята братовчедка е като него — възбудено рече Върн. — Честно! Тежи към сто и петдесет кила! Предполагат, че е от третата сливица, нещо такова. Не зная нищо за третата й сливица, но е шибано ограничена, без майтап, прилича на шибана охранена пуйка и веднъж…

— Няма ли да си затвориш човката, Върн? — извика силно Крис. — За последен път, кълна се пред бога! — Беше си изпил колата и обърна зелената бутилка, оформена като стъкло на часовник, с дъното нагоре, като я тръскаше над главата на Върн.

— Да, добре, извинявай. Давай, Горди. Готин разказ.

Усмихнах се. Не ми пречеха много намесите на Върн, но не можех да кажа това на Крис, той беше самообявилият се Пазител на изкуството.

— И той си напъва мозъка, разбирате ли, цяла седмица преди състезанието. В училище децата постоянно ходят при него и го питат: „Хей, Тлъст Гъз, колко пая ще изядеш? Десет? Двайсет? Шибаните осемдесет!“ И Тлъстия Гъз отговаря: „Откъде да знам? Даже не знам какви са“. И вижда, че има интерес към, състезанието, защото шампионът е Бил Трейнър. Тоя тип Трейнър даже не е дебел. Всъщност той е съвсем кльощав. Но той излапва цял пай докато мигнеш, миналата година е изял шест пая за пет минути.

— Цял пай? — попита шашнатият Теди.

— Точно така. А Тлъстия Гъз е най-младият участник в състезанието.

— Давай, Тлъст Гъз! — провикна се възбуденият Теди. — Излапай тези шибани сладкиши!

— Кажи им за другото момче — каза Крис.

— Добре. Освен Тлъстия Гъз Хоган и Бил Трейнър, има и Калвин Спайър — най-дебелият човек в града, той държи бижутерен магазин…

— Гретна Джууълз — рече Върн и плюна. Крис му метна мрачен поглед.

— Има и един тип, който е дискожокер в радиото в Дюистън, той не е дебел, просто е топчест, разбирате ли? А последният е Хюбърт Гретна Трети, който е директор в училището на Тлъстия Гъз.

— И той ще яде срещу своя директор? — попита Теди.

Крис се хвана за коленете и започна да са търкаля от радост.

— Не е ли велико? Давай, Горди!

Бях ги заинтересувал. Всички се наведоха напред. Усетих отровното чувство за власт. Хвърлих празната бутилка от кола в гората и се поразтъпках малко, за да ми е по-удобно. Помня, че пак чух синигера някъде в дърветата, сега вече много далеч, да издава безкрайния си монотонен зов към небето: дии- дии-дии-дии…

— И той решава, взима най-великото решение за отмъщение в живота си. Идва голямата вечер — краят на Дните на пионерите. Състезанието по ядене на сладкиши е точно преди фойерверките. Главната улица на Гретна е затворена за автомобили, за да се разхождат хората по нея, на открито се издига голям подиум. По улицата има голямо движение, а срещу подиума се събира голяма тълпа. Идва, и фотограф от вестника да фотографира победителя, с боровинки по лицето, защото тази година състезанието ще е с боровинкови сладкиши. Забравих да кажа, че те трябва да изядат сладкишите с вързани отзад ръце. Както и да е, те се качват на подиума…

16

Из „Отмъщението на Тлъстия Гъз Хоган“ от Гордън Лашанс. Публикувано за първи път в „Кавълиър магазин“, март, 1975 година. Препечатано с разрешение.

Те се качиха на подиума един по един и застанаха зад дългата маса върху магарета, покрита с ленена покривка. Масата, поставена на края на подиума, беше отрупана със сладкиши. Над нея висяха огърлици от голи стоватови крушки, насекоми и нощни пеперуди се блъскаха в тях и се събираха като ореол. Над платформата, окъпан в светлина. Висеше дълъг плакат с надпис: ГОЛЯМОТО СЪСТЕЗАНИЕ НА ГРЕТНА ПО ЯДЕНЕ НА СЛАДКИШИ 1960! От всяка страна на плаката висяха очукани високоговорители, доставени от „Детски ден“ на магазина „Уреди за великия ден“. Бил Травис, титулуваният шампион, беше братовчед на Чък.

Когато всеки един от участниците излизаше с вързани отзад ръце като Сидни Картън по пътя към гилотината, кметът Шарбоно обявяваше името му по уредбата на Чък и завързваше голям бял лигавник около врата му. Калвин Спайър получи само символични аплодисменти; въпреки корема си, който беше с размерите на осемдесетлитров гюм, той хвърли един кратък поглед на Хогановото момче (по-известен като Тлъстия Гъз, но не толкова опитен, че да направи нещо тази година). След Спайър представиха Боб Кормиър. Кормиър беше дискожокер и участваше в популярна следобедна програма на радиото в Люистън. Той вдигна голямата си ръка и няколко момичета от публиката нададоха викове. Момичетата го намираха за „готин“. Джон Уигинс, директор на началното училище в Гретна, се появи след Кормиър. Той получи сърдечната подкрепа на по-възрастната част от зрителите и слаби дюдюкания от страна на учениците. Уигинс се опитваше да сияе бащински и в същото време гледаше смръщено към зрителите.

Следващият, когото кметът Шарбоно представи, беше Тлъстия Гъз.

— Нов участник в ежегодното състезание по ядене на сладкиши в Гретна, но от него очакваме големи неща в бъдеще… младия майстор Дейвид Хоган!

Тлъстия Гъз получи многобройни аплодисменти, докато кметът Шарбоно му връзваше лигавника, а когато те замряха, репетиращият хор под самите стоватови крушки извика малко разпокъсано:

— Давай, изяж ги. Тлъст Гъз!

Чуха се приглушени смехове и стъпки, мярнаха се няколко сенки, които никой не можеше и не искаше да познае, чу се нервен смях, някои метнаха изпитателни погледи (най-продължителните от Шарбоно, най- забележителната фигура на властта). Самият Тлъст Гъз изглежда не ги забелязваше. Леката усмивка, застинала на дебелите му устни, и сдиплената му тлъста гуша — нищо в него не се промени, когато кметът, все още доста намръщен, му върза лигавника на врата и му рече да не обръща внимание на подигравките на зрителите. Сякаш кметът имаше и най-малка представа за чудовищните подигравки, понесени от Тлъстия Гъз Хоган, които щяха да продължат, докато минава с грохот през живота като немски танк „Тигър“. Дъхът на кмета беше топъл и миришеше на бира.

Последният участник, който трябваше да се качи на украсения подиум, предизвика най-гръмките и продължителни овации. Това беше легендарният Бил Травис, висок метър и деветдесет и пет, върлинест, лаком. Травис беше механик в автосервиз „Амоко“ до депото, най-приятният тип, който може да съществува.

Хората знаеха, че в голямото състезание по ядене на сладкиши в Гретна се залага нещо повече от пет долара, поне за Бил Травис беше така. За това имаше две причини. Първо, хората често идваха да