Тялото (Есен над детството)

заложените пари и удвоил усилията си.

Но ако Травис ги удвои. Тлъстия Гъз ги утрои. Боровинките отлетяха от втория му пай и опръскаха кърпата около врата му като платно на Джаксън Полок. Имаше боровинки по косата му, по лигавника, по челото му, сякаш в треската на съсредоточаването беше започнал да отделя боровинкова пот.

— Готов! — извика той, вдигайки глава от тавата на втория пай, преди още Бил Травис да е лапнал и троха от новия сладкиш.

— Я по-полека, момче — промърмори Хизонър. Самият Шарбоно беше заложил десет долара за Бил Травис. — Трябва да се движиш в темпо, ако искаш да издържиш.

Тлъстия Гъз сякаш не го чу. Той се нахвърли на третия пай с бързината на лунатик, челюстите му се движеха с мълниеносна бързина. И тогава…

Трябва да прекъсна разказа си, за да ти кажа, че в къщата на Тлъстия Гъз Хоган имаше една празна бутилка. По-рано тя беше три четвърти пълна с кехлибареножълто рициново масло, може би най-пакостната течност, която добрият господ с безкрайната си мъдрост е допускал някога на или под лицето на земята. Тлъстия Гъз сам изпразни бутилката, изпи всяка капка от нея и я облиза с изкривена уста, а коремът му къркореше и умът му жадуваше сладко отмъщение.

И както ядеше третия пай (Калвин Спайър още се бореше с първия) Тлъстия Гъз започна да се измъчва със зловещи фантазии. Той не ядеше сладкиши, той ядеше кравешки торти. Лапаше огромни дебели храчки от мръсни гадни гризачи. Поглъщаше нарязани на кубчета карантии на мармот, полети със сок от боровинки. Развален сок от боровинки.

Той завърши третия пай и поиска четвърти, вече с цял един сладкиш пред легендарния Бил Травис. Капризната тълпа, почувствала как пред нея израства един нов шампион, започна да го подкрепя с всички сили.

Но Тлъстия Гъз нямаше нито намерение, нито желание да победи. Той не можеше да продължи състезанието, в което участваше, ако цената за това беше живота на майка му. Пък и успехът за него щеше да бъде загуба; отмъщението беше единствената синя лента, която виждаше. Коремът му къркореше от рициновото масло, устата му се отваряше и затваряше болезнено, той завърши четвъртия и поиска пети, последен сладкиш. Потопи главата си в тавата, разчупи кората му и в носа му влязоха боровинки. Боровинките потекоха по ризата му. Съдържанието на стомаха му изведнъж натежа. Той сдъвка клисавата кора на сладкиша и я погълна. Сетне смръкна боровинките.

Изведнъж мигът на отмъщението дойде. Стомахът му, натоварен над допустимото, се разбунтува. Той се сви като силна ръка, пъхната в мазна гумена ръкавица. Гърлото му се разшири.

Тлъстия Гъз вдигна глава.

Ухили се на Бил Травис със сините си зъби.

Повърна шумно, сякаш шесттонен камион минава през тунел.

Устата му изхвърли топла синьо-жълта струя, която димеше весело. Тя обля Бил Травис, комуто остана време да кресне само една безсмислена сричка: „Гууг!“ Калвин Спайъ, който наблюдаваше това необявено събитие вцепенен, със смаян израз на лицето, се наведе над масата сякаш да обясни на зиналата публика какво точно става и се издрайфа на главата на Маргерит Шарбоно, жената на кмета. Тя изпищя и се дръпна, отърсвайки напразно с ръка косата си, която беше пълна със смес от сдъвкани боровинки, сух боб и частично смлени франкфуртери (последните два бяха вечерята на Кал Спайър). Тя се обърна към своята добра приятелка Мария Левин и пръсна върху нейното яке от еленова кожа.

Навързани едно след друго, като последица от бомбичките, станаха следните събития:

Бил Травис заля с огромна и мощна струя първите два реда зрители, а неговото изумено лице сякаш крещеше на всички: „Хора, не мога да повярвам, че го правя“;

Чък Дей, който получи щедра порция от изненадващия подарък на Бил Травис, се избълва върху обувките си „Хъш Пъпиз“, после се взря учудено в тях с пълното съзнание, че от това велур не става;

Джон Уигинс, директорът на началното училище в Гретна, отвори оплесканата си със синьо уста и произнесе укорително: „Това наистина е… БЪРРР!“ Както подобаваше на човек с неговото възпитание и образование, той повърна в собствената си тепсия;

Хизонър Шарбоно, който изведнъж заприлича по-скоро на завеждащ болница по стомашни разстройства, отколкото на председател на състезание по ядене на сладкиши, отвори уста да спре всичко това и обля микрофона.

— Исусе, спаси ни! — прошепна Силвия Додж и нейната страхотна вечеря — пържени миди, зеле и царевична каша с масло и захар (две години трайност), както и шоколадовият кейк „Боско“ на Мюриъл Харингтън, плъзна през резервния изход и падна със звучен плясък на гърба на изисканото кметско сако.

Тлъстия Гъз Хоган, сега вече в абсолютния апогей на своя млад живот, поливаше щастливо с бълвоч своите зрители. Всичко живо драйфаше. Хората се олюляваха в пиянски кръгове и се държаха за устата, от които се чуваше меко грачене. Нечий любимец пекинез изтича зад подиума, разлая се лудо и мъжът с джинси и копринена риза, който повърна върху него, едва не го удави. Мисис Брокуей, жената на методисткия свещеник, се оригна ниско и продължително, последва фонтан от полусмления ростбиф, картофено пюре и ябълков сок. Сокът, изглежда, не е бил лош, когато го е пила. Джери Мълинг, дошъл тук да види любимия си механик, си тръгна, решил да тегли праведен шут на цялата тая лудница. Той повървя петнайсетина метра, спъна се в едно червено детско камионче и разбра, че се е приземил в локва гореща бълвоч. Джери сам си носеше последиците и по-късно разправяше, че благодари на провидението, задето бил в работен комбинезон. А мис Норман, която преподаваше латински и основи на английския в обединената гимназия на Гретна, повърна в своето портмоне с агонията на собственик.

Тлъстия Гъз Хоган гледаше всичко смълчан и сияещ, усещаше стомаха си спокоен, сякаш покрит с топъл балсам, който навярно никога вече нямаше да опита този балсам беше вътрешното и пълно удовлетворение. Той стана, взе лепкавия микрофон от разтрепераната ръка на кмета Шарбоно, и каза…

17

— Обявявам края на това състезание.

После остави микрофона, слезе от задната страна на подиума и си отиде направо вкъщи. Майка му си беше у тях, защото нямаше гледач за малката сестричка на Тлъстия Гъз, която беше само на две годинки. Още щом влезе, целият изцапан с повръщано и боровинков пай, все още с лигавника на врата, тя го попита: „Дейви, победи ли?“ Но той не отвърна нито една шибана дума, разбирате ли?

Само се качи по стълбите в стаята си, заключи вратата и легна на леглото.

Допих последната глътка от колата на Крис и хвърлих бутилката в гората.

— Да, това не е интересно. Какво става после? — попита сърдито Теди.

— Не зная.

— Какво значи това „не зная“? — рече Теди.

— Това значи, че е краят. Когато не знаеш какво става по-нататък, това е краят.

— Каквоооооо? — извика Върн. Лицето му изглеждаше объркано и подозрително, сякаш току-що са го измамили с пет цента в играта „Бинго“ на Топшамския панаир. — Какви са тези врели-некипели? Как завършва историята?

— Трябва да опиташ въображението си — каза търпеливо Крис.

— Не, не искам — рече сърдито Върн. — Той да използва въображението си. Той измисли шибания разказ.

— Да, какво стана с тоя тип? — настоя Теди. — Хайде, Горди, разкажи ни.

— Мисля, че баща му е бил на състезанието и когато се връща вкъщи, спуква от бой Тлъстия Гъз.

— Да, правилно — каза Крис. — Бас държа, че точно така е станало.

— И — продължих аз, — децата започват да му викат Тлъст Гъз. Освен някои от тях, които го наричат „Повръщача“.

— Тоя край е кофти — тъжно рече Теди.

— Затова не исках да ви го разкажа.